От САМСИ до музея и обратно. Разговор с Мария Василева
- Изложбата Защо Дюшан? предизвика различни реакции и коментари. Какви бяха основните посоки, заложени в нейната концепция, и защо беше реализирана точно в пространството на САМСИ, към което професионалната общност гледа с явно разочарование?
- Очевидно изложбата не беше реализирана в САМСИ случайно и всеки, който си е направил труда да отиде и да я разгледа, надявам се, го е разбрал. Това беше открито заявено и в моя кураторски текст. Проектът беше замислен, първо, като жест към Марсел Дюшан и, второ – като жест на „пречистване“ на мястото през фигурата му, която се оказва обединяваща за художници от различни поколения и различни области на съвременното изкуство. Заради неговите личност и характер, заради това, че Дюшан означава свобода и принципно поведение, използвахме повода да отправим визуални реплики и към „музея“. Това беше залегнало в концепцията от самото начало. Разбира се, не всички художници искаха да се занимават с този проблем, но и тези, които го направиха, ясно изразиха общата ни позиция. Този важен пласт в изложбата все пак беше на втори план. На първи остана диалогът с Марсел Дюшан.
Изложбата можеше да бъде направена навсякъде и пак да бъде достатъчно интересна. За мен, обаче, е важно проектите да са свързани с конкретната реалност и да предизвикват разговори, които имат смисъл и извън дадената тема. Ето, че това се случва.
- Очакваше ли изложбата да предизвика такъв ефект и реакции? Какви въпроси излязоха на повърхността?
- Винаги очаквам – след като художниците и кураторът са си свършили работата – да се появи дебат и той да се инициира отвън. Това у нас се случва много рядко. Апатията и инерцията, липсата на вяра, че нещо може да се промени, обуславят това поведение. Винаги опираме до разчистване на дребни гилдийни сметки и никога - до разискване на по-сериозно ниво. Разяждаме се отвътре и то хората, които сме от една и съща страна на бойното поле. Тази тъжна констатация излезе на повърхността. А това, което не излезе, но би ми се искало да дискутираме, е: каква е връзката между съвременното изкуство и институциите (изложби, галерии, музеи); какво се е променило в изкуството от Дюшан насам и успяват ли художниците да „надскочат“ обожанието си към него; променена ли е интерпретацията на класическите му работи в исторически план – от края на 80-те години до днес; какъв е периметърът, в който художникът проявява социална активност, но остава художник; какви и в каква форма да бъдат облечени реакциите ни спрямо случващото се около нас.
- Като каза „бойно поле”, се запитах дали изобщо има шанс тази „война” с управляващите да бъде спечелена и при какви условия? Какви, наистина, и в каква форма трябва да бъдат облечени реакциите спрямо случващото се около нас? Като тръгнем от музейните проблеми, минем през липсващите бюджети и нуждата от компетентно и смислено отношение на държавно ниво към организиране и финансиране на културни проекти и стигнем до Венецианското биенале...
- Ние, всъщност, не сме я започнали, тъй като нямаме допирни точки. За да има „война“, трябва някъде да се срещнем лице в лице. Засега това не се случва. Демонстрира се силно неглижиращо отношение към специалистите и така мисли цялата колегия. Това поведение се открои много отчетливо наскоро с лансираната от Министерството на културата неграмотна, нелепа и демодирана фестивална програма. От стотиците хора, които се занимават от години с подобен тип дейност, никой не беше потърсен за експертно мнение. Създава се опасна практика „задачите“ да се спускат отгоре, а творците да са просто техни изпълнители. Това напомня едно друго време, което не докара българската култура доникъде. Министерството се държи като „цар и господар“ – то знае, то има, то дава, то разпределя… Нямам усещането, че то осъзнава доколко се е променила ситуацията в културата днес – че на сцената има много други сериозни играчи, които реално произвеждат и менажират изкуството и с тях трябва да се поддържа постоянен диалог. Решението е в сътрудничеството, но преди това трябва да има ясно съзнание кой какъв е, какво е постигнал и с какво може да бъде полезен.
- Доколко може да се говори за социално активни художници у нас? И, ако мога да повторя точно въпроса ти, какъв е периметърът, в който художникът проявява социална активност, но остава художник?
- Определено може да се говори. Представата за художника като талантлив, но не задължително умен човек, е в миналото. Съвременният художник е мислещ и това го прави чувствителен към всичко, което го заобикаля – нямам предвид цветове и форми, но и социални несправедливости. Реакциите им са бързи и точни. Не винаги показват това в работите си – зависи какъв творчески път са избрали. В момента, в който, обаче, творецът заеме някакъв пост, много е трудно да остане верен на себе си и да не се съобразява с конюнктурата. Вярвам, че една от възможностите на съвременния художник е да посочва (Дюшан също ни убеждава в това), а не толкова да разрешава проблемите. Затова работи, като „Падане на член първи“ на Любен Костов от 1989 г. или „Хамелеон“ на група „Градът“ от 1990 г., са важни както от гледна точка на етиката, така и на естетиката. В тази група на силно критични, но и носещи нещо ново произведения слагам създадените за изложбата „Защо Дюшан?“ от Лъчезар Бояджиев, Самуил Стоянов, Надежда Олег Ляхова, Красимир Терзиев.
