Относно естеството на културата и културата на естеството
Ще се радвам, да бъда опровергана и статията на Михаил Шиндаров "Браковете - еднополови и разновидови" да не изразява официалната позиция на редакцията. Готовността на редакцията да публикува алтернативни мнения по темата дава известни надежди в тази посока. Притеснението обаче остава. Думите никога не са само думи; те изразяват и катализират определени практики.
В статията, като се почне от заглавието й, се подменя предметът на дебата, опити за какъвто текат в България. Защото по нашите ширини той не е дали да се легализират еднополовите бракове, или не. Дори за гей активистите е ясно, че подобни претенции не могат да бъдат реализирани на настоящия етап. Дебатът е дали да бъде легализирано съвместното съжителство, включително и еднополовото. Лесно е да се измести темата, за да се изострят допълнително позициите. Ала не е честно. Не това обаче е най-сериозният проблем, а ценностните и мисловните предпоставки на автора и практическите им последствия. Затова ще се абстрахирам от подменянето на дебата. Ще се абстрахирам, доколкото ми е възможно, и от либералния дискурс на правата на човека, защото сблъскването на несъизмерими дискурси не е дебат. Ще се абстрахирам дори от неонацистките импликации на текста – други вече ги изговориха. Ще се абстрахирам даже от недопустимото смесване между хомосексуалност и педофилия, макар незнанието (ако не става въпрос за умишлено подвеждане) да не е извинение. Вместо това ще поразмишлявам за културата и за духа.
Според Михаил Шиндаров, еднополовите бракове са недопустими, защото бракът е повече от граждански договор – той е тайнство. Независимо дали се харесва на секуларно настроените читатели, това е легитимна, в границите на християнството и на други религии, позиция. Фактът, че живеем в светска държава, не пречи тази позиция да бъде споделяна и защитавана – по същия начин, по който в религиозно-фундаменталистките страни има и хора, които изповядват светски ценности. По-интересното обаче е с какви аргументи авторът легитимира тайнството на брака като брак именно между мъж и жена.
Стройна аргументация на тайнството на брака като съюз между мъж и жена в статията липсва. Може би, според автора, за тайнствата не бива да се говори рационално, но аз, като рационален човек, все пак си задавам въпроси. Хомосексуалността е представена като „разстройство на сексуалното влечение“. Към края на текста все пак изкристализира аргумент – хомосексуалните семейства не са способни на биологично възпроизвеждане. Тайнството, следователно, се свърза с определена представа за човешкото естество като биологично естество. Целта на брака е биологичното възпроизводство, следователно хомосексуалните семейства, според автора, не са достойни за тайнството брак. Питам се дали по тази логика само фертилните имат право да се женят и дали любовта към някого, който не може да има деца, е „разстройство на сексуалното влечение“.
Обзета от споделените по-горе размисли, опитвайки се да проумея статията „Браковете - еднополови и разновидови“ в „Култура“, закономерно си припомних етимологията на думата култура. Както е добре известно, „култура“ идва от латински език и означава „обработване на земята“. Впоследствие думата се използва в смисъл на произведения на човешката дейност – това, което е собствено човешко, а не е природно, не е „естествено“. Докато в естественото властват първичното, биологичното, културата е пространството на човешкия дух. Природното и културното се съотнасят по различни начини – понякога са в синхрон, друг път – в противоборство. Християнството добре познава напрежението между природа и култура, между естество и дух. То е създало многообразие от практики за контролиране на плътта – от частичното й ограничаване до „умъртвяването“ й (в случаите на целибат), за да тържествува духът.
От друга страна, в човешкия свят естеството никога не е просто и само естество – доколкото човекът става човек в културата, схващането на естеството е винаги културно. Според Шиндаров, естественото „сексуално влечение“ е между мъж и жена, а влечението към собствения пол е „разстройство“. А според апостол Павел, в естеството на човека влиза мъжът да е с къса коса, а жената – с дълга. Това убеждение на апостол Павел не само не обяснява защо бракосъчетаването на късокоси жени с дългокоси мъже не се разглежда от мнозинството от християнския свят като посегателство върху тайнството на брака. Нещо повече – то не обяснява и дългата коса на самия Христос (както и, впрочем, на Михаил Шиндаров).
