Някаква следа от Саркози?
Какво ще остане от саркозизма? Странен въпрос. Преди всичко, съществува ли нещо, което да бъде наречено с това име? И ако да, къде да търсим оставената от него следа? В обществената действителност днес? Или пак в нея, но след двайсет години? Или в историята на Европа и света?
Винаги е необходимо да мине време, за да се отговори на този тип въпроси, каквато и да е политическата личност, за която става дума. Каквито и да са местата и времената. Първо, в това, което остава от нея в човешката памет, трябва да можем да различаваме онова, които произтича от нейната дейност, от другото, което произтича от дейността на други ръководители или други играчи в политическия, икономическия, културния живот на нейното време. После трябва да отсеем това, което в нейната равносметка е резултат на явна волева амбиция, от онова, което произтича от случайната среща с големи събития, които я надвишават и в които политикът може само да се впише. И накрая, трябва да разберем имала ли е тази политическа личност наистина желанието да остави следа и разполагала ли е тя с ясна визия за това, което е мечтала да бъде страната й дълго време след нея.
Малко хора във властта имат амбицията да променят хода на историята. Повечето се задоволяват с искането да останат популярни по време на мандата си. Някои са силно загрижени каква собствена следа ще оставят. Други пък се стремят само да се наслаждават на момента и на собствените си привилегии. Да споменем само петте президенти на Петата република – трябваше време, а трябва и още време, за да разберем кое от нашето наследство се дължи наистина на всеки от тях. Малко от тези пет президенти не са свързали имената си с реформа – или със сграда - която не би се случила без действие, предизвикано единствено от тяхната намеса.
Първият, генерал дьо Гол, завинаги е в историята на Франция, която му дължи много – от момента, в който заедно с неколцина другари той спаси честта на френските елити до решението му да остави Алжир да избира съдбата си сам. Следващият, Жорж Помпиду, ще остане в паметта на нацията само с културния център в Париж, който носи името му (освен ако не се случи така, че сградата остава във времето, но никой не знае защо се казва така...).
Валери Жискар д’Естен (който можеше да бележи страната с много големи реформи, решени през неговия мандат, но те не са негови) несъмнено ще остави само един музей, който не носи неговото име и сигурно няма да го носи никога: музея Орсе.
Колкото до Франсоа Митеран, който във всеки момент беше загрижен, дори до натрапчивост, за следата, която ще остави в историята на страната, той ще остане едновременно като първия президент, дошъл от левицата, и като подбудител на големи реформи, които нямаше да бъдат направени без него (например, премахването на смъртното наказание, освобождаването на медиите[1] и децентрализацията); но също и с обновяването на Лувъра, строежа на оперна зала, на една голяма библиотека...
Жак Ширак няма да остане с нищо – с никаква реформа в никоя област; може би с един парижки музей, Музея на примитивните изкуства, който не носи името му, но ще го носи един ден, въпреки че идеята не беше негова.
Нищо подобно не би могло да се каже за Никола Саркози: при него няма решителна среща с историята, няма голяма реформа, няма големи строежи, няма музей; само един странен и несполучлив проект за Музей на историята на Франция. Вятърът би оставил по-голяма следа.
Не можем да му се сърдим, че не е имало големи събития – не всеки ден се намира някакъв Алжир за даване на независимост или смъртна присъда за премахване. И все пак, нему се падна да решава проблемите на една много голяма финансова криза, на една сериозна европейска криза, революции в Тунис, Египет, Либия, Сирия, кризи в Кот д’Ивоар, войни в Афганистан и Ирак, ексцесите на глобализацията, нарастването на тежестта на Азия и Африка, огромен технически напредък, съществени промени в нравите. По всичко това той не можеше да направи почти нищо. Можеше поне да защитава интересите на Франция, което правеше с променлив успех.
Тъй като самият той няма никакъв вкус към историята, нито за мястото, което да заеме в нея, обсебен е от непосредственото, сегашното, няма визия каква Европа трябва да бъде построена в бъдеще, за да се изправи срещу другите континенти, Никола Саркози ще остави малко значими спомени - едно ускоряване на ритъма на политическото действие и две важни реформи: прегрупиране на сградите на университетите и финансирането на големи проекти в науката. Нищо повече.
Ако напусне властта през май, сегашният президент ще остави само едно истинско наследство, не планирано от него и особено тежко – то е израз на приоритета, който през цялото време той дава на сегашното време: голямо увеличение на публичния дълг, зле финансирани пенсии, отслабена държава; безстопанствени училища, изоставена младеж, по-слаба от всякога социална мобилност, по-неприлични от който и да било друг момент от историята на Франция богатства.
В този случай би трябвало да констатираме, че основното му наследство е, че за пет години е организирал накланянето в ляво на мнозинството във всички обществени институции във Франция – от общините до президентството. Като човек, който върви заднешком, и, с метла в ръка, заличава следите си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
