Отворено писмо до Министерството на културата
Уважаеми господа,
Казвам се Нева Мичева и Ви пиша по повод наградата за принос в националната книжовна култура “Христо Г. Данов”. Тя ми е особено присърце не само защото за един преводач от италиански и испански като мен това е единствената възможност да получи публично признание за труда си в България, а и заради харизматичната личност и делото на човека, чието име носи.
Получих “Христо Г. Данов” 2014 за два мои превода: “Стихотворенията на Сидни Уест” на Хуан Хелман и “Центурия” на Джорджо Манганели. В първия момент се зарадвах, а после започнах да си задавам въпроси и радостта ми помръкна: работата е там, че присъждането на “Христо Г. Данов” често прилича повече на томбола, отколкото на рационален и прозрачен процес с дълголетна традиция по открояване на най-доброто в нашата книжовна култура (какъвто по аналогия с други държави допускам, че трябва да бъде). Сега бих искала да задам тези въпроси на Вас и държа да получа отговори (нито един от тях не е реторичен) – те касаят не само мен, но и всички, които имат нещо общо с културата и езика ни.
“Наградата “Христо Г. Данов” е учредена през 1999 г. и се присъжда в девет категории...” Цитирам статията в Уикипедия, която съм писала аз преди няколко години, а сега други доброволци попълват – собствен сайт националната награда няма. Ще повторя: за отличените книги, личности, издателства и тенденции единствената подредена, макар и недостатъчна информация онлайн (а и офлайн, доколкото ми е известно) е тази, която е заложена в Уикипедия от мен, по мое лично усмотрение. Някаква информация за част от наградените книги има и в социалната мрежа за книги Goodreads, защото пак аз съм я вкарала там. Ето и първият ми въпрос: какво прави Министерство на културата от 1999 г. насам в публичното пространство – в Мрежата и медиите, – за да създаде облика на наградата “Христо Г. Данов”, за да изгради и отстои нейния авторитет и този на носителите й, за да разпространи информация за книгите и дейностите, които награждава, иначе казано – да организира събитие и да задвижи културната въртележка около него?
Когато получих красивата малка пластика (бухалче, на чиято табелчица не пише нито моето име, нито имената на моите автори, нито годината и повода, по който съм го взела... така че няма как да докажа, че не съм го купила или взела назаем – защо?), попитах любезните съорганизатори от пловдивска страна къде мога да видя състава на журито и мотивацията му да ме избере – исках да разбера какво съм свършила добре и на какво трябва да наблягам тепърва. Отговориха ми, че не се знае – информацията за журито била в София. Никога, никъде досега за седемнайсет издания на наградата, не съм виждала някъде да се обявява кой е в журито, как е избран и какви са му аргументите за едно или друго решение. Не е защото не съм се ровила да намеря – тогава защо? А какви са аргументите за избора на лауреат на почетната награда за цялостен принос и защо неговото име се “спуска” от министъра на културата?
Като споменах господин министъра: днес в Пловдив се връчиха за пореден път наградите “Христо Г. Данов”, но в раздела “Новини” на Министерство на културата се появиха само три малки вести, абсолютно несвързани с най-важната награда за култура в България: “Вежди Рашидов заминава за Франция”, “Открива се изложбата Кристо и Жан-Клод в българския култ. институт в Прага” и прессъобщение във връзка с нарушаването на правата върху една песен на Валя Балканска. Научих за наградените от Фейсбук. Нима приносът в националната книжовна култура е от такова нищожно значение, че е по-важно да се огласи пътуването на министъра, но не и кой кой е от номинираните, както и какви са неговите заслуги за родната култура? Не е ли редно министърът да е на връчването като активен участник?
Като изключим будните колеги от БНР, които винаги отразяват награждаването, и вестника, от който се обръщам сега към вас, миналата година в пресата цареше едно монументално мълчание за всичко, свързано с “Христо Г. Данов” и лауреатите му (нарочно не отчитам няколкото къси, преписани една от друга и пълни с грешки дописки, които се появиха тук и там). Каква е Вашата медийна стратегия във връзка с тази награда?
През април 2015-а на шеметен български език излезе една книга, която често сравняват с “Одисей” на Джойс (превърнал се в единица за литературна сложност и богатство) – “Три тъжни тигъра” на Гилермо Кабрера Инфанте. Неин преводач е Румен Стоянов, доайен на нашата гилдия, преводач на Гарсия Маркес, Кортасар, Песоа... Кандидатурата му за “Христо Г. Данов” беше подадена от издателството, но Румен Стоянов така и не стигна до краткия списък с тримата номинирани за превод. Комисията, извършила пресяването, трябва да е имала някакви наистина сериозни аргументи, за да шкартира от конкурса литературното събитие на изтеклата година. Или да е била некомпетентна за възложената й задача. Или да не познава предложените книги и да е действала на произволен принцип. Какви и чии са аргументите за невключването на Румен Стоянов в краткия списък на номинираните? Защо поне протоколът от заседанието за определяне на номинациите не е онлайн? Защо в категорията за българска литература имаше пет номинации, но номинациите в категорията “превод” са винаги три?
