Думи за Тони Джуд
За мен, родената през 1974 г., колелото на историята е само любопитна подробност от детството, цитат от стената на училищен кабинет. Нямахме време да решим дали да вярваме в окончателната победа на комунизма – Берлинската стена падна с настъпването на зрелостта. Падането й, парадоксално, издигна нови деления – невидимите деления на опита. Ако аз нямам зрял спомен от комунизма, родителите ми нямат спомен от Втората световна война, въпреки че дядо ми се е бил в нея. Тази котловинност на опита стеснява кръгозора ни; идеологическата слепота допълнително подрязва основанията на възгледите ни.
Започвайки превода на “След войната”, бях поразена от огромните нови територии на времето, внезапно присъединени към уж известни ми периоди. Но освен тази внезапно нараснала видимост, имаше и нещо друго, по-дълбоко – анализирайки конкретните обстоятелства за една или друга група хора, книгата приканва да усетиш тяхната психологическа обстановка, избора, с който са разполагали; и оттам да прецениш решенията, които са взели. Да се поставиш на тяхно място и едва оттам да започнеш да спориш – или не – с аргументите им. Бих нарекла този тип исторически разказ полифоничен, в смисъла на Бахтин. Тази немалка по обем книга беше пълна с гласове, включително гласа на своя автор, който не криеше индивидуалността си.
Този метод на внимателно вслушване в гледната точка на другия, преди да я критикуваш през собствената й логика, е описан в едно от последните есета на Джуд, “Меритокрация”; така, разказва той, навремето бил излекуван от марксистките си убеждения от свой колега в “Кинг’с Колидж”, Кеймбридж. Това е и логиката на повечето парадоксални пристрастия на Джуд – той пишеше убедено срещу ционизма, марксизма, самоцелното интелектуалстване тъкмо защото ги беше приел напълно сериозно, с необходимата доза вяра, преди да ги намери за несъстоятелни. Той мислеше в достойната традиция на големите автори от миналия век, които търсеха оптималния модел за обществото, но не беше склонен да изключва разума за сметка на идеологията.
Започнах превода през 2007 г. и работих по него две години и половина; междувременно, поради особеностите на внезапно появилата се болест, авторът се беше превърнал в човек, който живееше почти изцяло в ума. Осмелих се да вляза във връзка с него едва когато усетих в блестящите му есета, които продължаваха да излизат в “Ню Йорк Ревю ъф Букс”, продължаващата необходимост от интелектуална връзка със света, от смислена работа, от полезност. Тони Джуд се съгласи на това интервю моментално (очевидно познаваше вестника, който се споменава и в книгата му) и изпрати отговорите си часове, след като беше получил въпросите. Очакваше да му изпратим излезлите в българската преса реакции; за съжаление, смъртта му попречи на това. Интервюто е от 14 юли; Тони Джуд почина на 6 август. Ще ми се да вярвам, че ако не възгледите му, то честният му и задълбочен начин на мислене ще намери своите наследници.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
