Български  |  English

Неолиберализмът, посткапиталистическият субект и неуспехът

 

В този текст се коментира проблем, поставен в доклада на професор Марион фон Остен - как е възможен посткапиталистически субект. Тъй като съвременният капитализъм е формиран от неолиберализма, ще разгледам този проблем в перспективата на неолиберализма. Първият раздел обобщава някои от чертите на неолибералната управляемост, описани от Мишел Фуко, вторият описва неолибералните технологии на конструиране на субекти, третият търси отговор как можем да блокираме тези технологии.
 
1. Либералната управляемост
Либерализмът е изобретил технологии на управление, способни да произвеждат и консумират свобода.
Те произвеждат свобода, защото произвеждат homine oeconomicus, свободни да преследват собствените си интереси, и консумират свобода, защото карат тези homine oeconomicus да произвеждат истини и рискове, използвани за подобряване на управлението.
Либералните технологии на управление произвеждат homine oeconomicus, артикулирайки дейците като субекти на избори, които не могат да бъдат редуцирани, защото нямат по-дълбоко основание от своя субект, и не могат да бъдат приписани на друг, без да изгубят своето основание. Ако например предпочитам определен продукт, предпочитанието ми в крайна сметка се основава върху това, че тъкмо аз го предпочитам и то не може да бъде основателно приписано на друг, без той да го приеме като свое предпочитание.
Либералните технологии на управление обобщават тези избори посредством понятието за интерес. Homo oeconomicus, субектът на този интерес, е свободен, защото управлението предполага знание, а той не може да бъде предмет на сигурно знание, първо, защото ситуация му е прекалено зависима от обстоятелства и случаи, и второ, защото не съществува в изолация, а множествата субекти, преследващи своите интереси, пораждат ефекти, които изглеждат движени от невидима ръка, понеже не могат да бъдат познати както от самите субекти, така и от управлението.
Homo oeconomicus е свободен не защото е девствена територия, недокосната от властта, а само доколкото серия властови отношения създават условията за неговата свобода, доколкото го правят свободен да бъде свободен. В този смисъл той е свободен не защото е независим, не защото е господар на самия себе се, а защото прави управлението безсилно. При това, той прави управлението безсилно не защото има права, които управлението не бива да нарушава, а защото не може да бъде управляван поради това, че не може да бъде предмет на сигурно знание.[1]
Либералните технологии на управление извличат властови ефекти от тази свобода, като я превръщат в ресурс за производство на истина и сигурност.
Homo oeconomicus може да бъде накаран да произвежда истина, първо, защото самата случайност на ситуацията му гарантира, че ще действа като субект на интерес, т.е., че ще преследва своите интереси, и второ, защото пазарът, който го свързва с други субекти на интерес чрез механизмите на търсенето, предлагането, производството, стойността, ако работата му не е изкривена от управленска намеса, позволява да се казват истини, например, каква е истинската цена на дадена стока или конкурентоспособността на едно предприятие.
Преустройството на пазара като място на истина произвежда управленски ефекти, от една страна, защото позволява на управлението да знае истината за пазара и оттук да взима решения въз основа на истинското му състояние. От друга страна, то позволява да се знае истината за управлението, за благоразумността или рационалността на неговите решения.
Освен истина, либералното изкуство на управление може да произвежда от свободата на homo oeconomicus също и нужда от сигурност, преди всичко защото трябва непрекъснато да гарантира тази свобода като свое конститутивно условие, защитавайки я не само от намесата на управлението, но също и чрез управление. Свободата на homo oeconomicus може да произвежда нужда от сигурност също и поради това, че неуправляемостта на някои субекти на интерес неизбежно създава рискове за други субекти, за пазара, за общия интерес, които могат да бъдат артикулирани като обекти на контрол, намеса, управление.
Накратко, либералното изкуство на управление произвежда свобода, защото произвежда субекти, свободни да преследват собствените си интереси, и консумира свобода, защото кара тези субекти да произвеждат истини и рискове, използвани за увеличаване на ефективността на управлението.
Неолиберализмът е направил либералните технологии на управление приложими към всяко социално взаимодействие. Прилагането им отвъд границите на пазара е станало възможно посредством формализирането на понятийната решетка на класическия либерализъм, съставена от понятия като пазар, предлагане, търсене, конкуренция, капитал, инвестиции, цена, печалба, договор.
В следващата част от този текст ще опитам да изясня логиката на тази формализация, като разгледам едно от възловите понятия на неолибералните описания на субекта, човешкия капитал.
 
