Отворено писмо до Министерството на културата
Уважаеми господа,
Казвам се Нева Мичева и Ви пиша по повод наградата за принос в националната книжовна култура “Христо Г. Данов”. Тя ми е особено присърце не само защото за един преводач от италиански и испански като мен това е единствената възможност да получи публично признание за труда си в България, а и заради харизматичната личност и делото на човека, чието име носи.
Получих “Христо Г. Данов” 2014 за два мои превода: “Стихотворенията на Сидни Уест” на Хуан Хелман и “Центурия” на Джорджо Манганели. В първия момент се зарадвах, а после започнах да си задавам въпроси и радостта ми помръкна: работата е там, че присъждането на “Христо Г. Данов” често прилича повече на томбола, отколкото на рационален и прозрачен процес с дълголетна традиция по открояване на най-доброто в нашата книжовна култура (какъвто по аналогия с други държави допускам, че трябва да бъде). Сега бих искала да задам тези въпроси на Вас и държа да получа отговори (нито един от тях не е реторичен) – те касаят не само мен, но и всички, които имат нещо общо с културата и езика ни.
“Наградата “Христо Г. Данов” е учредена през 1999 г. и се присъжда в девет категории...” Цитирам статията в Уикипедия, която съм писала аз преди няколко години, а сега други доброволци попълват – собствен сайт националната награда няма. Ще повторя: за отличените книги, личности, издателства и тенденции единствената подредена, макар и недостатъчна информация онлайн (а и офлайн, доколкото ми е известно) е тази, която е заложена в Уикипедия от мен, по мое лично усмотрение. Някаква информация за част от наградените книги има и в социалната мрежа за книги Goodreads, защото пак аз съм я вкарала там. Ето и първият ми въпрос: какво прави Министерство на културата от 1999 г. насам в публичното пространство – в Мрежата и медиите, – за да създаде облика на наградата “Христо Г. Данов”, за да изгради и отстои нейния авторитет и този на носителите й, за да разпространи информация за книгите и дейностите, които награждава, иначе казано – да организира събитие и да задвижи културната въртележка около него?
Когато получих красивата малка пластика (бухалче, на чиято табелчица не пише нито моето име, нито имената на моите автори, нито годината и повода, по който съм го взела... така че няма как да докажа, че не съм го купила или взела назаем – защо?), попитах любезните съорганизатори от пловдивска страна къде мога да видя състава на журито и мотивацията му да ме избере – исках да разбера какво съм свършила добре и на какво трябва да наблягам тепърва. Отговориха ми, че не се знае – информацията за журито била в София. Никога, никъде досега за седемнайсет издания на наградата, не съм виждала някъде да се обявява кой е в журито, как е избран и какви са му аргументите за едно или друго решение. Не е защото не съм се ровила да намеря – тогава защо? А какви са аргументите за избора на лауреат на почетната награда за цялостен принос и защо неговото име се “спуска” от министъра на културата?
Като споменах господин министъра: днес в Пловдив се връчиха за пореден път наградите “Христо Г. Данов”, но в раздела “Новини” на Министерство на културата се появиха само три малки вести, абсолютно несвързани с най-важната награда за култура в България: “Вежди Рашидов заминава за Франция”, “Открива се изложбата Кристо и Жан-Клод в българския култ. институт в Прага” и прессъобщение във връзка с нарушаването на правата върху една песен на Валя Балканска. Научих за наградените от Фейсбук. Нима приносът в националната книжовна култура е от такова нищожно значение, че е по-важно да се огласи пътуването на министъра, но не и кой кой е от номинираните, както и какви са неговите заслуги за родната култура? Не е ли редно министърът да е на връчването като активен участник?
Като изключим будните колеги от БНР, които винаги отразяват награждаването, и вестника, от който се обръщам сега към вас, миналата година в пресата цареше едно монументално мълчание за всичко, свързано с “Христо Г. Данов” и лауреатите му (нарочно не отчитам няколкото къси, преписани една от друга и пълни с грешки дописки, които се появиха тук и там). Каква е Вашата медийна стратегия във връзка с тази награда?
