Български  |  English

Светът след проекта

 

Живеем в период на глобална криза и трансформация на традиционните политически форми, а следователно на възможността за борба за по-справедлив свят и по-достоен живот. Настоящата всеобща трансформация на политическото, социалното и икономическото поле парадоксално е и трансформация на идеята за праксис на трансформацията, за трансформативно действие, движила модерните политически движения, както и на конкретните политически, артистични, критически практики, произтичащи от нея. Няма никакво съмнение, че тази идея, доминирала философията в сянката на Маркс и Ницше, днес преминава през радикална криза, която едва ли е обратима. По тази причина наричам днешната ситуация „пост-трансформационистка”: това е ситуацията на света след промяната, на света след проекта. Светът след проекта е свят без проект за свят.
Ако настоящата трансформация е безпрецедентно радикална, то това е именно защото новите форми на производство, на обмяна и власт неизбежно трансформират начините на субективиране, формите на ставане на субекта. Днешният биокапитализъм абсорбира самата потенциалност на живота, а следователно и възможността за промяна на политическия субект. Така в крайна сметка е абсорбиран самият потенциал за съпротива: алтернативите, били те политически, социални, икономически или на ежедневните форми на съществуване, се превръщат в стока. Пазарът на алтернативи е доминиран днес от диктата на удоволствието, от фикцията за неограничената наслада на консумацията, за живота като осъществяване в поглъщането. В резултат на това днес се сблъскваме със забравени или напълно непознати форми на експлоатация – от варварски нови форми на заробване до „цивилизовани” форми на икономическо стимулиране (или принуда) на самоексплоатацията. Възможна ли е съпротивата срещу тях след кризата на традиционните леви политически проекти? Как проектът за промяна, за трансформиране на една конкретна ситуация на дефицит на справедливост може да бъде осъществен от един не-константен, „флуиден” субект, който има по-скоро склонност да развива гъвкавостта си, за да се адаптира към дадените (властови) ситуации или да се оттегля в уединението на „практиките за себе си”? Как конфигурациите на властта и експлоатацията могат да бъдат променени от реактивен деятел или по-скоро „страдател”, чиито действия са структурно детерминирани? Не се ли губи в размиването на структурата на властта и експлоатацията именно възможността на свободата?
Тук ще развия един конкретен пример, изхождайки от убеждението, че критическото действие днес е невъзможно без изследването на частните измерения на трансформацията, на микросоциалните й динамики и практики. Въпросът ми ще е за труда и свободното време. Трансформацията в тяхното взаимоотношение е едно от симптоматичните, ключови измерения на описаната трансформация.
Понятието „труд” все още е ключово в политическия и социален дискурс. Типични са примерите на днешния неолиберален дискурс, който наново оценностява труда – но, разбира се, вече не като ценност сама по себе си, а като средство за повишаване на покупателната способност и стандарта на живот. Този аргумент е много различен от тезата на марксистката традиция, която вижда труда като сила не само на зарибяването, но и на освобождаването на работника. Tакава е класическата интерпретация на Маркс на Хегеловата диалектика на Господаря и Роба, според която работникът е идентичен или се идентифицира със структурната позиция именно на Господаря, доколкото именно Господарят е този, който рискува чрез труда си живота си в борбата за признание. От друга страна, някои тенденции на пост-марксистката лява политическа мисъл радикално обезценяват труда и свързаната с него централна интуиция на капиталистическата система и форма на производство, а именно идеята за икономически растеж. Френският философ Андре Горц, например, смята, че продаденият труд може да има стойност само, доколкото дава на човека възможност да откупва свободното време, което е единственият потенциал за осъществяването на автономен проект, включително проект от полза за обществото и политическия свят. На сходна основа са исканията за признаване и овъзмездяване на труда в полза на обществото, включително на домашния труд (социоложката Енкарнасион Гутиерес Родригес стига дотам да настоява за признаване и овъзмездяване дори на формата на труд, която тя нарича “афективен труд”[1]), формулирани от ред социални теоретици и близките до тях политически организации. В известната си книга “Метаморфози на труда” Горц твърди, на основата на икономически аргументи, че увеличаването на свободното време би могло да бъде от полза за самото капиталистическо производство, защото то позволява увеличаване на производителността и качеството на труда, неговата иновативност и креативност[2]. Тезите на Горц безспорно въздействат върху установяването на 35-часова работна седмица във Франция, уникално социално постижение, атакувано днес по различни линии от консервативното правителство на Фийон и президента на френската република.