2. Капиталистическият субект
Капиталистически са субектите, които разполагат с капитал.
Да приемем, че капиталът представлява източник на стойност. В такъв случай, с капитал разполагат дори тези, които не притежават нищо.
Дори да не притежавам нищо, все още мога да продавам своята работна сила. Но да продавам работната си сила означава да я разменя срещу доход, а доходът очевидно е форма на стойност. Следователно, всеки разполага с поне един източник на стойност, своята работна сила.
За разлика от акциите или парите, обаче, работната ми сила не може да бъде прехвърлена на друг. Понеже не може да бъде отделена от мен, тя е неизбежно въплътена, вкоренена в мен. Но щом в качеството на източник на стойност тя не може да бъде отделена от мен, самият аз представлявам източник на стойност.
Тогава аз съм капитал. За разлика от парите, този род капитал е достъпен за всеки човек и тъкмо затова основателно може да бъде наречен човешки капитал. Но в такъв случай всеки субект е капиталистически, защото дори да не притежава нищо, той все пак разполага с капитала на самия себе си, със своя човешки капитал.
Ако, обаче, аз съм капитал, мога да капитализирам себе си, като увелича своята стойност. Тъй като съм източник на стойност поради работната си сила, мога да увелича капитала си, като увелича нейната стойност.
Стойността на работната ми сила като правило зависи от перформативността ми, от това, което мога да правя. Би могло основателно да се предположи, например, че тя ще ми носи по-добър доход, ако мога да правя повече от другите.
Перформативността ми обаче зависи от моята компетентност. За да мога да правя повече, трябва да знам как да го правя и следователно трябва да знам повече. Но за да знам повече, трябва да съм научил повече и следователно трябва да съм учил. С оглед на това, мога да увелича стойността на работната си сила чрез образование.
Образованието, обаче, има цена, защото изисква средства, усилия и време. Поради това, ако избера да платя цената му, за да увелича своята стойност, то може да бъде разглеждано като инвестиция в самия мен, в моя човешки капитал.
Но за да инвестирам в себе си, трябва да взема поне три типа решения. Първо, трябва да избера между серия алтернативи, например какво и колко образование е подходящо за мен или кое образование си струва цената. Второ, трябва да реша как да използвам ресурсите, с които разполагам, за да постигна своите образователни цели, при това не само как да изразходвам средствата, които съм отделил за образование, но също и как да извлека максимална полза от своите способности, склонности, социален капитал, история. Трето, трябва да преценя каква възвращаемост е реалистично да очаквам от своята инвестиция или, по-точно, да пресметна очакваната й полезност.
Тъкмо такива решения взимат и предприемачите, когато ръководят своите предприятия. С оглед на това, аз също мога да бъда представен като предприемач, като предприемач на самия себе си.
Нещо повече, мога да бъда представян като предприемач далеч не само в областта на образованието. Да вземем, например, здравето. Когато съм здрав, мога да правя повече, отколкото когато съм болен. Следователно, мога да увелича стойността си, подобрявайки здравето си. Но тъй като здравето изисква време, усилия и нерядко пари, се налага да реша да използвам оскъдни ресурси за тази, вместо за друга цел, а също и как, кои и колко ресурси да използвам. Или да вземем консумацията. Макар да е на пръв поглед непродуктивна, тя все пак произвежда удовлетворение, удовлетворението подобрява живота, а по-високото качество на живот позволява да се прави повече и следователно увеличава стойността на човешкия капитал. С оглед на това, консумацията може да бъде представена като инвестиция в по-високо качество на живот. Не е трудно да се види, че подобни аргументи лесно могат да бъдат приложени към опита, преживяванията, забавленията и изобщо към всичко, което може да бъде свързано със знание, можене или качество на живот.
Но щом здравето, фитнесът, консумацията, преживяванията могат да бъдат представени като предприемачество, като предприемач на себе си може да бъде представен всеки субект, който решава как да използва оскъдни ресурси, за да постигне цел, избрана между серия алтернативи, воден от стремежа да подобри своя живот.
В такъв случай, предприемачеството се оказва формализирано, защото то е абстрахирано от икономическата си субстанция и преработено във форма, способна да артикулира променливи и разнородни субстанции, вариращи от образованието до удоволствието.
 
