Избори на омерзението
За онези, които не забелязаха, на 12 май 2013 г. бяха проведени избори за 42-то Народно събрание. На тях гласуваха 3,54 млн. души (от записани 6,92 млн.) и избраха депутати от 4 партии: ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака“. Над 20% от гласувалите подкрепиха партии, които останаха извън парламента: като ДСБ, СДС, ДБГ, РЗС, както и много други. Изборите поставиха няколко рекорда в посткомунистическата история на България.
За първи път:
- Една правителствена партия излиза начело в резултата на последващи избори (обикновено старата правителствена партия е губела изборите).
- В парламента няма да има нито една „синя“ партия, произлязла от стария СДС.
- Няма ясно изразено политическо мнозинство, което да се обяви за победител и да състави правителство (най-вероятната коалиция между БСП и ДПС има точно 120 от всичките 240 депутати).
- Ниското участие (51,3%) постави рекорд.
Това са сухите факти. Но те сами по себе си не могат да обяснят случилото се, а само илюстрират резултата на нещо друго. Всъщност, какво се случи и можем ли да намерим приемлив отговор на такъв въпрос?
Какво (не)решиха изборите
В цялата суета на следизборно говорене ми се струва, че забравихме един важен факт – това бяха предсрочни избори. Редовните бяха планирани за началото на юли, два месеца по-късно. Тази подробност често остава настрани сега, но тя е най-важната, за да разберем станалото. Именно извънредният характер на изборите ги натоварва с определени очаквания, въпроси за решаване, които нямаше да бъдат от такова значение, ако ставаше дума за поредната редовна смяна на управляващия екип.
Поредицата от улични протести през януари и февруари 2013 г. бяха последвани от оставката на правителството на Бойко Борисов. Изглеждаше, че правителството на ГЕРБ падна именно заради протестите, които бяха белязани и от няколко необичайни за България акта на самозапалване. Патетичното възклицание на бившия премиер Бойко Борисов, че не иска да гледа кръв по улиците и затова подава оставка, вероятно ще остане в учебниците по кризисен ПР. („Аз няма да участвам в управление, в което полицията ще се бие с хора... Нито искам да виждам кръв по улиците.“) Някои по-скептични наблюдатели обаче ще споменат най-вече предшестващата оставката драматична нощна среща в посолството на САЩ, според което излиза, че оставката е изискана от западните покровители на Борисов. Всъщност, това дори не е толкова важно, освен за бъдещите историци. По-важното е, че през януари - февруари станахме колективно свидетели на неща, които преди дори и не можехме да си представим, че са възможни: публични освирквания на Бойко Борисов, когото преди това мнозина третираха като идол.
Именно поради тези обстоятелства действителният въпрос на тези избори беше дали те ще потвърдят или не мащаба на видяното по улиците народно недоволство? Дали те ще изиграят ролята на въздаващ справедливост акт? Дали ще бъдат изява на някакво морално възмездие?
Можем да си припомним, че и досега до голяма степен изборите по някакъв начин са играли ролята на съдник: те наказаха БСП през 1997 г. за финансовата криза, наказаха СДС през 2001 г. за проведената приватизация, наказаха НДСВ през 2005 г. за „царските имоти“ (макар и не толкова строго), наказаха „тройната коалиция“ през 2009 г. за злоупотребите с европейските фондове. В някакъв смисъл, досега провинилите се са понасяли наказание, което вероятно и се е отразило по определен начин на тяхното поведение (в една оптимистична версия). Така че, въпросът беше дали на тези избори ГЕРБ също ще понесе отговорността си за стореното?
Вторият, не по-малко съществен въпрос на изборите беше дали ще са в състояние да намерят решение на кризата. Най-вече на няколко - изтъкнати от демонстрантите като приоритетни - нейни измерения: справедливи цени на тока за потребление; достъп на гражданите до управлението, включително чрез „граждански квоти“ в институциите; промяна на правилата за изборите, които да улеснят издигането на независими кандидатури и възможност за отзоваване на провалили се народни избраници. Тук няма да повторя вече многократно казаното, че много от исканията на протестите бяха фантастични или откровено антидемократични. Но приемам това като проява на незрялост, а не на злонамереност. Във всеки случай, въпросът ще намерят ли, дори и частично решение, тези въпроси и ще бъдат ли, дори и частично изпълнени, тези очаквания от изборите оставаше.
