САМСИ не е Музей за съвременно изкуство
Това е разговор, който някак си все не се случи за 3 години; поне не по начина, по който ми се искаше. Когато през май-юни 2009 говорихме за новоснесената ни от властта инициатива, известна като САМСИ, полето за разговор и реакции беше широко отворено; сега не е така. Но да се почва пак от началната точка е излишно – нещо се е случило, нещо – не; някои позиции по темата са добре известни, други са акуратно прикрити.
Ще се включа в разговора при следното условие:
- когато се споменава или се визира САМСИ, да не се използва думата “музей”, а просто да се казва “САМСИ” – това е изложбено пространство, клон на НХГ, без собствен профил и статут.
Това, че властта в страната използва някакви словесни номинации и пожелателни дефиниции за САМСИ (или въобще за разни неща), не означава, че трябва да приемаме тези номинации и дефиниции. Защо на властта й се иска да приема желанията си за действителност, е друг въпрос, с който не ми се занимава сега – така правеше навремето тоталитарната власт със строежа на социализ(Ъ)ма и се видя докъде се стигна. (Тук нямам предвид онзи клон на НХГ до КАТ!)
Така например, коментар, започващ с думите: “Имаме музей за съвременно изкуство...” предполага, че номинациите и дефинициите на властта са приети – това аз не съм правил, не мога и няма да направя. Нещата могат да се изказват с повече прецизност и точност. Например – “Има САМСИ – що е то и може ли да служи някому от съвременната сцена на изкуството в България за нещо прогресивно и актуално при положение, че вече служи на властта да си “измива ръцете” и да прави “добро впечатление”? Ако може – то при какви условия и режими на критичност, които да доведат до предефинирането на САМСИ във вид, удобен за арт сцената, а не за властта?”
Така че, предлагам да се разграничат ясно две неща: а) САМСИ; б) Музей за съвременно изкуство. В България днес това ми се струва задължително условие за всеки следващ разговор по темата.
Участието ми в изложбата Защо Дюшан?, освен конкретните работи и съпътстващия я вестник, означава, че не приемам дефинициите на властта на тяхна територия. Участието ми в този разговор означава, че смятам, че общият дебат трябва да продължи с точност и без емоции, но с включване и съзнание за това кой, какво, кога и защо е или не е направил, е казал или си е замълчал, е организирал и опитал или нищо не е правил – през изминалите 3 години. Не че трябва това да се натяква постоянно - просто е още по-опасно да се забравя, защото тогава разговорът зацикля.
А на въпроса: „Защо в САМСИ Защо Дюшан?”, бих отговорил така: задавах този въпрос на куратора, преди да го задават на мен, и това е моят отговор – властта ни „снесе” САМСИ с много връзки и без никакъв дебат; след което ни натресе „обекта” като да е някакъв гигантски ready-made... – въобще не ни питаха (въпреки че сме не само данъкоплатци и избиратели, но и граждани, че и експерти), а когато си казвахме мнението, не само че не ни слушаха, но дори се и обиждаха - като че ли не те на нас служат, а ние на тях...
Сега трябва ясно, масово (гилдийно) и публично да се каже, че този „обект” не е това, което ни трябва, т.е. – той трябва да бъде демаскиран като това, което е – клон на НХГ, малка и несамостоятелна изложбена единица с ограничен потенциал и (засега) нисък коефициент на полезно действие. Там, обаче, все едно могат да се правят изложби. Какви ще бъдат те – тепърва ще се види...
Изложбата Защо Дюшан? се оказа един опит (според мен, сполучлив, но може и да греша, разбира се) да се отговори на идиотичната ситуация, в която ни постави властта – със САМСИ се опитаха да ни третират като петобоеца от известната басня на Езоп...
Под „ни” разбирам сцената на съвременно изкуство тук като цяло, която изисква и се нуждае от достоен Музей за съвременно изкуство, поставен на обществена, а не просто на държавна основа и строго професионален статут. Известно е, че един от малкото инструменти за легитимация на тази сцена в очите на тукашната власт е видимостта на съвременното изкуство, произвеждано в България, извън границите на страната - за последните 20 години, независимо от всичко, художници и куратори от тази сцена намират реализация (в една или друга степен, в един или друг контекст, град, музей, галерия, изложба, фондации, университет и т.н.) в международния контекст, където се предполага, че действат критерии и механизми, по-обхватни и доста различни от местните. Известно е, че този инструмент и тази реализация се подлагат на отричане и съмнение – обикновено с провинциален интерес и при липса на информираност.
С явяването на САМСИ като че ли властта, както се случва в баснята на Езоп, каза на цялата наша арт сцена: „Тук е Родос, тук скачай!”[i] Или, с други думи – докажете претенциите си, докажете таланта си тук, на място и в това място! Обвиниха ни (за кой ли път...), че блъфираме, като твърдим, че сцената има потенциал и реализация, стойност и тежест както „тук”, така и „там”, че има самостойност и е способна да се справя с реалните ситуации... Е, тази изложба отговаря така: „No Problem, бе „пиленца” – това тук не е и не може да бъде Родос, но все едно, ние ще скочим и дори ще ви пре-скочим..!”
Не очаквам от „пиленцата” да си свалят картите, но поне вече не могат да ни обвиняват, че блъфираме. Под „ни” тук разбирам не само въвлечените в изложбата лица, но и всеки от арт сцената в страната, на който му се занимава с тия неща...
Цитат от баснята на Езоп за петобоеца самохвалко: атлетът разказвал как като бил на остров Родос, скочил най-далеч от всички, но недоверчивите слушатели поискали от него не да разказва, а да покаже какво може.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
