Логиката на спазъма
И ето пак Никола Саркози – човекът на думите. Той говори през цялото време, задръства медийното пространство, изказва се по всички теми, сменя темите всеки ден. Вчера е бил радикално ляв, днес е крайно десен – това няма значение. Да прескачаш от една позиция в друга, да заемаш цялото поле на възможните политики и на колективните емоции е игра; една игра, която отговаря на особена логика. Това е логиката на спазъма, на внезапните и бързо отминаващи, но повтарящи се контракции. И тази логика си има правила.
Преди всичко, правилото на времето и на темпото. Внезапното изскачане, неочакваността, изненадата, предложението, откъснато от своя контекст и от своя цялостен проект, създават прекъсвания, които пречат на паметта и на отварянето на дебат. Като изскача внезапно, всяка нова тема с присъствието си закрива онази, която я е предшествала. Кой си спомня предложението за увеличаване с 30% на застрояемите площи? И все пак, в продължение на три дни тази тема, лансирана от кандидата и оркестрирана от министрите му, изглеждаше като туптящото сърце на всяко политическо действие. Днес вече я няма.
Канцлерката Ангела Меркел в един момент присъстваше навсякъде, после упорито отсъстваше, докато не изскочи иззад някакъв антиоландовски пакт. Въглеродната такса, представена един ден като нещо равностойно на това, което бе изборът на президент на републиката с всеобщо гласуване за генерал дьо Гол или премахването на смъртното наказание за Франсоа Митеран, изчезва тайнствено и без никакви обяснения. Законът за позлатените парашути и благодарностите при пенсиониране[1], зрелищно обещание от предишната предизборна кампания, изчезва за пет години и като по чудо възкръсва през февруари 2012 г., доста късно, за да бъде гласуван през този мандат, но достатъчно рано, за да стане отново главното обещание на сегашната кампания.
Как функционира играта? Тя се състои в това да превърнеш забравата в главен механизъм на политическото послание. Затова Никола Саркози задръства кампанията с предложения. Те трябва да са толкова много и да следват едно след друго с такава бързина, че да не може да бъде запомнено никое и да липсва необходимото време за анализ и за дискусия по всяко от тях. Тогава може да се разгърне това, което е силата на саркозистката реторика: искреността на момента. Искреността на момента позволява искреностите да се умножат до безкрайност. Всеки ден си има своя искреност, всяко предложение доказва своята спешност, своята абсолютна необходимост и постоянно обновяващата се смелост на онзи, който го прави. От комбинацията на стратегия и темперамент се налага една нова политическа страст – наглостта.
През целия си мандат Никола Саркози си създаваше фиктивен противник с много прост профил: той е обратното на самия него. Систематично използвайки отстъплението като форма в своите най-обикновени изказвания: „Критикуват ме за това, което направих, но какво ли щяха да кажат, ако бях направил обраното?” с вариант: „Какво щяха да говорят, ако не бях направил нищо?”, той създава публично пространство с две позиции – неговата, основана върху „здравия разум”, и обратната на неговата, без да остави място за множественост на гледни точки. Нещата би трябвало да бъдат по-сложни в една предизборна кампания, защото там има противници от плът и кръв, които могат да извадят контрааргументи.
И все пак, изглежда той е решил да не променя навиците си. И дума да не става да отговори на задълбочени и по-фини аргументи, и дума да не става да участва в диалог по залозите, проекта и резултата от мандата му. Непоследователността на политическия разказ изисква противникът да не бъде признаван, аргументацията му да не се взема под внимание, дори за да бъде само отхвърлена.
През целия си мандат Никола Саркози така добре управляваше хиперболата, че създаде у французите истинско привикване към злоупотребата с езика. От „скъсването” през 2007 г. и „новия Ренесанс, който ще се получи само благодарение на образованието” (от Писмо до учителите), като минем през „политиката на цивилизоване”, „да създадем капитализма отново”, последвано веднага от „да създадем Европа отново”, хиперболата се превръща в общо място, крайното става банално, ексцесът става правило. Тъй като е невъзможно да се прави политическа революция на всеки три месеца, значи думите трябва да бъдат изпразнени от съдържание, да се превърнат в думи отвъд истината и лъжата. Тази реторика естествено достига своя пароксизъм в периода на изборите. Да предложиш референдум, това не е форма на допитване, това е „да дадеш думата на народа”, да му позволиш „да вземе последното решение”, а тези, които са против, те „се страхуват от народа”. Хората, които протестират на улицата, са хулигани – не сме далеко от „чупи се, кретен” и „измет”[2]. Тези манипулации с езика не са безобидни, те правят неустойчиви съдържанието и доверието в политическите думи. Защото смисълът, който в продължение на поколения е залаган в думите, бива разклатен, става измамен.
Резултатът от играта, когато се прилагат тези правила, е деструктурирането на дебата. Множествеността и непредвидимостта на изказванията на президента-кандидат имат като следствие разрушаването и обезличаването на разискванията, а това обърква разбирането за залозите на президентските избори. Този хаос от барокови, преобилни и разпилени публични изразявания превръща непоследователността в ключов елемент на комуникацията, тя става повече оръжие, отколкото недостатък. Непоследователността не е неочакван и отрицателен ефект, тя е продукт на една стратегия, позволяваща да се избегне равносметката и съперниците да бъдат въвлечени в някаква временна загуба на памет.
Тази стратегия поражда силна неустойчивост в предизборната кампания и медиите и другите кандидати не успяват да я стабилизират, за да подхранят един траен и многогласен дебат. Това, в някакъв смисъл, е кампания в газово състояние. С риск да избухне.
[1] Става дума за идеята да се преустанови практиката ръководителите на големи компании да получават огромни бонуси при назначаването си и при уволнението си.
[2] Станали широко известни думи, отправени от Никола Саркози към младеж, отказал да се ръкува с него, сред тълпата на селскостопанската изложба в Париж 2008 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
