Политик на ти с колективното несъзнателно
Дали Саркози е един постмодерен президент? Естествено! Именно затова той е трън в очите на по-голямата част от общественото мнение. Под различни форми (журналисти, интелектуалци, ръководители от всякакъв вид и цвят), то си остава омагьосано от великите ценности, които белязаха модерните времена: общото рационално съществуване, социалната държава, предвидима икономика. Нещо повече, тази интелигенция си спомня, че именно Франция „изобрети” модерността и трудно може да си признае, че светът се променя. Тя трудно приема странното, което е в самата сърцевина на раждащата се постмодерност.
Фройд в Обезпокоителната странност напомня, че тя идва от факта, че онова, което е трябвало да остане в сянка, бива разкрито. Точно за същото е упрекван и Никола Саркози в постоянно редуващи се публикации в печата: той разбулва това, което съществува, дори разбулването да противоречи на официалния конформизъм, конформизма, върху който почиват посредническите тела[1].
Оттук идва и неговият призив към народа, който може да се окаже много по-ефикасен, отколкото изглежда. Защото общественото мнение, било и някак несъзнато, добре „усеща”, че преживяваме основна промяна.
Човекът на провидението, който намира решения на всички проблеми в момента, отстъпва мястото си на човека на съдбата, който знае как да се приспособи към това, което се явява пред нас. Спусканата отгоре социална помощ бива замествана от нови форми на хоризонтална солидарност – именно това Никола Саркози се опитва, в съзвучие с духа на времето, да постави като мото на кампанията си.
Разбира се, политическите коментатори не пропускат да се оплачат от нейното ниско ниво, доказателство за което били липсата на систематична равносметка, липсата на проект. Всъщност, тъкмо на тази критика се опитват да отговорят „по-сериозните” кандидати, като подготвят предложения във всякакви посоки. Всяко сериозно предложение се подчинява на логиката на промяната, на една рационална визия за обществото, която президентът-кандидат съсипва. А той, по един и същи предмет, може да бъде един ден хвалебствен, а на другия ден критичен, ентусиазиран и пълен с илюзии, после прозорлив и по-сериозен. И тъкмо защото изпитва дяволито удоволствие да обърква кодовете, които са в употреба от политическата класа, и защото маха булото на странността, президентът Саркози е в синхрон с атмосферата на момента.
По този начин Никола Саркози избягва от погледа на класическата логика. Но този феномен - на следващите се една друга искрености, не е ли той самата същност на ежедневния живот? Всъщност, искрени ли са всички ония кандидати, които добре знаят, че ако се осъществят всички предложения, много от тях ще се неутрализират или ще влязат в противоречие. Защото сложността вече не може да бъде сведена до функционалистка или универсализираща логика.
Същото важи и за десакрализацията на президентската функция. Тъй като французите убиха твърде рано своя крал, те му сложиха заместник – „президент-монарх”, символ на „закона на бащата”. Оказва се, обаче, че след като духът на времето се е променил, превес започва да взима законът на братята. Тъкмо това добре е почувствал Никола Саркози, когато се обръща към французите през главата на техните представители, използвайки нарочно тривиален език, вместо високата класически риторика.
Обратно на чисто рационалния дискурс, свойствен на „обществения договор”, атмосферата днес е на очакване на емоции. Патосът е на дневен ред. Много повече, отколкото битките за едно по-добро бъдеще, днешните прояви на колективното са: бдения, събиране на средства при катастрофи, най-различни възмущения, „да плачем заедно”, „да симпатизираме на”...
Ето кое обяснява защо президентът е винаги в синхрон с колективното несъзнателно. Нещо, което сондажите не могат непременно да регистрират. Така че, каквото и да мислят различните институционални или медийни посредници, на дневен ред е именно емоционалният договор. Възможно е обръщенията към народа, към общата съдба - които кандидат-президентът възхвалява - да са просто израз на емпатия към социума. Доста хора може да се удивят от неподозираните й следствия.
[1] Саркози често атакува ролята на т. нар. посреднически тела (corps intermédiaires) във френския обществен живот. В този израз се включват изборните тела на местно и национално равнище, медии, профсъюзи и т. н. – вероятно всичко, което стои между президента и гражданина. (Бел. пр.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
