Време ли е да се смени езикът?
Нахално си позволявам тук да подхвърля няколко мисли.
Поради историческите обстоятелства на развитието му, българският език е поставил сам себе си в подчинено положение спрямо европейските езици, с които общува.
Стремежът към догонване на „напредналите” в посоката, която те следват, тяхното настигане като постигане на основната задача на българската култура води до неочаквани следствия в езика.
Високият език, заемайки смисли по време на „преследването”, заема и термините, с които те са обозначени в съответните култури/езици. При това, в българския термините биват автоматично обозначени с етикета на високия език, въпреки че в съответните езици те са многозначни и работят както в ниския, така и във високия регистър.
Да дам само два примера на заемки: дискурс и екзистенция.
Проверете етимологията им и вижте как функционират тези (думи, които сме превърнали в) термини в езиците, от които сме ги заели. Специализираното им значение е внесено в българския, високото им звучене – също.
Може да се предположи, че тези, които са ги въвели и които ги употребяват, ги използват, за да получат дистанцията – езикова, но и социална – на авторитета. (Българската култура не предполага подобна дистанция; тя не е и исторически наследявана от определени групи и слоеве на обществото.) Обсебвайки употребата на внесената дума, те се ограждат езиково в специализирания – и висок – език и така опитват да добият авторитет. С внесени еднозначни термини.
Което, от своя страна, силно влияе на многосмисловостта на езика ни, намалява я, обеднявайки омонимията и дори синонимията му. Естественият език, разбира се, никога няма да позволи в думите му означаемо и означаващо да са в отношение 1:1, както е в изкуствените, но това не бива да скрива тенденцията на някои литератори да стигнат дотам.
Тук трябва да се каже и за механистичното гледане на литературата като на система, която може да бъде разглобявана, а елементите й анализирани поотделно - много рядко във взаимовръзка по няколко и никога в цялостната им взаимообвързаност.
Подобно гледане е следствие и на увлеченията, които неминуемо поражда и изпитва европейската цивилизация – прехвърлянето на увлечението по точните науки към литературата, както е известно, минава през езикознанието, през някои прояви на руските формалисти, за да разцъфне ярко през шейсетте и седемдесетте години във френските семиологични школи (най-общо казано).
Ролан Барт, който с S/Z предприе опит за анализиране на художествен текст изречение по изречение, малко преди края на живота си бе принуден да признае и да попита: точен анализ на литературата, разбира се, може да се прави, но на какъв език трябва да бъде направен той? Изглежда може да бъде направен само на изкуствен. И написа „Удоволствието от текста”.
Съгласен съм с Олга Николова, че е време да поставим въпроса на какъв език да говорим за литературата днес. Затова и предложих да препечатаме текста й от сайта Пеат некогаш. Струва ми се, той дава добра основа за размисъл – и открива непозната за голяма част от литературната ни критика енергия, която по принцип - заедно с многогласието - би трябвало да е свойствена за един здравословен литературен процес.
Текстът от TLS пък напомня на публиката за един от гениите на литературознанието - Виктор Шкловски. А покрай него, за оставилата неизтриваема следа в световната културна история група (школа?) на руските формалисти.
Дано имат отзвук – и отклик – тези два текста. Ако се получи разговор или спор, това ще е сигурен белег, че нашата критика има желанието, енергията, жизнеността да се съпоставя със съвременността.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
