Първият постмодерен президент
- Какво представлява саркозизмът?
- Струва ми се, че той се свежда до три основни съставки: личния елемент, метода на управление и, ако не програма, то поне някаква линия на поведение. Естествено, всеки президент си има особеностите, но личността на Никола Саркози съдържа някакви особено показателни за нашето време черти. Като показателна беше възприемана личността му и тя се откроява като решаващия фактор в часа на равносметката.
Саркози олицетворява преди всичко частния индивид, който има съвсем относителна представа за това какво представляват обществените дела и какво представлява една държава. На първо време, неговото освободено говорене, достъпността му и безразличието към формалностите плениха публиката. Нещата се развалиха, когато стана ясно, че този открит и прям характер се придружава с откровено безразличие към духа на институцията. И не лустрото на републиканската монархия беше поставено под въпрос, както много се изговори по този въпрос. Французите бяха узрели за някакво обновяване на вехтия етикет. Проблемът е по-дълбок. Чисто и просто, Саркози няма усет за държава.
Държанието му е типично за „симпатичния” авторитаризъм, който откриваме почти навсякъде в обществото днес. Той познава единствено личното си вдъхновение. Решава сам, налагайки поривите си с изблици на самохвалство. Реактивността и решителността, които при криза са действително положителни качества, имат и своята обратна страна: дрънканици на вятъра и неуместни инициативи. Като такъв, той е характерен за своето време персонаж. Проблемът е, че този профил, който би могъл да прави чудеса начело на едно предприятие, не приляга на онова, което се очаква от републиканските институции.
- По какъв начин неговият постмодернизъм влияе върху начина му да прави политика?
- Най-зрелищната новост при саркозизма се състои в метод на управление, основан на комуникацията: имаме един вездесъщ президент, който присъства навсякъде, който прави новините, като множи посланията и се разгръща по всички фронтове. Освен чисто политическите си аспекти, този метод е възприет, за да се отговори на новите очаквания на обществото. Ние живеем в демокрация, която не е само демокрация на мнението, но преди всичко демокрация на чувствата. Случва се някакво ужасно престъпление, някоя природна катастрофа, затварят завод – и главата на държавата трябва да е на място възможно най-бързо, за да изрази своята съпричастност и да подчертае вниманието на властите.
Последиците от това медийно всеприсъствие са днес печално известни: за гражданите то се е превърнало в отегчително публично действие, при което те не могат да се ориентират в тези безкрайни слова и постоянни криволичения, в тези противоречия дори, изказани от нивото на институцията. Тази логика на комуникацията, в крайна сметка, подкопа доверието в публичното действие. Тя поставя един далече отиващ въпрос: постоянното акомпаниране на колективните емоции не действа ли в ущърб на правилното водене на правителствените действия?
- Саркозизмът представлява ли наистина „разрив” със старите начини да се управлява Франция?
- Мисля, че да. Саркозисткият разрив се състоеше в това да възприеме открито линията, която предшествениците му Митеран и Ширак следваха тайно: френското обезличаване в западното и световното пространство. Той просто имаше благоразумието като противотежест на тази нелицемерна ориентация да постави голисткия лиризъм, излязъл изпод перото на Анри Гено. Саркози се постара да включи Франция в западното пространство в плана на отбраната или на дипломацията, напълно да я впише в европейския мейнстрийм.
Дори парвенюшките истории[1], с които започна петгодишният му мандат, трябва да бъдат четени от този ъгъл – те бяха част от волята да „декомплексира” отношението на французите към парите. Не бива да виждаме в тях обикновена липса на вкус: зад тях беше амбицията страната да бъде откъсната от старото католическо лицемерие, когато гледа материалния успех.
- В какъв смисъл може да се говори, че саркозизмът е бил начин да се американизира Франция?
- Европейските елити вече са се отказали от търсенето и утвърждаването на собствената си идентичност. Те смятат по подразбиране, че Европа вече няма нещо специфично, което да даде на света. Те са спечелени за идеята, че лабораторията на модерността са Съединените щати и те трябва просто да са наш образец. Не става вече дума да се присъединим към американската "hard power" като по времето на Студената война. Важното оттук нататък е т. нар. "soft power".
Вече е важен не Държавният департамент, важни са университетите: Stanford, Harvard, Chicago или MIT са много по-важни с идеите, които разпространяват, отколкото колосалните средства на Пентагона. Вече не става дума за стратегия, а за икономика; вече не става дума толкова за мощ, колкото за техническа, мениджърска и финансова модерност. Това е твърдото ядро на тази разсеяна, разлята, но много мощна програма, чиито варианти се разпростират от мултикултурализма до най-правоверната либерална икономика.
Това консенсусно увлечение доведе Европа до отказването от всякакви амбиции - както в политически, така и в културен, интелектуален или философски план. В най-добрия случай, тя вяло защитава „социалния си модел”. Именно този, на дело, отказ от работа по европейската интеграция, който се практикува от 90-те години насам, е истинският извор на фрустрацията на европейските народи по отношение на нея. За какво да строиш Европа, ако я строиш, за да се разтвори в глобализацията?
В това отношение саркозисткият разрив, каквото и да се случи, ще има трайни резултати. Този разрив каза на висок глас това, което се извършваше тихо и което, по всяка вероятност, ще продължи да се върши. Идването на социалистите на власт няма да измени вдъхновението на европейските директиви. Ще ни трябва нещо много повече, за да се освободим от дрънканиците за образованието на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие или от лутанията на "New public management" в управлението на страната. Тази трета точка на саркозизма с голяма вероятност ще остане в програмата, какъвто и да е изходът от изборите.
- Дали „нормалната” кандидатура на Франсоа Оланд е противотежест, дори противоотрова за „изключителността” на саркозизма?
- Оланд не случайно се наложи срещу Саркози като опасен съперник и възможен победител: удари в ахилесовата пета, говорейки, че иска да бъде „нормален” президент, президент, който знае, че е избран да изпълнява обществена функция, президент, който смята да я изпълнява по един неличностен и контролиран начин. Не като кинозвезда, която вади егото си на сцената, а като човек, който се опитва да създаде консенсус между гражданите, за да действа от името на всички. Ако бъде избран Оланд, той ще дължи избирането си именно на това позициониране. В крайна сметка, тази кандидатпрезидентска кампания се свежда до съревнование между личните стилове на кандидатите – и това е още едно следствие от саркозизма.
[1] Имат се предвид разводът и женитбата, демонстративните посещения на скъпи ресторанти, яхти и т.н. в началото на мандата на Саркози. (Бел. ред.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