Същевременно идеолозите на неолиберализма възпяват през последните десетилетия новите форми на „креативния”, „нематериалния” труд. Въпросните теоретици откриват модела на този нов тип “гъвкава”, пластична, адаптивна работа и форма на производство в творческата работа на артиста. Понятието “креативна класа”, изковано от неолибералния гуру Ричард Флорида, автор на розови икономически бестселъри, е симптоматичен краен израз на въпросната идея[3]. Според Флорида, космополитният, алтернативен, динамичен, инвентивен живот или по-скоро стил на живот, lifestyle, на представителя на новата доминираща „креативна” класа, на този богопомазан творец на икономическия растеж, е основан именно върху образеца на артиста. Трудът на креативния капиталист, подобно на този на артиста, е неразривно обвързан с определена форма на живот, с определени визии и ценности, с определена екзистенциална идеология. В този нов модел границата между време за труд и свободно време тотално се размива. Времето на живота е време на творчество, тоест, на креативно производство. How cool!
В действителност, тези представи, които редуцират идеята за труда до идеята за творчеството, очевидно изхождат от една наивна (и цинична в своята наивност) представа за творческата работа като един вид приятно прекарване на времето, един вид развлечение – като за нещо, не твърде различно от свободното време. Творецът е мислен в съответствие с образа на новия икономически агент в масовото въображаемо (а не обратното!) – като някакво пращящо от здраве, сила и либидна енергия младо юпи, което, между яхти, сноуборд и пиене на коктейли на екзотични плажове, с едно телефонно обаждане извършва креативен жест, с който си осигурява финансово следващия свободен период.
Очевидно leisure time, свободното време е разбрано днес като време за развлечение, тоест, време за консумация. По този начин то гарантира оцеляването на капитализма, ставайки движеща сила на самоексплоатацията на собствената „креативна” потенция. Следователно, времето на развлечението представлява самата противоположност на анархичното свободно време, единственото условие на автономната работа на индивида. Така, в крайна сметка, това, което биокапитализмът присвоява, е самото време на живота. Една от първите стъпки на съвременната експлоатация е редуцирането на времето до стока. Работната сила и времето й са по този начин подчинени, те са станали производими. Ако се позовем на разграничението, въведено от Горц, то днес парадоксът се състои в това, че работещите са заставени да продават труда си, за да освободят време за своята независима творческа работа. И артистите, за разлика от Ричард Флорида и компания, са първите, които го знаят от собствения си опит. Артистите, „хората на изкуството”, както ги наричаме с ретро-утопична романтическа инерция, днес са принуждавани да се превръщат в мениджъри на собственото си еднолично предприятие, на собствената си марка, да бъдат дилъри или търговци; или ако решат да отстояват независимостта си от пазара, да се справят с писане на проекти, търсене на стипендии, създаване на връзки с влиятелни институции (което, от своя страна, в крайна сметка отново води към форми на принуда, конформизъм и самоунижение). Като резултат, свободният и лелеян от неолибералните теоретици „артистичен опит” на съвременния художник, артист, музикант или танцьор, а защо не и автор, е изяло подчинен на интензифицирането на времето, на стреса, на невъзможността да се работи по автономни проекти, на зависимостта от конюнктурата.
Как тогава е възможна каквато и да е съпротива: може ли един, принуден да се самоексплоатира субект, да бъде субект на съпротива?
На първо място, пред нас е критическата задача да се съпротивляваме радикално на описаните лесни митове, разобличавайки ги именно като митове. Следователно, днес една от задачите пред критическата мисъл и съвременното изкуство е да се противопоставят на перверзните фантазии за свободното време като време на безграничното удоволствие, заробващи ни меко, обвиващи ни в пашкула на инфантилната представа за свят на безгранично удоволствие, тоест, на тотална консумация. Съпротивата трябва да започне с разкриването на крайното ограничаване на времето за творчество на съвременния артист. Тя трябва да покаже, че времето му е редуцирано именно от принудите на новия икономически модел. Срещу вдъхновението, което икономистите черпят от идеята за „нематериалния труд”, съвременното изкуство трябва да изследва материалните или дори физическите условия на съвременната художествена работа в нейните екстремни измерения – изтощение, безсъние, прегряване – за да бъде разкрит срамният факт, че привидяното като модел волно творческо номадско съществуване е всъщност все повече и повече принудително затваряне в сфера, където доминират форми на брутална принуда и експлоатация.
А там, където творчеството се свежда до (икономическа) принуда, от него не остава нищо. Не остава нищо и от свободния активен субект, чиято свобода е условие на творчеството, творчеството, само чрез което той става субект. Творчеството е възможността на един свободен субект. Властта и обществото, които му отнемат тази свобода, обричат самите себе си на робство.


[1] Encarnacion Gutierrez Rodriguez, Migration, Domestic Work and Affect: A Decolonial Approach on Value and the Feminization of Labor, Routledge, 2010.
[2] André Gorz, Métamorphoses du travail. Critique de la raison économique, Paris, Galilée, 1988.
[3] Richard Florida. The Rise of the Creative Class: And How it’s transforming work, leisure, community and everyday life. New York: Perseus Book Group, 2002.
 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”