3. Посткапиталистическите субекти
Ние сме субекти, доколкото сме субективирани.
Неолиберализмът ни субективира, като ни подчинява на определена рационалност. Тази рационалност е особено ефективна, защото не предполага знание за целите, които избират да преследват различните дейци, за ресурсите, с които разполагат, или дори за тях самите. При все това, тя е способна да включи всеки социален деец в производството на знание, реформи, рискове и сигурност.
Неолибералната рационалност е способна да произвежда знание, защото позволява да се знае, че ако дейците са свободни да действат свободно, те ще преследват цели, ще натрупват и използват ресурси, движени от стремежа да подобрят живота си, и ще опитват да го правят колкото е възможно по-ефективно, максимизирайки постигнатото или минимизирайки неговата цена.
Неолибералната рационалност е способна да произвежда реформи, защото тя не третира свободата като естествено състояние. Напротив, тя приема, че управлението трябва да изработи условията за пазарна или индивидуална свобода, преработвайки съществуващите институционални рамки, и че трябва да поддържа тези условия, намесвайки се в онези социални взаимодействия, които преценява като неблагоприятни или потенциално опасни.
Неолибералната рационалност е способна да произвежда рискове и сигурност, защото свободата на дейците да се конкурират за оскъдни ресурси често поражда конфликти помежду им и следователно често създава рискове, които управлението трябва да разпознава, преценява и овладява чрез политики на сигурност.
Накратко, силата на неолиберализма се основава върху това колко малко трябва да знаем, за да можем да казваме истината. Да можем да казваме истини, без да има нужда да знаем какви са различните дейци, какви цели преследват, с какви ресурси разполагат, прави истините много по-евтини, а това на свой ред прави много по-евтино и следователно много по-пестеливо и ефективно управлението, което се опира на тези истини.
Нещо повече, превъзмогването на нуждата да се знае прави неолибералната рационалност неуязвима за контразнания. Да вземем например контрааргументите, с които обикновено се оспорват провъзгласяваните напоследък неолиберални реформи в българската наука – че социалните дейци често преследват неикономически цели, че те често се солидаризират, вместо да се конкурират, или че някои социални и културни ценности нямат количествено изражение и следователно не могат да бъдат третирани като стойности. Подобни контразнания не могат да блокират неолибералното производство на истина, защото нищо такова не е нужно да се знае, за да се настоява върху истинността на това, че социалните дейци преследват цели, които избират между серия алтернативи, дори когато тези цели са неикономически, или че социалните дейци се стремят да постигат целите си, като си осигурят достъп до по-големи ресурси, дори когато се солидаризират с други дейци, или че активите увеличават пазарната стойност и качеството на живот, дори когато са нематериални, неколичествени, културни активи (през 2008 г. 62% от глобалната пазарна стойност са представлявали нематериални активи от рода на марките, авторските права, човешкия капитал, организационната култура, културата на отношенията, склонността към творчество и иновации[2]).
Тъй като неолибералното производство на истина се основава върху формализация, то не може да бъде блокирано от никакво субстанциално знание за това, което тази формализация е пренебрегнала, пропуснала или отхвърлила, също както производството на аритметически истини не може да бъде блокирано от знанието до какви неща се отнасят числата в една или друга формула (например, че числото три представя три ябълки, или че има неща, които не могат да бъдат три).
Поради това, ако искаме да не бъдем управлявани по този начин, ако искаме да противодействаме на неолибералното управление, трябва да прекъснем неолибералното производство на истини, да блокираме режима на формализация, върху който се основава то. Например, неолибералният режим на формализиране на социалните дейци се основава върху представянето им като субекти на определени типове решения, като предприемачи на самите себе си. В такъв случай можем да блокираме неолибералната рационалност, като подкопаем този режим на представяне, опитвайки или описвайки действия, чиито дейци не могат да бъдат включени в него чрез представянето им като предприемачи на самите себе си.
Но за да постигнем това, няма да бъде достатъчно да представяме дейци, които не действат като предприемачи на самите себе си. Защото те също могат да бъдат включени в неолибералния режим на представяне. Действията им могат да бъдат формализирани, например, като творчески актове или като актове на прекрачване на граници, които позволяват на съответните дейци да правят нови неща и следователно разширяват техния опит, увеличават тяхната компетентност, подобряват живота им. Действията на такива дейци могат да бъдат формализирани също и като неуспех, например, като неуспех да се избере между алтернативи или да се натрупат и използват подходящи ресурси, неуспех да се подобри собствения живот. С други думи, дейците, които не действат като предприемачи на самите себе си, могат да бъдат формализирани също и чрез представянето им като провалили се предприемачи на самите себе си, като губещи.
