Какво е всъщност саркозизмът?
Президент на богатите, лъскав президент, хипер- или дори телепрезидент - като че ли всичко е казано за Никола Саркози. Но дали е казано всичко за дирята, която ще остави след себе си, а и за неговата философия? Не че президентът на републиката се представя като последовател на Платон или на Плотин. Никола Саркози никога не се е хвалил, че е теоретик. Нито пък, че е някакъв фин познавач на историята на идеите. Кандидатът на управляващата партия дори доста развесели аудиторията си, като произнесе името на прочутия автор на „Митологии” като Ролан Бартес. Никола Саркози не е генерал дьо Гол, нито пък Анри Гено съответства на Андре Малро[1], както и да използва реториката, тремолото, вибратото на Малро.
Саркозизмът, обаче, си остава белег за духа на времето. На Хегел му се бе привидял „ангелът на света, яздещ върху кон”, когато Наполеон победоносно влиза в град Йена. Така че, много е възможно духът на днешното време да бъде открит под някоя елисейска шатра с полковник Кадафи в нея, или как заклева Русия да уважава териториалната цялост на Грузия, или разхождащ се из Евродисни в компанията на Карла Бруни[2].
Що е саркозизъм, обаче? И трябва ли да му признаем достойнствата на един „изъм”, след като имаме голизъм или митеранизъм? Трябва, отговарят интелектуалците, които изразяват своето мнение тук. Защото и да го критикуваме, и да го възхваляваме, саркозизмът е и „постмодернизъм”. Всъщност, самият Никола Саркози намекна за това, когато определи мандата си като „първия президентски мандат от XXI век”.
Какво е постмодернизъм? Философът Жан-Франсоа Лиотар го беше определил в „Постмодерната ситуация[3]” като „Края на големите разкази”. След един триумфален период, тези „големи разкази”, въплъщавани от такива думи с главна буква, като Прогрес, Пролетариат или Нация, са на път да изчезнат. Падането на илюзиите, според него, подпечатва края на модерността. Прословутите изявления на Валери-Жискар д’Естен („Франция е една голяма средна сила”) или на Лионел Жоспен („Не може всичко да се чака от държавата”) бяха политическото ехо на този метафизичен упадък. Въпреки това, саркозизмът смята себе си за „волунтаризъм”, който е скъсал със „слабата мисъл” на постмодернизма („Аз ще спася френската индустрия!”). Но „постмодерният човек”, какъвто би трябвало да е Никола Саркози, е разглеждан от интелектуалците, които публикуваме тук, като субект, „освободен” от множество табута, един постоянно вълнуващ се индивид, който, чрез изменчивата „искреност на момента”, рисува нов образ на властта, играес емоцията срещу разума, обръща се повече към инстинкта си, отколкото към институциите, без да оставя следи. Или пък, обратното, който ще остане в историята като изключителен маркер на днешното време.
Защото саркозизмът е и някаква „сегашност”, по-точно - някакво отношение към времето, белязано от хипертрофията на сегашното време, едно задръстване на мига. Дете на телевизията, Никола Саркози е разбрал, че центърът на света не е нито Пентагонът, нито Елисейският дворец, а постоянното на живо: то днес е неговият истински център на тежестта. За някои саркозизмът е също и „ньойизъм”, дотолкова определящо е разкрепостеното отношение към парите на бившия кмет на Ньойи[4].
Много други представи пасват на саркозизма и оцветяват неговия постмодернизъм. Да рискуваме с още една – като имаме предвид неговата разкрепостеност спрямо парите и умножаващите се афери в края на мандата му - дали саркозизмът не е едновременно и „аферизъм”?
[4] Ньойи, влязло в българския като Ньой, е богато парижко предградие; Саркози е бил негов кмет. (Бел. ред.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
