Дневник на едно очаквано разочарование
На 12 май по обед тръгнах от Бела Речка за София, за да гласувам. Оставих там една дузина немски и австрийски доброволци, повечето от тях съвсем млади момичета и момчета, родени през 90-те и в България за първи път, дошли, за да помагат за ремонт и разкрасяване на старото училище и пространството зад него, където се случва фестивалът на спомените GOATMILK.
Признавам си – не следих внимателно предизборни програми и дебати. Гласувах по съвест за малка партия, в чието бъдеще и автентичност вярвам и искам да подкрепям. Нямам проблем с това, че гласът ми отива на вятъра, след като партията не влиза в парламента. Често водя разговори с една немска депутатка на Зелената партия в Германия, Кристине Щал, член на Клуба на приятелите на Бела Речка, за това колко труден е бил пътят на партията от движение в партия и че всеки процент през годините е бил важен. Дори резултат над 1 процент дава шанс на една партия да укрепне и да се развие, и да покаже доколко е автентична.
В Бела Речка също се провеждаха избори – 45 гласа бяха пуснати на 12 май при население от 69 души, и те в общи линии повториха почти буквално ситуацията в страната – най-много гласове за ГЕРБ, следвани от БСП и Атака – единственото изключение са липсващите гласове за ДПС.
Преди да тръгна от Бела Речка за София, срещнах мой близък познат от Северозападна България, който се оказа, че е застъпник на кандидатка от партията РЗС. Това ме изненада. През годините този познат гласуваше за различни партии, но все пак не беше краен човек. На въпроса ми защо го прави, той (интелигентен и образован учител ) ми отговори смутено – защото е платено и защото не можах да откажа. Все пак предполагам, че няма да гласуваш за РЗС, казах аз, все още надявайки се, че той е оставил вратичка за своето достойнство. Ами, каза той още по-смутено, това е част от уговорката.
Eдинственото, което ме успокои, беше неговото усещане, че нещо не е наред.
След изборите отново говорихме за това. Даваш ли си сметка, че твоят глас е купен, попитах го, че и ти си сред купените на тези избори. Да, каза той. И как се чувстваш от това? Зле. Това се случва за първи път, продължи още той. Досега аз бях от другата страна. Какво означава това? Ами например, каза той, досега аз получавах пари, които раздавах на други хора. Най-щедри бяха НДСВ. Те даваха пари директно в плик, след като им кажеш, че осигуряваш 5 или 6, или повече хора – случвало се е да получавам по 3000 лева за свършена работа, това така се наричаше преди – ти убеждаваш хора и получаваш срещу това пари, които можеш да дадеш на тях и, съответно, можеш да запазиш за себе си.
Може би всеки има ситуации, в които изведнъж осъзнава, че нещата в България са отишли твърде далеч. За мен разговорът с този близък познат беше такава ситуация.
Досега си бях давала сметка за разпада на политическото, за липсата на идеи и каузи, които да движат и обединяват, започнали за мен с изненадващата и бърза поява именно на НДСВ преди години и продължили с ГЕРБ и начина, по който парите започнаха да определят как да гласуваш. Победата на НДСВ след завръщането на Симеон Сакскобургготски беше първият знак за разпад на политическите и рационални доводи, за победа на хаоса на емоциите и лесните очаквания. От тогава насам моите политически очаквания рязко намаляха и започнах все повече да виждам смисъл в работата отдолу, в провинцията, в малките общности, там, където интелектуалните и рационални послания на столицата не достигат или се превеждат от нискокачествени посредници.
През цялото време, откакто започнах да отделям време за провинцията и за Бела Речка – вече 10 години – съм свидетел на това тотално отдръпване на провинцията от столицата и продължаващото и увеличаващо се мнение на хората от Северозападна България, че изборите не променят нищо. Свидетел съм и на друго – на увеличаващото се интелектуално презрение на столицата към провинцията и на броящите се на пръсти културни изяви – дори премиери на книги – в Северозападна България. Разходката на интелектуалните продукти минава през Пловдив и стига до Созопол, но посоката Монтана-Видин е силно непрестижна. Преди няколко години, при разговори с жени, работещи като гледачки на стари хора в Италия, установих огромно доволство от факта, че ГЕРБ печели изборите. Същевременно тези жени по никакъв начин не свързваха тази политическа промяна с промяна в собствените си животи. Те не предвиждаха връщане за себе си в България и за тях радостта от победата на ГЕРБ беше чисто и просто емоционално преживяване, зад което не стоеше нищо друго, никакъв план Б. «За нас, обикновените хора, нищо няма да се промени. Кога аз, учителка, ще мога да получа заплата от 800 евро в България? Ще си стоим тука!» Парадоксът на тези жени беше, че нито една от тях не искаше собствените си деца в Италия – те пращаха парите си, за да могат децата и съпрузите им да имат коли, застраховки, къщи и да живеят добре в България.