За да блокираме неолибералния режим на представяне, трябва да откриваме действия, които не могат да бъдат представени нито като избор между алтернативи, нито като неуспех да се избере, нито като натрупване или използване, нито като неумение да се използват или като пропиляване на ресурси, нито като перформативност, нито като слаба перформативност, нито като подобряване на собствения живот, нито като неуспех да се подобри собственият живот, или накратко - нито като успех, нито като неуспех.
Според мен, можем да постигнем това, като представяме несебични действия. Нямам предвид неегоистичните действия на онези, които благосклонно и милосърдно даряват, за да подобрят своя статус, престиж, социален капитал, или за да задължат другите. Имам предвид действия, открили начини да се освободят от капитала, конституиращ капиталистическите субекти.
Подобни несебични действия могат да бъдат описани с понятието за тактика, изградено от Мишел дьо Серто. Серто дефинира тактиките, противопоставяйки ги на стратегиите, предполагащи използването на собствени ресурси за постигане на предварително определени цели. За да се изработи стратегия, трябва да се очертае собствено пространство, способно да отграничи по повече или по по-малко устойчив начин собствените цели, ресурси, практики, правила от тези на другите. Поради тази нужда от устойчиво собствено пространство, стратегиите често са институционализирани. Тактиките, от друга страна, нямат собствена територия, те представляват по-скоро бракониерство в територията на другите, използват ресурсите на другите, опитват да ги надиграят в собствената им игра. Но тъкмо понеже бракониерстват в полето на другите, те не пораждат устойчиви ефекти, не превземат територията на другите, не създават стабилно себе си, противопоставящо се на другите (поначало бракониерите предпочитат да се изплъзват, вместо да доказват себе си).
Разбира се, това, че не създават стабилно себе си, не означава, че тактиките предполагат неразкриваемост на себе си. Напротив, такива тактики могат да бъдат разпознати и в случаите, в които някой употребява определен ресурс срещу субекта, който третира този ресурс като своя собственост. С оглед на това - примери за тактика могат да бъдат действията на Ганди, Мандела или на председателя на върховния съд на САЩ - Ърл Уорън, съумял да насочи гражданските права срещу дискриминацията на чернокожите или срещу полицейския произвол по начини, непредвидени от техните създатели. Пример за тактика може да бъде дори начинът, по който днес се говори за пари. Защото, когато днес учените, студентите, браншовите организации, гражданите говорят за пари, те често опитват да поставят въпроси за права, например, дали правителството има правото да разпределя средствата, които събира от нас под формата на данъци, както намери за добре; дали то има правото да третира тези средства като своя собственост и да изисква благодарност, когато ни отстъпва част от тях, дали има правото да преценява какво означава кризата и какво изисква тя, кой от какво има нужда, кой университет работи добре, как трябва да бъдат управлявани ресурсите му, какви перспективи има една или друга специалност. Правата поначало са възникнали като оръжия, позволяващи на гражданите да защитават личната си неприкосновеност, начина на живот, собствеността, невинността си от упражняващите държавната власт. Ние сме изгубили тези оръжия. Изгубили сме езика, който ни е позволявал да искаме от представителите на държавната власт, който ни е позволявал да изискваме правата си. Тъкмо затова се налага да използваме тактически езика на парите, езика на съвременното управление. С оглед на това самите ние бихме станали отличен пример за тактика, ако успеем да си върнем езика на правата, ако открием начини да използваме политическия либерализъм срещу неолиберализма.
Накратко, смятам, че неолибералните режими на представяне и следователно неолибералното изкуство на управление могат да бъдат блокирани, ако опитваме и описваме не субекти, а тактики. Понеже това може да изглежда мъглява задача, бих искал да припомня, че Серто е изработил понятието за тактика, за да опише всекидневните практики на онези, които нямат власт, които са прекалено обикновени, безлични, банални, за да изглеждат субекти, които остават безразлични за всяко управление, и чиито практики им позволяват да живеят, вместо да се подчиняват или търпят загуби.
Ние живеем сред посткапиталистически дейци, останали отвъд глобалния капитализъм, защото са били отхвърлени, маргинализирани, декласирани, обезправени. Ако наистина търсим алтернатива, трябва да открием начини да представяме тези дейци. 


[1]Michel Foucault, The Birth of Biopolitics (Palgrave Macmillan: London, 2009), p. 283.
[2]McDonald, M. 2008. Linking Intangible Assets to Share Prices. http://www.oxlearn.com/pdf/LinkingIntangibleassetstoshareprice.pdf, посетен на 30.08.2010, p. 1-3
още от автора
Тодор Христов е доктор по социология и теория на литературата, преподавател по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”