Страст във всичко.
Когато познаваш един човек от четирийсет години... А той бе за мен някакъв еталон, по него мерех често себе си, защото сме връстници и заедно започнахме.
И когато стигнах зрелостта, често се питах: аз в музиката постигнах ли това, което Еди постигна в рисуването?
При това той никога не изостави свиренето, напротив, успоредно растеше и като перкусионист - със свой оригинален стил, дотолкова смел и самоуверен, че даваше солови рецитали на барабаните. Невероятен! И сега...
Как сега да пиша аз красиви думи... ритъмът се губи...
за тебе, който бе от ритъм изграден,
ала сърцето... то изпусна стъпката.
Уви, не е завършена картината,
финалното ти соло - неизсвирено!
Жестоко е и е несправедливо - та само преди дни
при теб дойдохме и прегърнахме те всички
на улица 13-и март... защо сега оказва се,
че тез прегръдки прощални са били... та кой е вярвал?
Разгръщам каталога и те виждам - в ателието -
по детски чист и неподправен, вечно питащ
и търсещ прост и точен отговор:
„какво е фраза, а мотив какво е?
За кулминация подготвяш ли момента?‛
Неуморим, неукротим, самотен,
парадоксален виртуоз и откривател
на Ритъма на нежната еротика.
Когато мисля за Едмонд, в главата ми натрапливо и настоятелно прозвънва единствена и едносрична дума: страст. И който го познава, знае за какво говоря - той беше страст във всичко. Страст в музиката, страст пред статива, в разговор, в спор и в забава. От ученик бе още ясно самоосъзнат и с чувството за мисия в живота:
Аз трябва да рисувам! Без съмнения, себеотдаден, убеден, настойчив и със замах!
Не се поблазни от Америка, остана.
Творецът тъй и тъй самотен е -
поне да е такъв на свойто място.
"Аз тук принадлежа" - така ми каза.
И бе от музикантите приет, признат, обичан в своя колорит.
... Каквото и да кажа, е все баналности и "умности", Еди,
а ти бе всичко друго, само не - баналност.
... Смъртта ме прави на глупак, и нямам думи.
Каквото да напиша, зарад нас е,
на нас утеха някак да даде...
ала утеха не намираме, защото
когато си отива някой от приятелите ни,
с него си отива и нещо от нас...
Обичаме те, почивай в мир.
И когато стигнах зрелостта, често се питах: аз в музиката постигнах ли това, което Еди постигна в рисуването?
При това той никога не изостави свиренето, напротив, успоредно растеше и като перкусионист - със свой оригинален стил, дотолкова смел и самоуверен, че даваше солови рецитали на барабаните. Невероятен! И сега...
Как сега да пиша аз красиви думи... ритъмът се губи...
за тебе, който бе от ритъм изграден,
ала сърцето... то изпусна стъпката.
Уви, не е завършена картината,
финалното ти соло - неизсвирено!
Жестоко е и е несправедливо - та само преди дни
при теб дойдохме и прегърнахме те всички
на улица 13-и март... защо сега оказва се,
че тез прегръдки прощални са били... та кой е вярвал?
Разгръщам каталога и те виждам - в ателието -
по детски чист и неподправен, вечно питащ
и търсещ прост и точен отговор:
„какво е фраза, а мотив какво е?
За кулминация подготвяш ли момента?‛
Неуморим, неукротим, самотен,
парадоксален виртуоз и откривател
на Ритъма на нежната еротика.
Когато мисля за Едмонд, в главата ми натрапливо и настоятелно прозвънва единствена и едносрична дума: страст. И който го познава, знае за какво говоря - той беше страст във всичко. Страст в музиката, страст пред статива, в разговор, в спор и в забава. От ученик бе още ясно самоосъзнат и с чувството за мисия в живота:
Аз трябва да рисувам! Без съмнения, себеотдаден, убеден, настойчив и със замах!
Не се поблазни от Америка, остана.
Творецът тъй и тъй самотен е -
поне да е такъв на свойто място.
"Аз тук принадлежа" - така ми каза.
И бе от музикантите приет, признат, обичан в своя колорит.
... Каквото и да кажа, е все баналности и "умности", Еди,
а ти бе всичко друго, само не - баналност.
... Смъртта ме прави на глупак, и нямам думи.
Каквото да напиша, зарад нас е,
на нас утеха някак да даде...
ала утеха не намираме, защото
когато си отива някой от приятелите ни,
с него си отива и нещо от нас...
Обичаме те, почивай в мир.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
