Борис Попиванов:
1. Ако прогнозите за предстоящите президентски и местни избори потвърдят тенденциите за задълбочаваща се доминация на ГЕРБ, ще може ли да се каже, че България навлиза в период на – макар и демократично по произхода си – безалтернативно управление?
1. Безалтернативно управление няма. Но ножицата между аксиомите и конкретното положение понякога е широко разтворена. Практическата безалтернативност личи в редица случаи в местен мащаб. ГЕРБ са поели пътя към изграждане на партия на властта. В нея могат да намерят място почти всички елити, независимо от идеен, политически или някакъв друг профил. Показателни са тенденциите към присвояване на доскоро чужди общински съветници и кметове, към натиск над неприсвоените да се отказват от участие. Картинката не би била толкова отчетлива, ако управляващите имаха насреща си силни и убедителни опозиционни кандидатури, нещо, което много рядко ще видим. Вместо това я има инерцията, убеждението на немалко избиратели, че победителите са ясни, че плуването срещу течението е не просто изтощително, но и не води накрая до някакъв чист извор. Изобилието от вицове за това управление и лично за премиера, част от които префасонирани, но други съвсем автентични, също изразяват една типична народностна реакция по отношение на режим, който хората са възприели като вече установен.
И това е режим от нов тип, за който аналогиите могат да се окажат подвеждащи. И отляво, и отдясно вече широко говорят за връщане към социализма. И с добро, и с лошо вдигат лозунга: „Бойко – това е Тато днес”. Според мен, различията не са за подценяване. Живков не е имал практиката да взема еднолични решения, просто понеже така е преценил, винаги е искал становищата на различни екипи и хора по един и същи въпрос, преди да се произнесе. Живков не се е грижил всекидневно за рейтинга си, напротив, режимът му се е ползвал с по-широко одобрение от самия него, а той самият се е ползвал, макар и под сурдинка, с твърде много одумвания и подигравки. Живков се е стремял да търси новото и перспективното във всяка ситуация, дори когато инстинктът му го е подвеждал и се е доверявал на шарлатани и дори когато огромни начинания са се проваляли, понеже не е имало как да се случат. А сега имаме резултат, от една страна, на дългогодишни порочни отношения на държавата с местната власт и едрия бизнес и, от друга, на изхабяването и безидейността на политическите сили, на инертността и самозатварянето на „преходниците”. Управлението на Борисов не израства само от неговата харизма, то продължава и увенчава процесите на прехода. И функционира в обществена среда, в която хората са доведени от различни правителства до положението да мислят ден за ден, да не могат да градят житейски планове. Това възпроизвежда днешния ден в утрешния. И, под една или друга форма, може да трае много години.
2. Как ще се отрази на страната това концентриране (или консолидиране?) на властта?
2. Именно защото това управление няма усет за новото и перспективното, втренчено е във финансите и не вижда икономиката, последиците за страната дългосрочно няма да бъдат благоприятни. Ще останат неравномерното развитие, застоят и дори връщането назад в редица области. Социалните трудности ще запазят и задълбочат хроничния си характер. Този нов вид безалтернативност, на който ставаме свидетели, води чисто и просто до отлагане и нерешаване на отдавна натрупани проблеми. Няма обществени и политически стимули, които биха принудили властта да ги придвижи към решаване – в някаква форма. Особено тежко това ще се стовари върху по-младите. Онези, които не са успели или поискали да се изнесат зад граница, ще бъдат принудени да присъстват в обществения живот като изпълнителски персонал, а по-добрите постижения стават възможни единствено при наличие на контакти и връзки с чужбина. Те дават тежестта, която не допуска потъване. Звучи, признавам, доста драматично, различни нюанси има и ще има, но, без нова политика, нова, по-благоприятна социална ситуация няма как да се породи.
3. Какви са шансовете на опозицията да се преструктурира, да намери нов език, нови цели – да израсне - в случай, че ГЕРБ владее всички лостове на властта? Единствено на грешки в управлението ли може да разчита тя?
3. Българската история показва, че при цялото си могъщество властта у нас всъщност е много крехка и често се търкаля по жълтите павета на Цар Освободител. Но „дясната” опозиция плаща за това, че 10 години само занимаваше обществото със себе си, а „лявата” – че се размина с обществено значими каузи, че не намери адекватен на новите условия език, че не намери устойчиви пътища към хората. Не корупцията е проблем номер едно на опозицията, а дефицитът на идеи. При силни и вдъхновяващи идеи обществото не би забравило другото, но би простило. Въпросът е, че грешките на управлението, а те се конкурират по количество и качество, не помагат кой знае колко на днешната опозиция. Тя не успява да се възползва от тях, не отива по-далеч от това да ги опакова в официозно парламентарно възмущение. И, разбира се, остава скритият елемент от пъзела – желанието на среди от елита и вляво, и вдясно един ден да управляват с ГЕРБ. Това парализира не просто активността им, но често и въображението, с което работят на политическия терен.
4. Кои биха били ограничителите във вътрешен и международен план на едно чисто волунтаристко управление (ако приемем, че управлението на ГЕРБ е такова)?
4. Обикновено посочват ЕС като такъв ограничител. Вярно е, макар че българската либерална интелигенция го надценява. При всяко положение, членството ни в ЕС не позволява тотално развихряне на милиционерското дясно. Все пак, първият и най-важен ограничител на управлението е самото управление. То се отличава с концентрация на властта, с ясен вертикал, а отдолу няма нищо, няма ясна йерархия, няма дори ефективни колегиални органи. Политбюро и ЦК са демократични отживелици на фона на прилива на всички властови ресурси в пристанището на Борисов. И понеже няма канали, през които да бъдат трасирани и омекотени вътрешните сблъсъци (без да броим МВР), тези сблъсъци ще имат потенциал да се множат. Оттук следват и естествените тревоги и подозрения на премиера, че крият от него и го лъжат, независимо от декларациите за преданост и безусловна лоялност. Някога бе казано, че здравото взаимно недоверие е най-доброто условие за обща работа. Борисов, обаче, не е Сталин и трудно ще издържи до безкрай в такава обстановка.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