С младите германски доброволци имахме след изборите няколко разговора за България. На една от вечерите в селото, около запаления огън, се появиха няколко момчета с бутилки бира от съседните села. Момчетата си бяха донесли мобилните телефони, от които пускаха чалга-парчета. От тях само едно говореше чужд език, английски. Той завърза разговор с няколко момчета от германците, при който стана ясно, че никога не е излизал от България. Същото важеше и за останалите. Германците много искаха да разберат от мен след това защо това е така. Тяхното усещане беше, че тези момчета нямат интерес да видят друга страна. Задаваха ми въпроси – защо аз съм пътувала толкова много, от какво семейство съм, имала ли съм пари, как съм ги изкарвала, дали парите са проблем, след като те разбират, че месечната заплата в България е колкото седмично възнаграждение в Германия за студенти…
Трябва да си призная, че и тази ситуация ме накара да се замисля. Къде изчезна любопитството към света на моето поколение, родените в края на 60-те? Къде изчезнаха мечтите на родените в обикновени семейства, несвързани нито с номенклатурата, нито с ДС? Дали това поколение не е плод на моята фантазия? Дали изобщо го е имало? Дали то беше резултат на забранената чужбина и дали неговата липса при тези младежи е локален феномен, дължащ се на други фактори? Например – културни. Цяла Северозападна България няма нито едно кино, освен наскоро откритото в Мездра. Расте поколение, което няма познание за колективното преживяване от естетическо произведение, различно от чалга концерт. Расте поколение, което никога не е преживяло колективната радост от хубав филм. През 2006 година, когато в Бела Речка за първи път звуча джаз, местните момичета бяха силно изненадани, че певицата е без грим и въпреки това пее добре, и концертът е супер успешен. Дотогава всичко, което те познаваха, беше от телевизия „Планета” и местните концерти от време на време на чалга-певици.
Понякога събирам тези факти и се чудя дали малки събития като нашият фестивал са способни да влияят и променят нещо в такава ситуация.
Ще споделя още едно разочарование, свързано отново с култура. През 2012 година бях за два месеца в Мюнхен като стипендиантка във Вила Валдберта заедно с още неколцина българки, пишещи хора и художнички. На специално организираната от нас за гости от Мюнхен българска вечер в някакъв момент от вечерта пуснах музика на групата «Карандила Джуниър». При мен веднага дойде много симпатична девойка, студентка в Мюнхен, която мило ме помоли да сменя музиката. На моето учудване тя отговори – това не е наша музика, какво ще си помислят гостите за нас, това е циганска музика. Тези хора не живеят ли в България, попитах я аз? Не, настояваше тя, тази музика няма нищо общо с България и ще развали представата на гостите за нашата страна. Аз, разбира се, не смених музиката, но този диалог не излиза от съзнанието ми. Къде изчезна не просто и не само любопитството към другите, но и любопитството към културните различия у нас, към това огромно разнообразие от стилове и жанрове, особено музикални, с които България винаги се е гордяла?
Това културно гетоизиране на България – липсата на достъп на цели региони и поколения до разнообразни културни продукти – ми се струва най-страшният резултат от разпада на политическото, който всъщност прави този разпад още по-голям и още по-необратим. В този смисъл, изборите потвърдиха това разочарование, направиха го още по-осезаемо. Те потвърдиха и факта, че докато расте интелектуалната погнуса на столицата от провинцията, ще расте пренебрежението на провинцията към рационалните аргументи.
За мен остана блудкавото усещане, че един от моите близки познати вече е започнал да продава гласа си; и макар да се чувства зле от това, не изглежда, че ще спре. Това е ново. Досега в кръга на близките ми познати такива хора нямаше.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 27.05.2013 17:30
мъката на един народ
мъката на един народ
От: Невена Гачева
Явно откровеният стил на Диана Иванова е дразнещ, защото е писък за помощ - директен, непристорено откровен и разобличаващ. Чувствителността й е поставена в дилема за това колко огромна става КУЛТУРНАТА РАЗЛИКА между онова място наречено София и останалата част на страната дори в простите неща, като да можеш да гледаш хубав филм в местното кино, което не съществува. Тя не се самозалъгва. Напоследък все повече ми харесва точно такъв начин на изразяване, защото категорично определя проблемите. И защото повечето са потънали в пълна и тотална самозаблуда и са обречени да останат неразличими и гневни, скрити зад клиширани фрази. Браво за обратната връзка на Диана!
1 - 27.05.2013 11:14
ОТГОВОР НА ЕДНА ПРИНЦЕСА
ОТГОВОР НА ЕДНА ПРИНЦЕСА
От: Михаил Жеков
ЖАЛКО ЗА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ ЗА ДА ПРОЧЕТА ВАШИТЕ ПИСАНИЯ.ВЕЧЕ НЯМА ЖИТЕЛСТВО И ВСЕКИ МОЖЕ ДА БЪДЕ СТОЛИЧАНИН.ДУМАТА ПОГНУСА МЕ ПОГНУСИ ОТ ВАС.ВИЕ СЕ ГНУСИТЕ ОТ ПРОВИНЦИЯТА.ПОЛОВИНАТА СОФИЯНЦЦИ В МОМЕНТА СА РОДЕНИ В ПРОВИНЦИЯТА .ПОВЕЧЕТО ГОВОРЯТ НА ШОПСКИ ДИАЛЕКТ.СРАМУВАМ СЕ ОТ НАШАТА СТОЛИЦА.СЪЩОТО Е НАПРАВИЛ И ИРЕЧЕК В СВОЯТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ.ШОПИТЕ СА МЪРЗЕЛИВИ,ХИТРИ И СТРАХЛИВИ Е ПИСАЛ ТОЙ НА ПЪРВА СТРАНИЦА.СРАМ И ПОЗОР ЗА ГУМЕНИТЕ ГЛАВИ.НИТО ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРСКИ ПОЕТ ИЛИ ПИСАТЕЛ НЕ Е РОДЕН В СОФИЯ.НИТО ПЪК ИЗВЕСТЕН ПОЛИТИК.ТОВА МАЛКО ПОДБАЛКАНСКО ГРАДЧЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАПРАТЕНО В НЕБИТИЕТО НА ЗАБРАВАТА.