През април 2015-а на шеметен български език излезе една книга, която често сравняват с “Одисей” на Джойс (превърнал се в единица за литературна сложност и богатство) – “Три тъжни тигъра” на Гилермо Кабрера Инфанте. Неин преводач е Румен Стоянов, доайен на нашата гилдия, преводач на Гарсия Маркес, Кортасар, Песоа... Кандидатурата му за “Христо Г. Данов” беше подадена от издателството, но Румен Стоянов така и не стигна до краткия списък с тримата номинирани за превод. Комисията, извършила пресяването, трябва да е имала някакви наистина сериозни аргументи, за да шкартира от конкурса литературното събитие на изтеклата година. Или да е била некомпетентна за възложената й задача. Или да не познава предложените книги и да е действала на произволен принцип. Какви и чии са аргументите за невключването на Румен Стоянов в краткия списък на номинираните? Защо поне протоколът от заседанието за определяне на номинациите не е онлайн? Защо в категорията за българска литература имаше пет номинации, но номинациите в категорията “превод” са винаги три?
В статута на наградата пише (не се мъчете да търсите текста му в сайта на Министерството, чиста загуба на време е – ползвайте препратката, която съм сложила в уикипедианската статия), че наградите се връчват за “предходната календарна година” и това би могло да е обяснението за смущаващото прескачане на г-н Стоянов. Но статутът не се спазва точно и регламентът за тази година гласеше, в разрез с него, че наградите се връчват за периода от предишното награждаване до настоящето – книгата, която в крайна сметка получи “Христо Г. Данов” за превод (“Сън в алени покои” на Цао Сюецин, превод Петко Хинов), също като “Три тъжни тигъра”, не е от “предходната календарна година”, а е издадена през април 2015-а.
В статута пише още, че “членовете на журито подписват декларации за необвързаност с кандидатурите”, но аз знам (по случайност, защото бях на съответната церемония и за първи и единствен път видях на място част от мистериозното жури) за поне един случай, в който издателят на книгата, получила наградата за превод, бе член на журито. Как да си обясня това, както и неспазването на статута изобщо?
Отново по статут “предложения за участие в конкурса могат да внасят и наблюдаващи актуалния книжовен живот критици, и специалисти по ред, определен от Дирекция “Книга и библиотечно дело” на Министерството на културата”: не видях нито една номинация от Дирекцията тази година. Мислите ли, че за да отличите най-доброто от книжовния живот за изтеклата година, е достатъчно да разчитате на “естествени”, с нищо не катализирани външни процеси? Тоест не на собствени, помолени за мнения и предложения компетентни наблюдатели или съветници, а на доброто желание на неканени и произволно решили се на това хора да окомплектоват кандидатури в полза на писатели, преводачи и критици? Всички знаем, че по този начин кандидатурите всъщност са оставени на милостта на издателствата, които единствени имат интерес да предлагат едни имена от собствените си каталози, и спокойно могат да потулят или да забравят други, не по-лоши, даже напротив. Колко обективен и представителен е още първият етап на Вашето набиране на кандидатури?
Има една литературна награда (от многото) във Великобритания, The Independent Foreign Fiction Prize, може би най-престижната за преводна литература там. (Те си имат и сайт, и архив, и мотивации онлайн, и огромно и щастливо брожение в медиите с пространни представяния на автори и преводачи, с интервюта, допитвания до читателите и какво ли още не, няма да влизам в подробности, защото там подробностите са на разположение на всички.) За нея от многото предложения се изготвя ясно аргументиран начален списък от петнайсет номинирани заглавия, който после се свива до шест – от тях накрая се награждава само едно (като междувременно за всички се говори много, така че дори само до номинираните да стигнеш, пак печелиш престиж и публика): неговият автор и преводачът му си поделят по равно награда от 10 000 британски лири (около 27000 лева). В Уикипедия съм писала, че паричното изражение на “Христо Г. Данов” е 2500 лева, но когато аз я спечелих, ми съобщиха, че е с 800 лева по-малко. Благодарна съм, разбира се, но много бих искала да зная: защо за различните издания на наградата сумата е различна? Кой и как определя каква да е? Какви усилия се правят за намиране на външни източници на средства, така че материалната част на националната награда за книжовност да не е нещо като тринайсета заплата, а лелеяна възможност за няколко месеца спокойна творческа работа? А еднакъв ли е размерът на паричната награда във всички категории? Защото в категориите за българска художествена литература, превод и художествено оформление надпреварата е (поне потенциално) много сериозна и от 20 или 30 кандидати с мъка се извеждат 3 номинации, докато в други категории едва се намират по двама кандидати, които автоматично минават на финала и печелят от немай къде...