- Спомена, че те вълнува връзката между съвременното изкуство и институциите. Дълги години си главен уредник в Градската галерия. Предполагам, че има много какво да кажеш по тази тема, но, все пак, какво по-конкретно имаш предвид?
- Освен всичко, което многократно съм казвала, въпросът е как институцията да не се превърне в силен властови механизъм, който се „произнася“ по всички въпроси. Винаги има такава опасност, особено когато се започва на чисто – с изграждане на колекция и в този смисъл с формулиране на това какво всъщност е съвременното изкуство. Личният поглед не може да се игнорира, колкото и „музеят да е на всички“. Опитваме са да балансираме с програмата за млади художници в галерия „Васка Емануилова“, с желанието да си партнираме с неправителствени организации и с всички, които работят професионално на полето на съвременното изкуство, да прилагаме вече установени от развити музейни институции практики по отношение на отвореност, прозрачност и динамика. Надявам се, че поне понякога се държим така, както очакваме и по-висшестоящите институции да се държат към нас – с разбиране и уважение.
- Във връзка с включените в изложбата Защо Дюшан? работи, които коментират културната ситуация у нас и в частност начина, по който функционира САМСИ, бих казала, че ми се искаше тази посока в изложбата да бъде застъпена по-категорично. Но вероятно е по-добре това да бъде предмет на отделно събитие. Някак си ми липсва, например, един проект, посветен на възможните визии за колекцията на музея за съвременно изкуство. Ако се направи нещо такова, вероятно най-ясно би могло да се види какъв потенциал реално има за създаването на колекция и за изграждането на музейна експозиция. За съжаление, засега привидно изглежда, че проблемът „музей за съвременно изкуство” е решен. В действителност, обаче, такъв музей няма, а това отново извежда ситуацията в изходна позиция, но като че ли без перспективи за разрешаването й. Вероятно в момента има много по-голям шанс такъв музей да се появи в Пловдив или Варна, отколкото в София. Как, според теб, трябва да продължи в днешната ситуация разговорът и „борбата” за „истински” музей на съвременното изкуство?
- Не забравяй, че все пак бяхме на тяхна територия. Оценявам разбирането на колегите, тяхната подкрепа и куража лично на Слава Иванова да приеме тази изложба. Имаше и по-радикални художнически предложения, но не беше уместно да се случат сега. От една страна, не исках да се измества центърът, който все пак е Дюшан, а от друга – държа на интелигентните решения. Иначе съм много „за“ друг проект може би на друго място, където разговорът да продължи и да се насочи само към музея. Що се отнася до „възможните визии“ – всякакви проекти са добре дошли. По-важно е, обаче, да се събере международен експертен съвет, който да обсъди създаването на колекцията и нейните параметри. На това настояваме от самото начало, но все още не съм чула подобно нещо да се е случило.
Как да продължи борбата? Трудно е, когато информацията е дълбоко законспирирана и никой нищо не знае. Министерството на културата не се счита длъжно да информира обществеността какво прави и какво смята да прави. До нас достига откъслечна информация за някакъв предстоящ ремонт, пък след него - еди какво си… Може би сега ще ни дадат някои разяснения? Защото, дори и да имат най-добрите намерения на света, когато не ги споделят, оставаме с усещането за нещо „скрито-покрито“. Така започна първият скандал около обявяването на строителството на музея, така продължава и днес.
В последните години показахме, че можем да се обединяваме и да се опитваме да провокираме реакции – такъв беше случаят и с българското участие на миналогодишното Венецианско биенале. Вероятно е време да се инициира нов дебат за Музея на съвременното изкуство в София.
- Да си призная, според мен няма нищо лошо, че в София имаме още едно пространство за съвременно изкуство. Лошото е, че му беше прикачено гръмко име, което беше използвано за популистките цели на правителството. Може би и по тази причина т.нар. „музей”, а реално филиал на НХГ с профил „съвременно изкуство”, не функционира достатъчно адекватно. Какво точно означава „пречистването”, заложено в идеята на изложбата Защо Дюшан?
- Може би думата е малко пресилена, в известен смисъл „художествена“. Представи си го като водосвет, но не по примера на клишираните съвременни практики с ленти, пити, менчета и чемшир. В края на краищата, Марсел Дюшан е икона на съвременното изкуство. Само споменаването на името му трябва да ни насочи към чисти помисли по отношение на практическите ни занимания.
- Защо, според теб, Дюшан продължава да бъде „обожаван” и репликиран? Как се е променяла във времето интерпретацията на класическите му работи и не е ли твърде лесно днес да се продължава в посоката, заложена от него? Какво е специфично за българската ситуация?
- Защото той само позволява. Няма никакви ограничения. Няма и една единствена посока. Колкото повече човек се запознава с живота му, толкова повече разбира неговата противоречивост. Разбира се, копирането на практики омръзва. За мен е важно, че в изложбата имаше много интелигентни работи, които правят връзка между Дюшан и живота, който ние днес живеем. От разговори покрай изложбата осъзнавам колко съществена е била фигурата на Дюшан в края на 80-те години за началното развитие на съвременното българско изкуство през спецификата на намерени обекти от народния бит. Затова си заслужава да се напише нещо.
Въпросите зададе Светла Петкова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
