Без заглавие
Неприятната грешка около двуезичната антология[1] ме лишава от един ефектен пример, но не отменя тезата ми, а именно, че поезията на модернизма остава в голяма степен непозната за българската публика и че дори когато е превеждана, преводите й често носят отпечатъка от господствалата до 90-те естетика. Повече от ясно е, че имам предвид времето и поколението преводачи, когато с подстрочници или не, стихотворенията бяха обяснително “оглаждани” на онзи лиризиран език, който се смяташе за присъщ на поезията. Използвам примери от преводите на Стефан Гечев, защото мога да съдя не само по звученето на българския текст, но и да чета оригинала. Трансформацията на текста в посоката, която описвам, може да бъде проследена например в стихотворението на Елитис “Меланхолията на Егея”[2]. Откриващите стихове: “Какъв химн на душата в чайките на следобеда!/ Какво безветрие в гласовете на далечната суша!” при Гечев са: “Какъв химн за душата във полета на чайките след обед днес!/ Какво безкрайно спокойствие във гласовете,/ които идват тук от сушата далечна!” По-надолу рибарската лодка (каик) се превръща в “ладия”. “Влюбените в чужбината на криновете” става: “Онези влюбени в чужбината, на криновете, където се преселиха.” “А как нощта тук изромоли съня” става: “А как ромонеше в съня нощта” и пр.
Гечев се чувства особено неловко именно в естетиката на сюрреализма, колкото и понякога да са му приписвани влияния от нея. На моменти внезапността и непривичността на образа биват тълкувани като една поетична ситуация, където просто “всичко е позволено”. В стихотворението на Ембирикос “Пяна”[3], например, стихът “Светулки в чекмеджета на момичета” на български се предава: “Светулки като шкафове на девойки.” Чекмеджета на момичета дава ясна конотация, ако се вземе предвид, че освен основател на сюрреалистическото движение в страната си, Андреас Ембирикос е и първият, практикувал психоанализа в Гърция[4]. Още повече, че стихът е част от изреждане след откриващия стих “Желанията са минарета укрепени” (“извисени” у Гечев). Квадратни и с големината на шкаф светулки не дават нищо. Това разминаване в естетиките продължава да се възпроизвежда по един почти огледален начин. Гечев припознава у Ембирикос нонсенс там, където не съществува. Пламен Дойнов открива нонсенс дори в самата математически ясна поезия на Гечев: “...в не едно стихотворение на Ст. Гечев разпознаваме нонсенсов почерк - очевидно повлиян и от френския авангард и дори постигащ понякога постмодерни ефекти”[5]. С което отново си идваме на думата.
Яна Букова
[1]Все пак, ако едно двуезично издание не можа да бъде използвано като източник за оригиналния текст, то какъв е смисълът да съществува като двуезично.
[2]Съвременна гръцка поезия. Кн. Втора. Изд. "Епсилон", С. 1998г., стр. 237
[3]Пак там, стр. 91
[4]Автор е и на осемтомния силно еротичен (оприличават го на един Маркиз дьо Сад, но създаващ не ад, а рай) роман “Великият Източен”. Т.н. “двуборство между светлината в духа и напиращите в човека страсти” не фигурира сред темите му.
[5]Стефан Гечев и новото антическо писмо в българската поезия. Сп. „Балкани” бр.2/2006.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