Когато си общувах с пловдивската част от организаторите, попитах не мога ли да съм полезна като доброволец за създаването на сайт за “Христо Г. Данов” – да се видят лицата и биографиите, и достиженията на наградните, да се ПОГОВОРИ ЗА КНИГИ, да се пообщува за култура. Отговорът отново беше, че това зависело от София, но така и не ми стана ясно от кого. Затова адресирам писмото до Министерство на културата изобщо: продължавам да нямам представа кой всъщност се грижи за единствената национална награда за книжовност. Това е и последният ми въпрос: кой се грижи по този начин за “Христо Г. Данов”?
Благодаря предварително за отговорите.
12 юни 2015 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 23.06.2015 11:48
И още нещо...
И още нещо...
От: Юлия Спиридонова
Мисля, че би трябвало да има и отделна награда за превод на детска литература. Няма нужда да пиша защо, нали?
1 - 23.06.2015 10:28
Искам да добавя...
Искам да добавя...
От: Юлия Спиридонова
Чудесно писмо, браво! Като детски писател бих искала да добавя своите забележки. Една награда, която има претенциите да бъде национална (или „държавна“) би трябвало да има по-ясни правила. Ако преди десет години в категорията „Издание за деца“ можеше да влезе всичко – от брошура до роман, то сега, след като определено има разцвет на българската детска литература, би трябвало да се помисли за нови категории. Тази година във формуляра за участие имаше отделни категории (автор, илюстратор, издателство), в номинациите се оказахме хвърлени в една шапка - един автор и две издателства. Обикновено има и илюстратор - за разкош. Тази година обаче Кирил Златков беше хвърлен в друга шапка - "Оформление на книгата". А защо няма награда за илюстратор на детска книга? Нямаме добри илюстратори ли? Тази година нови книги имат Пенко Гелев, Ясен Гюзелев, Ясен Григоров, Петър Станимиров, Тоня Горанова... Ами прекрасният дебют на Зара Буюклийска?
Защо няма категория "Автор на детска книга"? Нямаме автори ли? Ами Весела Фламбурари с „Мина, магиите и бялата стъкленица“? Или един роман не може да се състезава като „детско издание“, защото не е богато илюстриран? Ами „Разкажи ми в рими“ на Мая Дългъчева, „Още по-голямото приключение на голямото таласъмче“ на Никола Райков,“7 приказки зелени с крила, крачета и антени" на Нели Маргаритова, дебюта на младата надежда Славея Захариева с „Гора от вятър“. Предполагам, че „Не е честно“ на Виктор Самуилов не би могла да участва, след като той е в журито. (Моля, извинете, със сигурност пропускам някого – но точно това означава, че книгите за деца тази година не са една и две.)
Защо няма категория "Автор на детска книга"? Нямаме автори ли? Ами Весела Фламбурари с „Мина, магиите и бялата стъкленица“? Или един роман не може да се състезава като „детско издание“, защото не е богато илюстриран? Ами „Разкажи ми в рими“ на Мая Дългъчева, „Още по-голямото приключение на голямото таласъмче“ на Никола Райков,“7 приказки зелени с крила, крачета и антени" на Нели Маргаритова, дебюта на младата надежда Славея Захариева с „Гора от вятър“. Предполагам, че „Не е честно“ на Виктор Самуилов не би могла да участва, след като той е в журито. (Моля, извинете, със сигурност пропускам някого – но точно това означава, че книгите за деца тази година не са една и две.)
