Човек е така внезапно смъртен – цитира Булгаков моя приятелка, когато разбра за смъртта на Едмонд Демирджиян. Каза го в момент, когато шокът от новината беше най-силен, когато неверието в станалото се блъска с усещането за огромна пустота, а в главата ми е калейдоскоп от хаотични моменти през годините. Те са проблясващи за части от секундата образи – съвсем незначителни сами по себе си, но точно сега безкрайно многозначителни. Едмонд енергично усмихнат, Едмонд енергично замислен, Едмонд енергично начумерен, Едмонд енергично слушащ, Едмонд енергично нетърпелив, Едмонд енергично вдъхновен... „Едмонд си е Едмонд‛, казваха близките му и всички разбиращо кимахме. С тази грамадна енергия просто трябваше да се примириш, да се потопиш с готовност в нея, да се носиш по вихрите й – с цялата радост от екстремното преживяване.

Странно, Едмонд Демирджиян е художник, но никога не съм го виждала да рисува. Това явно си беше негова територия, в която предпочитах да не навлизам. Но когато говореше за изкуство, го правеше открито, директно и поради това - пестеливо. Не виждаше причина да усуква и да търси меки изрази - така само се губи време, а той винаги имаше хиляди неща за вършене...

Предполагам, че е рисувал така вдадено, както свиреше на барабаните или на кашоните, или на тенджерите от ресторанта. Това беше другият негов енергиен изказ – сякаш огледален на живописта, публичен, завладяващ мигновено цялото пространство и хората в него. Сред тях и аз, която нищо не разбирам от музика и я възприемам с някакви атавистични сетива, се оказвах подредена, вкарана в ритъм, душевно оптимизирана и мъдро оптимистична. Да ценя картините му ми е работа, но Едмонд на барабаните бе съвсем друго нещо - то беше специален подарък и споделена страст.

Така запомних една зимна вечер в „къщата с барабаните‛ (още едно функционално словосъчетание, което сега се изпълва със символични значения). Трима джаз музиканти свиреха, импровизираха, развиваха съвсем свободно някакви свои теми по един или друг начин, а ние, „публиката‛ – не повече от 5-6 души (заедно с Едмонд) – бяхме съпричастни на артистичното действие. Не мога да намеря по-точно определение, защото това не беше нито концерт, нито джаз клуб, нито бохемска сбирка, а събитие от свой собствен вид. Затова и ние не бяхме точно публика, а хората, с които Едмонд споделяше радостта си от музиката. Бях му много благодарна за тази вечер. Не просто защото тя отми умората ми и мърлявата киша на града навън, а защото ми дари красиво преживяване – шумно, динамично и хармонично. Като самия Едмонд.

Иска ми се сега да е намерил покой. По неговия си начин, разбира се. Което значи да е събрал няколко облака за барабани и да извайва солото си, енергично вслушан във вътрешния си ритъм...