В статута на наградата пише (не се мъчете да търсите текста му в сайта на Министерството, чиста загуба на време е – ползвайте препратката, която съм сложила в уикипедианската статия), че наградите се връчват за “предходната календарна година” и това би могло да е обяснението за смущаващото прескачане на г-н Стоянов. Но статутът не се спазва точно и регламентът за тази година гласеше, в разрез с него, че наградите се връчват за периода от предишното награждаване до настоящето – книгата, която в крайна сметка получи “Христо Г. Данов” за превод (“Сън в алени покои” на Цао Сюецин, превод Петко Хинов), също като “Три тъжни тигъра”, не е от “предходната календарна година”, а е издадена през април 2015-а.
В статута пише още, че “членовете на журито подписват декларации за необвързаност с кандидатурите”, но аз знам (по случайност, защото бях на съответната церемония и за първи и единствен път видях на място част от мистериозното жури) за поне един случай, в който издателят на книгата, получила наградата за превод, бе член на журито. Как да си обясня това, както и неспазването на статута изобщо?
Отново по статут “предложения за участие в конкурса могат да внасят и наблюдаващи актуалния книжовен живот критици, и специалисти по ред, определен от Дирекция “Книга и библиотечно дело” на Министерството на културата”: не видях нито една номинация от Дирекцията тази година. Мислите ли, че за да отличите най-доброто от книжовния живот за изтеклата година, е достатъчно да разчитате на “естествени”, с нищо не катализирани външни процеси? Тоест не на собствени, помолени за мнения и предложения компетентни наблюдатели или съветници, а на доброто желание на неканени и произволно решили се на това хора да окомплектоват кандидатури в полза на писатели, преводачи и критици? Всички знаем, че по този начин кандидатурите всъщност са оставени на милостта на издателствата, които единствени имат интерес да предлагат едни имена от собствените си каталози, и спокойно могат да потулят или да забравят други, не по-лоши, даже напротив. Колко обективен и представителен е още първият етап на Вашето набиране на кандидатури?
Има една литературна награда (от многото) във Великобритания, The Independent Foreign Fiction Prize, може би най-престижната за преводна литература там. (Те си имат и сайт, и архив, и мотивации онлайн, и огромно и щастливо брожение в медиите с пространни представяния на автори и преводачи, с интервюта, допитвания до читателите и какво ли още не, няма да влизам в подробности, защото там подробностите са на разположение на всички.) За нея от многото предложения се изготвя ясно аргументиран начален списък от петнайсет номинирани заглавия, който после се свива до шест – от тях накрая се награждава само едно (като междувременно за всички се говори много, така че дори само до номинираните да стигнеш, пак печелиш престиж и публика): неговият автор и преводачът му си поделят по равно награда от 10 000 британски лири (около 27000 лева). В Уикипедия съм писала, че паричното изражение на “Христо Г. Данов” е 2500 лева, но когато аз я спечелих, ми съобщиха, че е с 800 лева по-малко. Благодарна съм, разбира се, но много бих искала да зная: защо за различните издания на наградата сумата е различна? Кой и как определя каква да е? Какви усилия се правят за намиране на външни източници на средства, така че материалната част на националната награда за книжовност да не е нещо като тринайсета заплата, а лелеяна възможност за няколко месеца спокойна творческа работа? А еднакъв ли е размерът на паричната награда във всички категории? Защото в категориите за българска художествена литература, превод и художествено оформление надпреварата е (поне потенциално) много сериозна и от 20 или 30 кандидати с мъка се извеждат 3 номинации, докато в други категории едва се намират по двама кандидати, които автоматично минават на финала и печелят от немай къде...
Когато си общувах с пловдивската част от организаторите, попитах не мога ли да съм полезна като доброволец за създаването на сайт за “Христо Г. Данов” – да се видят лицата и биографиите, и достиженията на наградните, да се ПОГОВОРИ ЗА КНИГИ, да се пообщува за култура. Отговорът отново беше, че това зависело от София, но така и не ми стана ясно от кого. Затова адресирам писмото до Министерство на културата изобщо: продължавам да нямам представа кой всъщност се грижи за единствената национална награда за книжовност. Това е и последният ми въпрос: кой се грижи по този начин за “Христо Г. Данов”?
Благодаря предварително за отговорите.
12 юни 2015 г.