Третият въпрос, до голяма степен свързан с горните два, е доколко изборите ще умиротворят обществото, ще убедят протестиращите граждани, че основните им цели са постигнати, а непротестиращите граждани ще успокоят, че нищо тревожно няма да ги сполети. Защото успехът на всички проведени досега извънредни избори се определя именно от способността им да успокоят обществото, за да го накарат отново да заработи в обичайния си ритъм. Някои наричат това „нормализация“, макар лично аз да не обичам тази дума заради особената й двусмисленост (едно по-радикално говорене би употребило „умъртвяване“, пък макар и с евтаназия). През 1994 г. извънредните избори (спечелени от БСП) успокоиха обществото след правителството на Любен Беров и свързаната с него епоха на вихреща се улична престъпност. През 1997 г. извънредните избори успокоиха обществото след преживения шок от хиперинфлацията.
Резултатите от изборите на 12 май не наказаха ГЕРБ (напротив, отново ги изведоха на първа позиция), не създадоха условия за ясно политическо мнозинство, което да избере ефикасно правителство, способно да реши по-спешните очаквания, не произведоха ситуация, при която четирите партии в Народното събрания да са способни да успокоят обществото. Така, парадоксално, изборите не решиха въпросите, които ги предизвикаха (поне засега, в една отново оптимистична версия).
Избори без победител
Както е прието, на всеки избор има победител. Поне церемонията по даването на последователни пресконференции в Международния пресцентър досега винаги е започвала с тази на победителя. Безпрецедентно, в нощта на 12 май пресконференциите не започнаха с ГЕРБ, които формално са победители, защото са получили най-много гласове и най-много депутати. Те отложиха изявлението си за деня, в който ЦИК ще обяви официално резултатите и получените мандати (т.е. тогава, когато ще се види дали могат да се надяват на евентуално мнозинство с подкрепата на „Атака“). А когато денят настъпи, ГЕРБ предложиха касиране на изборите. Така победителят не призна победата си и поиска нейното отменяне. В кампанията за сезиране на Конституционния съд се включиха дори не толкова политици на ГЕРБ, колкото емблематични фигури от средите на „сините“, като Едвин Сугарев и Георги Марков. Това никак не е маловажно и невинно, но сякаш подсказваше, че за ГЕРБ и хората около него победител е „вечният враг“ – БСП. Тази изключително странна логика пролича още в изборната нощ с подканвания към Станишев да подаде оставка като лидер на загубилата изборите партия.
Всъщност, кой какво спечели или загуби? ГЕРБ са несъмнено формалният победител – на първото място с малко повече от 1 милион избиратели. С тази особеност, че, спрямо предишните парламентарни избори през 2009 г., са получили с около 600 хиляди гласа по-малко, както и че са загубили 20 депутатски места. Освен това, нито една от останалите три парламентарни партии не иска да се коалира с тях или да подкрепи техен кабинет на малцинството, както през 2009 г. това направиха цели три парламентарни фракции (РЗС, „Атака“ и Синята коалиция). Така победата заприличва повече на поражение: първият в класацията е безсилен да състави правителство, значи първенството му е несъстоятелно.
БСП беше представена като губеща за пореден път избори: втора през 2009, втора на президентските избори през 2011, втора и сега, през 2013 г. Парадоксално, но социалистите спечелиха почти 200 хиляди глава повече от 2009 г., като удвоиха спечелените депутатски места (от 40 на 84). Наистина, БСП не успя като първа опозиционна партия така да се възползва от протестите, че да измести решително ГЕРБ от властта, но пък и нито една социологическа агенция не е давала на социалистите решително предимство през всичките сондажи на общественото мнение от последните една-две години. Дори и в разгара на протестите и след тях, парадоксално за наблюдателите, ГЕРБ продължаваше да запазва предимството си пред БСП. Все пак, партията се доближи доста плътно до формалния победител с почти 940 хиляди избиратели. Но, за разлика от ГЕРБ, БСП изглежда е в позицията да може да намери споразумение както с ДПС, така и с „Атака“. Не че би било лесно, но във всеки случай не изглежда напълно невъзможно. ГЕРБ изглеждат изолирани, докато БСП – не.
„Атака“, която беше почти изчезнала в социологическите анкети през втората половина на 2012 г., успя да се съвземе и спечели почти 260 хиляди гласа, но спрямо 2009 г. загуби почти 140 хиляди избиратели. Същото се случи и с ДПС, което получи 400 хиляди гласа, но изгуби 210 хиляди избиратели спрямо 2009 г. В парламента не влязоха няколко партии, които бяха сравнително близо до прага от 4%: „България на гражданите“ (Миглена Кунева), ДСБ (Иван Костов) и НФСБ (телевизия „Скат“). Те определено могат да се смятат за изгубили изборите.
