Първан Симеонов:
1. Ако прогнозите за предстоящите президентски и местни избори потвърдят тенденциите за задълбочаваща се доминация на ГЕРБ, ще може ли да се каже, че България навлиза в период на – макар и демократично по произхода си – безалтернативно управление?
1. Преди два месеца си позволих да споделя подобна хипотеза. Тогава започна да се изяснява ситуация, в която управляващите демонстрират стабилни нива на доверие и изглеждаше, че ако успеят да се прелегитимират в тези избори, ще получат силен рестарт, който пък да ни отведе към своеобразен „софийски синдром” – и недоволство, и стабилен ГЕРБ.
Наричам го „софийски синдром”, защото София е показателен пример, в който уж има общо скърцане със зъби срещу средата за живот в града, обаче електоралните перспективи на ГЕРБ остават добри. Парадокс. Едва ли са много хората в София, които се радват на публичната услуга, която получават. Но в същото време ГЕРБ се ползва с нещо, което прилича на комфорт по инерция. Нещо подобно се очерта и в последните месеци в национален план.
Бързам да направя уточнението, че един добър резултат за управляващите в тези избори създава условия за „софийски синдром”, но не го гарантира. По-интересното във връзка с това е друго: управляващите се удържаха след краха на двата си основни сюжета – икономическото оздравяване и моралната ревизия. Когато те рухнаха последователно в първите три или четири месеца на годината, мнозина очакваха бързо срутване и на доверието. Но не се случи това – случи се стабилност на публичния им образ и дори пълзене нагоре. С две думи: управляващите изненадаха. Изненадаха всички, които предричаха бързо разлюбване на Борисов.
Но е рано да говорим с твърдост, че се е случило нещо, което се различава от обичайната амортизация на всички управляващи. За да кажем нещо такова, управляващите трябва да издържат и теста на този студен сезон. А и да видим дали хората трайно ще свържат случая „Катуница” с тях или ще го оставят в някаква паралелна плоскост.
Дали обаче всичко това може да доведе до трайна безалтернативност, не знам. Знам само, че може да доведе до свикване. Или до своеобразна нова двуполюсност. Но това са хипотези още. Едно сигурно има: по терена имаме управляващи, които умеят да измъкват от нищото сюжети и да ги налагат ефективно.
2. Как ще се отрази на страната това концентриране (или консолидиране?) на властта?
2. Ако има нещо хубаво в концентрирането на власт, това е ясното представителство. Това дори е дълбоко демократично – защото отговорността е видима, а не поделена по формули, коалиции и т.н.
Проблемът, обаче, е в системния отказ от реализиране на тази власт. Имам чувството, че Борисов трупа доверие на депозит. Той не инвестира това доверие в решителни действия, а чака лихва от него. Бои се да не загуби дори част от него и като политическа Шехеразада разказва омайни приказки, за да отложи трудното. Онова, което противниците на Борисов трябва да признаят, обаче, е, че тези приказки се чуват, попадат на място, хората им се връзват. Дори на стихотворението „правя магистрали” вече никой не отговаря със „стига глупости”, а с „ти хубаво ги правиш, ама...”
Би било хубаво, ако целият наличен ресурс от власт и доверие се харчи за реформа на същностни системи в обществото – за здравеопазване, за пенсионната система, за стратегия какво правим с демографското си развитие и т.н.
3. Какви са шансовете на опозицията да се преструктурира, да намери нов език, нови цели – да израсне - в случай, че ГЕРБ владее всички лостове на властта? Единствено на грешки в управлението ли може да разчита тя?
3. Проблемът е, че трябва да се намери надежден ресурс за опозиционност. В последните няколко избора примерите за ефективна опозиционност бяха влизането на несистемни играчи през формулата „срещу всички” или „срещу елита”.
Напоследък е модно, дори банално, тази формула да се нарича популизъм. Въпросът е къде има резерв за нов популизъм, който да е по-добър от популизма на Борисов. Накратко: как може Борисов да бъде бит на неговата игра.
На тези избори пък, в една от кандидатурите, сме свидетели на опит за съчетаване на популистка формула с интелектуален апел. Едно любопитно оксиморонно съчетание - нещо като хем „политиците са маскари”, хем в подкрепа на демокрацията, интелигентността, западността и т.н.
Малко странна и нелогична комбинация, но тя е симптоматична за трескавото търсене на възможни ниши за опозиционност. За момента, обаче, това търсене доведе като че ли всички политически актьори, в крайна сметка, до едно послание: „ГЕРБ е опасност за демокрацията”.
А не съм убеден, че алармата „демокрацията е в опасност” въобще може да подейства за политическа мобилизация на широки обществени слоеве. Някак странно седи протестното поведение, мотивирано на тази база.
Освен това, трябва някъде да се намери и ярък харизматик. А след гениалния комуникатор Борисов това е трудно. Ще трябва да се разчита на естественото похабяване на харизмата – но то не е толкова бързо.
Има и още нещо, което затруднява опозиционността – човек има чувството, че границите на допустимото в политиката се разтегнаха неимоверно. А безкритичността не е добра среда за силна опозиция.
4. Кои биха били ограничителите във вътрешен и международен план на едно чисто волунтаристко управление (ако приемем, че управлението на ГЕРБ е такова)?
4. Международната легитимност на това управление избледня. Понякога управляващите се ограничават и сами – виждаме често автоголове. Това са два от възможните „ограничители” – да се бият сами и да ги бият отвън.
Но, струва ми се, естествената логика налага опозицията да помага на общественото недоволство да си свърши работата – не се сещам за по-добър „ограничител” на властта: хората постепенно да осъзнаят, че няма качествена отлика спрямо преди и че животът им не става по-хубав. И това – съчетано с няколко управленски неудачи като случая „Катуница” - може по нормален път да доведе до положение, в което всевластната воля на един да почне да се мисли от мнозинството като своеволие. И най-борисовското - реактивността и демонстрираната разнопосочна дейност - да бъдат прочетени действително като хаос и безпътица. А – като виждате – живеем в динамични времена и този момент може да не е толкова далеч.
Две неща, обаче, не бива да изпускаме – усетът на Борисов за ситуацията и факта, че освен власт „горе”, ГЕРБ педантично се постара да има и корени „долу”. От харизматичен бунт ГЕРБ заприлича на партия – със структура, дисциплина, клиентела. Нещо, което други подобни проекти не успяха. Така че, когато говорим за „ограничители” на властта и за опозиция, трябва да си даваме сметка, че ГЕРБ е по-жилав, отколкото изглежда.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
