Български  |  English

За управлението на звездите

 

Добре се знае, че на гроба на Кант е написано изречение от финала на неговата Критика на практическия разум: “Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен”. Не толкова е известно, че в част 2 от Енциклопедия на философските науки Хегел е написал по този повод: “този светлинен изблик заслужава толкова малко възхищение, колкото и обрив върху човека или колкото рояк мухи”. Защо за тези толкова велики философи звездите имат толкова различно значение? Защо разумът може, а навярно и трябва да се отнася към една и съща тема с толкова различни чувства? Защото в единия случай звездите са пределът, вечните и опорните точки на света, фирмаментът, както казват най-вече поетите. В другия случай те са чисто и просто природа, инобитие от гледната точка на разума.
И така, в полето на напрежение между тези две екстремни перспективи, ще се насоча към нещо банално и близко, за да посоча как с тяхна помощ се чертаят проекти, въплъщаващи специфични човешки намерения и базисни визии, експлоатиращи изключително съответно настоящето, бъдещето и миналото. Става дума за планината Витоша край София.
 
Олимпийската мечта – едно заслужено настояще
Витоша е не просто на една ръка разстояние за столичаните на България, тя е не само национален парк, където се е етаблирал туризмът в хода на модернизирането и особено след еманципирането на страната, но тя дава възможност и за упражняване на зимни спортове. Съвсем не е далеч времето, впрочем, то не е отминало, когато националната енергия беше впрегната в борбата за една заветна кауза: и ний да станем олимпийски център, да се наредим сред държавите, достойни за световното внимание, да се превърнем в място, където мерят сили не само спортисти, но идеологии и политики; естествено, с това да тласнем напред и развитието на духа и тялото на нацията, да заложим база за бъдещите поколения, които да берат изобилни плодове от туризма и да отглеждат шампиони буквално в домашни условия. Защо не, след като вече бяхме придобили увереност на космическа сила. В тази връзка Витоша придоби едновременно олимпийски и алпийски размери. Климатът и географското местоположение, инфраструктурата на околната среда станаха нещо незначително. Гласовете на природозащитниците и урбанистите заглъхнаха, удавени в речите на национални будители, стратези на спорта, политиката и икономиката, за които медиите създадоха уют и резонанс.
Когато олимпийската треска стихна, нещата тръгнаха по старому. Затова пък стана възможно да се вгледаме в детайлите; където, знаем добре, се крие дяволът. През 2008 г. станахме свидетели на спор между директора на парка “Витоша” и директора на фирма “Витошки ски”. Оказа се, че стопаните на пистите ги чистят от стърчащи камъни, а пазителите на природата виждат посегателство срещу морени. За едните това е просто “вулканична маса”, за другите – “уникални каменни образувания”; първите искат да обучават 4000 деца в спорт, вторите – да съхранят хилядолетна природна история. Не искам да пренебрегна проблема с обективно нарастващите нужди на София; знам, че за последните 7 години се разкриха нови 4000 места в детските градини. Но самото наддаване с числа в туризма ме плаши предвид резултатите в летните и зимните ни курорти.
Така че, духът на олимпизмa съвсем не ни е напуснал. И затова може би трябва да си даваме сметка, че сега просто се е оголила и част от изопачената му същност, че в него се е утаил коктейл на утопична звездомания. Което ме връща към Кант и Хегел, за да отбележа, че двамата, макар и да трасират фарватера на едно диалектическо противоборство, не изчерпват теченията му. Защото звездите са тема не само на отношението към природата, но и на конструирането на втора природа, на производството на култура. Там значението им се пренася в семантиката на метафорите. Но да се върнем към света на баналното.
 
Екоразнообразието като пътуване в бъдещето
В рамките на европейската програма “Натура 2000” наши биолози вече 8 години ловят кози по Родопите и ги заселват във Витоша (по информация в пресата през 2009 г.). Защото са убедени, което навярно е така, че кози са живели и там преди стотици години и трябва да се върнат. Побиват ме тръпки, подобно на кантовото вълнение и страхопочитание, като си помисля за морала в това начинание. Козите са изчезнали преди два века и половина, значи не е нашето поколение, нито близки до него поколения, отговорни за тази природна несправедливост. Затова, подобно на американците, които днес плахо се извиняват за вноса на роби от Африка, ние ще компенсираме греха на прадедите и прабабите си, при това с дела. Което наистина е похвално. Но ме обзема и ужас, като научавам, че еколозите са си поставили за цел да реализират задачата си в период от следващите 250 години. Това време е почти два пъти по-дълго от живота на нова България, повече от досегашната история на САЩ. Как може да се планира нещо толкова конкретно – развъждане на кози – и да се предвиждат резултати в бъдеще, по силите единствено за костенурката на Дарвин?
Експанзира не само технократският дух, но и екологическият. Ако единият перпетуира настоящето, без да се оглежда за бъдещето, то другият вече живее там. Първият пристъпва ускорително в прогресии, вторият направо крачи в парсеци (1 парсек = 3 и нещо светлинни години).
 
Миналото като непостижимо бъдеще
Тези дни Витоша се разкри за мен в светлината на умонепостижимото. Георги Велев, автор и на статията “Звездният път на Емилиян Станев”, публикува книгата “Непрочетената Илиада” (532 с.), в която морените са нищо друго, а мегалити. Човешки артефакти, композирани в система, съответна на констелацията на звездите. Доказателствата са, че камъните са така полирани и заклещени един с друг, че и бръснарско ножче не можело да се завре в процепите помежду им. Зареян в етера на високото мислене, авторът не обръща внимание, че технократи оставят дупки по звездната ни карта, че виладжии разместват триангулачни точки от космическата мрежа, че еколози се готвят да позволят на природни същества да осерат мястото, където културата експлицира най-дълбинните структури на самата природа.
Попитах баща си, стария морски вълк, може ли да се ориентира по тази карта, оставена ни даром, разбира се, от траките. Отговори ми така, че повече не питах. Но пък у мен пак се обади Кантовият глас: ... тъй сякаш друг разум, по-мощен от нашия, е заложил цел, която ние не можем да схванем и затова улавяме само като целесъобразност. Излиза, че траките са имали култура, която на нас изглежда като природа. Което ме кара при следващото национално преброяване да се обознача като трак.
Или пък шоп, защото те явно са знаели какво траките са имали предвид, като са ни завещали свещения принцип “От Витоша по-високо нема”. Как да има, като там е най-пряката връзка със звездите, там звездите са слезли при нас.
А така или иначе, дъщеря ми също притежава тяхното познание. Последните й рисунки в детската градина все по-плътно и по-точно рисуват небесни карти, които ние не можем да оценим правилно. Та нали и според Хегел дори детските рисунки заслужават повече възхищение от камъни, звезди и... кози барабонки.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”