Това са сухите числа. Така излиза, че всички са загубили, дори формално спечелилите като ГЕРБ. А фактически спечелилите като БСП също за загубили, оставайки за пореден път втори. Или, както Димитри Иванов във в. „Сега“ блестящо го е казал: „На спечелилите изборите честито. На гласувалите за тях съболезнования. Ама това са едни и същи хора, ще каже някой. Да. Тъкмо това е джумбушът.“ (Димитри Иванов, Писмо от “България” 1. Юряяя, въртиопашки и серьожки, в. „Сега“, 15 май 2013).
Завръщането на „партията на реда“
Парадоксално, но въпреки бунта на улицата (Борисов го определи като метеж), ГЕРБ се завърна, сякаш нищо не е било. Протестите утихнаха, а протестиращите не успяха да създадат общ или достатъчно приемлив за всички политически субект. Излезе, че в резултат на протестите, две партии сякаш спечелиха – ГЕРБ като излезе на първа позиция и „Атака“ като не изпадна извън парламента. Те двете са фактически управлявалата коалиция, отстъпила под натиска на уличните протести. Този парадокс очевидно се нуждае от някакво обяснение: как така партия, чието правителство беше свалено от протестите (макар подало оставка в изглежда удобен момент), отново е на преден план, сякаш нищо особено не се случило?
Едно възможно, макар и очевидно пропагандно обяснение, е, че протестите всъщност не са искали оставката на правителството, а само то да направи очаквани реформи в областта най-вече на ценообразуването в енергетиката и, макар и по-късно формулирано, в избирателния кодекс. Затова днес има такава нормализация, връщане към състоянието отпреди протестите, очаквания ГЕРБ да продължи „пътя нагоре“. Вероятно в ГЕРБ имат именно такова разбиране за ситуацията, защото предизборната им програма казваше накратко: „ще продължим да правим онова, което сме правили и досега“. Затова е и парадоксалното искане за касиране на изборите заради огласяването именно в деня за размисъл на становището на прокуратурата за „онези“ допълнително отпечатани редовни бюлетини от Костинброд. Касиране не заради злоупотреба с гласовете, а заради пропагандна акция, която, според твърдението на Борисов, е отнела на ГЕРБ 5-6% (почти 200 хиляди гласа?!).
Друго възможно обяснение е мнозина граждани, след затихването на протестите и неспособността им да сформират нова партия, която да бъде алтернатива на иначе остро критикуваните „партии на статуквото“, да са си казали: „ГЕРБ не са „цвете“, но другите са още по-малко”. Така подкрепата за ГЕРБ е подкрепа за „по-малкото зло“. Тук, разбира се, може да има най-различни мотивации, като например: „по-добре ГЕБР, отколкото БСП“, или „ГЕРБ не са моят избор, но „моята партия“ няма шанс да влезе в парламента“. Това е и гласът на „полезния вот“ на избиратели, които са решили, че са „десни“ и затова ГЕРБ (като „десни“) не е изключен избор. Това е и гласът на конформистките избиратели, които смятат, че така гласуват за очертаващия се победител, пък макар и той да не е „най-добрият“.
Трето възможно обяснение е, че една значителна част от „мълчаливото мнозинство“ смята, че ГЕРБ, макар и вероятно не толкова добри, колкото се представят, все пак са единствената преграда пред хаоса на протестите, които така и не родиха нищо ново и приемливо в политиката. Протестите, не на последно място и заради разпространяваните в медиите кадри, но също и заради мобилизирането на малки и особено яростни в поведението си групи, вероятно уплашиха част от гражданството (казано по немски – бюргерството), защото изведнъж изведоха на преден план „нелицеприятни неща“, като самозапалващи се отчаяни хора, безработни и с усещането за никаква перспектива младежи, отчаяни пенсионери, вбесени хора от дребния и безизходно закъсал бизнес. Изобщо, една картина на безизходица и всеобщо отчаяние, което обаче поражда един смятан за още по-опасен хаос. Мнозина се уплашиха и решиха да обърнат подкрепата си към онази партия, за която смятат, че е единствено способна в тази хаотична ситуация да възстанови реда.
