Историкът след края на историята
Бъдещите изследователи и биографи на Тони Джуд ще бъдат изумени, когато научат, че едно от последните, а може би последното му интервю е било за български културен седмичник. Тони Джуд познаваше европейската история, както човек познава родния си град; той имаше слабост към малките държави и обречените каузи, но България никога не е било „негово място“. Той можеше със затворени очи да се разхожда из миналото на Франция, Румъния, Белгия, Виена, но България… Българската публика също не познава Джуд. Много от статиите му са се появявали на страниците на „Култура“, но позицията му не се вписва лесно в окопите на интелектуалните ни войни. Джуд е прекалено критичен към пазара, за да получи подкрепа отдясно, и прекалено антикомунист, за да получи подкрепа от това, което у нас е ляво. Той е плашещо не постмодерен. Всичко в интелектуалната му биография е объркващо – англичанин, който обича Франция, яростен защитник на европейската социална държава, който избира да живее и преподава в Америка, левичар, който се превръща в един от най-жестоките критици на съвременната левица, евреин, който не пести критиките си към държавата Израел.
За добро или зло, биографите не вярват в случайности. Те ще търсят и накрая ще открият как да разкодират мистерията, че един от най-големите историци на Европа, тотално парализиран и дишащ с апарат, дава последното си интервю на българско издание. Те ще трябва да намерят символизма на този жест.
Най-лесно е да прелистят чудесния български превод на най-важната му книга - След Войната, появил се по книжарниците буквално седмици преди неговата смърт. Там те ще открият, че преводачката е решила да преведе книгата в минало време, а не в сегашно исторически, както биха направили повечето й колеги. И сигурно ще разберат, че решението да се преведе След Войната в минало време е политическо решение. Защото книгата на Джуд е колкото история, толкова и предупреждение за опасностите пред сегашна Европа. А България е класическа илюстрация на тези опасности. Европа, родена от пепелищата на Втората световна война, е вече минало.
„Краят на историята“ е политическо клише, но в определен смисъл историята наистина свърши през 1989 година, защото днес ние не се интересуваме от историята и не мислим през историята. Младите са изгубили способността и желанието да говорят с мъртвите. Днес петнайсетгодишният българин по-лесно от всякога може да общува с петнайсетгодишния финландец, но той все по-трудно разбира изборите на собствените си родители. Днес историята е сведена до уроците на историята – един дълъг списък от „никога вече“. Но историческият опит, върху който е изградена следвоенна Европа, е мъртъв и светът на „новата нормалност“ е един опасен свят. Никой по-добре от Тони Джуд не е показал, че европейското чудо от втората половина на ХХ век се крие в общото преживяване на войната, което обединява Западна Европа. ЕС е съюз на победени държави. Не е случайно, че единствената европейска държава, която вярва, че е излязла победител от войната, Великобритания, дълго търси пътя към Брюксел. Но това чувство на солидарност, родено от общото преживяване на катастрофата, е вече минало. Светът на политическата коректност е подменил света на изстраданото единство на Европа.
През 2003 година Тони Джуд публикува в „NewYorkReviewofBooks”статия, в която твърдеше, че Израел трябва да избере между това да бъде демократична държава и това да остане еврейска държава. Статията му предизвика буря от несъгласия. В месеца след появата й гостувах на Джуд в Института „Ремарк” в Ню Йорк и бях поразен от хилядите враждебни имейли, които получаваше всеки ден. Хора, които до вчера бяха негови близки приятели, се обърнаха срещу него. Мнозина се питаха защо превърналият се в интелектуална звезда Джуд трябваше да пише тази статия. Мнозина го обвиняваха, че съзнателно търси конфликти, че си играе на Камю и Сартр. На мен, българина, не винаги ми беше лесно да разбера нито яростта на критиците на Джуд, нито неговото твърдо желание да продължава дебата. Но колкото повече наблюдавах ожесточението, с което някои от най-добрите умове на Америка заклеймяваха позицията на Джуд, толкова повече разбирах, че, подобно на индианските племена, ние живеем в свят, в който сме убедили себе си, че ако никой не говори за определен проблем, то този проблем не съществува. И тогава разбрах защо Тони оценяваше интелектуалците не по това каква страна вземат в един или друг дебат, а в какъв дебат решават да участват.
Сега вече знам, че позицията на Джуд не е интелектуална поза. Светът на политическата коректност е удобен, но обречен свят. Това, което го лишаваше от сън, беше страхът, че европейският модел, в който той вярваше, постепенно губи историческите си основания. ЕС, в който солидарността се защитава само на езика на интереса, е различен от идеята за Европа, родена от общото преживяване на ужаса на Втората световна война. Новото поколение европейци приема мира, високия жизнен стандарт и дори ЕС като природна даденост. Но в действителност европейският проект преживява криза на основанията си. Днешна Германия вече не мисли, че трябва да живее с вината за Хитлер, и е убедена, че има правото да бъде нормална държава. Израел в рамките на седмици откри, че много от неговите съюзници гледат на него като на „нормална“ държава и му отказват правото да се чувства по-застрашен от която и да е друга страна. Или, с други думи, ние живеем в свят, в който ХХ век е вече забравен и утрешният ден навярно няма да прилича на днешния. И на истинските историци не им остава нищо друго, освен да се превърнат в интелектуалци.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
