Владия Михайлова:
Въпросите на редакцията:
1. Доколко съдържанието на проекта може да се разглежда и анализира като вид обобщаващ документ за изминалото време от специфичната гледна точка, която предлага?
2. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като генератори на промяната и доколко – като нейно отражение?
3. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като резултат от процесите в страната и доколко – като подражание/ стремеж за участие в световния арт процес?
Владия Михайлова:
Изложбата „Изкуство за промяна” може да бъде възприета по различни начини: като историческа изложба, представяща личната гледна точка на човек, въвлечен в събитията и участник в самите процеси на промяна; като изследване, което свързва миналото и настоящето на незавършени още процеси; като кураторско свидетелство за определен вкус, критерии и визии за изкуство. Към всичко това би трябвало да се добави и нейният характер на събитие, което провокира различни реакции и за пореден път повдигна въпроса за обществената, политическа, а вече и (не-до-случилата се) историческа роля на съвременното изкуство. Изложбата е документ и той има интересно представяне заедно със съпровождащото я издание. Най-любопитното в него е именно личният прочит, който със своята пристрастност представлява самоисторизиращ се разказ. Ако работите в нея показват една гледна точка към промяната, то начинът, по който тя се случва, дава представа за друго измерение на същите процеси; а именно – промените на институциите (на изкуството), които след 1989 г. са свързани до голяма степен със съвременното изкуство. Ключова фигура в тези процеси е кураторът, чиято роля е да организира платформа – критическа, художествена (и потенциално историческа). Тази роля, осмислена през лична практика, наблюдение и въвлеченост в процесите, е основанието и рамката на изложбата на Мария Василева. Събитието показа една принципно нова стъпка в развиването и установяването на тази фигура у нас, която с гледната си точка променя институцията и участва във формирането на нейната независимост. Именно това най-вече бе възприето като едностранчивост, но то всъщност представлява различие, индивидуален профил на институциите и автономност спрямо уравниловката (и фалшивия принцип – да има за всички) на стандартизиращата, подчиняваща и централизирана административна уредба на държавната политика още отпреди 89-та, та и до сега, макар и под други форми. С други думи, кураторският принцип дава лице на институцията! А проблематичността на поставянето на въпроса за споделената история има и други измерения. Не е лесно да се историзира съвременността – не само тук, но и навсякъде. Ето с това е свързана най-вече изложбата на Мария Василева и нейното присъствие в Градската галерия я превръща в самоисторизиращ се разказ, в който един куратор публично представя, но и същевременно осмисля собствения си опит. Акцентът върху ролята и социалната позиция на личността като фактор и деец на промяната е принцип и на селекцията в самата изложба.
Дали изкуството е проводник или отражение на тези процеси, зависи от начина, по който се възприема в рамките на обществото. Конкретната изложба показа една визия за промяната, която се случва сякаш от върха. Кураторът заскоби и остави да витае в пространството не друго, а именно фигурата или образа на държавата, показвайки в галерията вече „сваления крал”. С това изложбата разкрива точката на изначално противоречие между политическия (и идеологически) инструментален интерес на държавата и задачите на изкуството. В случая с Русенския комитет („разказан” чрез картините на Светлин Русев) може би става въпрос за хуманизъм; може би все пак накрая остава животът и неговата реалност не може да бъде отречена. По-просто е това да бъде написано и много по-сложно да бъде осъществено; а в неговото осъществяване всяка историческа ситуация има своята конкретика и представа за възможно и невъзможно. Изложбата отказва да съди за това (може би историческата дистанция е прекалено малка) и го показва като факт заедно с възможните продължения и разните художествени интерпретации на изходната връзка между властта (идеологията, държавата, партията, дори утопията) и социалното, културното, човешкото, етическото и естетическото, с които е свързано изкуството: от падналия член първи (пърформанс на Любен Костов) през мултиплицирания, едновременно снизхождащ и възхождащ Христос на Лъчезар Бояджиев (детайл от „Укрепване на вярата”, 1989-1991), които съществуват редом с тъмна фигура на властта като бюрократизиран път към спасението (в „Обещай ми светло бъдеще”, 1988, на Недко Солаков) или пък като въплъщение на безликия силует на господаря в „Каньонът”, 1989-1990, на Динко Стоев; през всичките паднали, обезцветени, изгладени, декорирани, обезсмислени, еротизирани, оголени знамена до „мечтите” за замяна на розовата със силиконовата долина („Замяна”, 2012, Кирил Прашков) и утопиите за щастливо бъдеще, любов и мир, превърнати в консуматорски клишета (във фрагмента от видеоинсталацията „In Addition”, 2008, на Калин Серапионов). Фонът на всичко това е държавата, която в местен контекст е такава, че надписът “Change” на спонтанния пърформанс на Камен Стоянов в нощта на откриването пред галерията може да се прочете и преведе като „промяна”, но и като „обмяна на валута”.
Може би действителната съвременност на изкуството настъпва тогава и там, когато то рискува своето определено (и разпределено) място и се включва символно, идейно, метафорично или пърформативно, директно или алегорично в „реалния” живот с всичките му съвсем конкретни рискове и противоречия; и тук – у нас; така, както и там – на (или в силиконовия) Запад.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