През 2009 г. ГЕРБ дойде на власт като „партия на възмездието“, каквото беше очакването и за „Атака“ през 2005, но последната беше твърде радикална, за да получи толкова широка подкрепа. „Възмездието“, разбирано най-вече като въздаване на справедливост за всички несгоди и несполуки на посткомунистическия преход, така и не се състоя при управлението на ГЕРБ. Очакването за справедливост беше залъгано с магистрали, затова и то, очакването, толкова силно избухна през февруари 2013 г. – протестите, ако трябва да обобщя, искаха най-вече и преди всичко справедливост.
„Партия на реда“ е името на френска ултраконсервативна политическа партия от 1848 г., сред чиито лидери е Адолф Тиер. Мото на партията, съставена от монархисти, е „Ред, собственост, религия“, целта й е да постави край на революциите. Партията печели мнозинство на изборите за национално събрание през декември 1848 г. благодарение на онези граждани, които са се уплашили от радикалните искания на революцията от февруари същата година. А когато през март 1871 г. гражданите на Париж въстават и установяват в града за около три месеца „Парижката комуна“, Адолф Тиер ще оглави репресията и ще възстанови „реда“. Това ще му заслужи забележката на Жорж Клемансо (по-късно френски президент): „Тиер, това е самият образ на жесток и ограничен буржоа, който нагазва в кръв, без да се колебае“. „Партия на реда“ е станало нарицателното име на политическата сила, която „нормализира“ едно разбунило се общество и която получава подкрепата на уплашеното от революцията или бунта мълчаливо мнозинство.
Днес „партията на реда“ е ГЕРБ, но не в смисъла на партия на законовия ред, на правовата държава, а в смисъла на гаранция срещу хаоса на протестите. ГЕРБ вече никога няма да може да възстанови образа си на партия на законовата справедливост и възмездието, особено след един мандат, през който постоянните атаки на правителството срещу съда, политическата закрилата над полицейското насилие, огромното количество ефективни подслушвания (законни или не), драстичните форми на натиск върху медиите или неудобния бизнес, се превърнаха във всекидневна практика. Далече съм от мисълта да свеждам всичко случило се пред последните четири години единствено до указаното по-горе. Но именно то, указаното по-горе, се превърна донякъде в публичния образ на управлението на ГЕРБ. Ето защо днес има мнозина, които не искат в никакъв случай ГЕРБ да повтори мандата си. Но, поради съвсем различни от горните причини, също така мнозина предпочитат ГЕРБ отново да участва във властта, ако не и да бъде водеща партия в нея. Защото ГЕРБ е или се привижда като „партия на реда“ – на „реда, собствеността и религията“. Което изглежда успокоява уплашените днес български „бюргери“ (или „буржоа“, стига обаче да не се бърка с „бургери“, което е друго).
Невъзможното правителство
Най-сетне, изборите не задават лесно решение на най-очевидния за всеки политически избор въпрос – кой ще управлява?
Почти комичното разделение по 120 мандата (точно половината) между двете смятани за „естествени“ коалиции (ГЕРБ с „Атака“ или БСП с ДПС) не дава особени шансове за успех. Защото каквото и да е правителство, то ще трябва да успокои обществото, а не да играе ролята на „партия на реда“, която да го усмири. Понеже ГЕРБ са изолирани, коалиция с тях не изглежда възможна. Не е възможна и коалиция между трите останали партии, колкото и БСП да се опита в първите часове след изборите да я легитимира. Така единствено възможните формули са две: едната е парадоксално невероятна, другата е парадоксално трудна. В първия случай това е „голяма коалиция“ между ГЕРБ и БСП, нещо като гръцки или италиански вариант на българска почва. Публиката обаче няма да го приеме, както и двете партии. Във втория случай това е въпросното програмно, което означава непартийно, правителство, подкрепено по възможност от трите партии без ГЕРБ или дори частично и от ГЕРБ. Рискът тук е това правителство да не заприлича на „голяма коалиция“.
Във всеки случай, едно такова правителство ще трябва да направи трите вече посочено по-горе неща: да въздаде справедливост по отношение на управлението на ГЕРБ; да реши най-спешните въпроси с тока и гражданското участие във властта; да успокои обществото. Не е невъзможно, но е нужно голямо въображение. Иначе омерзението от политиката, за което последните избори са блестяща илюстрация, ще надделее окончателно и на следващите ще гласуват само онези, на които ще им бъде платено – веднага или по-късно. Което ще е краят на всякакъв, дори и най-минимален демократичен блян.
17 май 2013 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