Апостол Павел казва и нещо друго, за което консервативната част от християнския свят бегло се сеща почти само на разнополови и едновидови сватби. В първото си послание към коринтяните той твърди: "А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта". Казвам „бегло“, защото от въпросния, повтарян до обезличаване библейски стих, като че убягва сравнителната степен – че любовта е голяма; и е по-голяма не само от надеждата, а и от, забележете, вярата. Да, не е много удобно да се припомня, че любовта е по-голяма от вярата. Вярата без любов се нарича фанатизъм. Включително (и преди всичко) вярата в определено човешко естество, водеща до омраза към всичко, което й противоречи. Да припомням ли, че също толкова „естествено“ от определени християнски позиции е било, че жената не е човек, че тя няма право да работи извън традиционно отредените й дейности или да учи в университет? Или че за представителите на някои религиозни среди в американския Юг например продължава да е естествено, че чернокожите трябва да си бъдат роби, а не да стават президенти?
Ако смисълът на тайнството на брака се принизи до простото размножаване, то от него убягва човешкото (културното, духовното). Възпроизвеждането на традицията, за разлика от размножаването, е култура. Традицията, под формата на канон, е неявен аргумент в статията на Шиндаров, скрит зад квази-всеобщи и наивно-биологизаторски обобщения. Защото в свят на легитимно съ-съществуване на различни „ценностни редове“, ако използвам израза на Макс Вебер, не изглежда легитимно да кажеш в светско издание като вестник „Култура“ „аз съм против легализирането на гей браковете, защото църковният канон не ги допуска“.
Любовта обаче също е култура. Най-висшата степен на любов към Бога за православния и католическия християнин е пълното отдаване на живота, „венчаването“ с Бога в съюз, от който по обясними причини не е възможно да се родят деца. Следвайки логиката на Шиндаров, излиза, че обреклите се на любов към Бога „консумират поколението на нормалните бракове“ – макар да не осиновяват деца, самите те не биха били възможни без полов акт. Ако всички изцяло се отдадат на Бога, това ще е биологичният край на човечеството. И все пак има хора, които го правят; и за православната църква това е достойно за душата.
Има и хора, които желаят да прекарат живота си с човек от същия пол с ясното съзнание, че не могат да се възпроизведат биологически с този човек. Но искат, защото обичат. Защото любовта е проява на човешкия дух. Ако влечението им беше само нагон, нямаше да имат потребност да легализират съжителството си. (Отново напомням обстоятелството, че дебатът всъщност е за легализиране на съвместното съжителство, не за брака.) В настоящия контекст няма никакво значение дали сексуалната ориентация е вродена, нито че има животни с хомосексуално поведение. Смятам, че биологизаторските аргументи, както от едната, така и от другата страна, са ирелевантни към сферата на културата, която сфера очаквам вестник „Култура“ да отстоява.
Да, макар мнозинството от хомосексуалните двойки в България да не отглежда деца, някои от хората, които живеят с човек от същия пол, искат да осиновят такива, а други вече са го направили – тоест, едната партньорка, защото у нас на практика мъже не осиновяват деца, е осиновила. Трети са се сдобили с деца по друг начин, например чрез инсеминация. Деца е възможно да се осиновяват, защото „поколението на нормалните бракове“, както се изразява Шиндаров, „произвежда“ за „консумация“ предостатъчно деца, които не желае. В мисловната вселена на автора очевидно има само „нормални бракове“, където и се правят децата, и „ненормални“ хомосексуални хора, които искат да им ги вземат. Няма предбрачен секс, нито извънбрачен, нито не-брачен. Няма разводи, няма и деца на разведени родители. Няма самотни родители. Няма изнасилвания и сексуална експлоатация, няма домове за изоставени деца, в които деца да проституират и да задоволяват сексуалните потребности на „нормални“ възпитатели. Единствената заплаха за традиционното семейство са хората с различна сексуална ориентация, които искат да се женят.
И – не, отговорът ми на статията на Михаил Шиндаров "Браковете - еднополови и разновидови" не изхожда от християнски позиции. Тъй като не мога да очаквам срещуположната гледна точка сама да изяви желание да разбере аргументите на моята и да спори в тяхната мяра, се опитвам да скицирам поле, което да е възможна (не единствено възможната, а една от многото) среда за дебат. Както споменах и по-горе, сблъсъкът на несъизмерими гледни точки, който наблюдаваме всяка година около гей парада, не е дебат. Напротив, той изпълнява задачата всяка от страните допълнително да втвърди позициите си. Страшното е, че резултатите от това не са невинни. Че текстове като този на Шиндаров допълнително „наливат масло“ в огъня на насилието към една немалка група хора. Не само към вербално заклеймяване, а към директни действия във „физическия свят“, водещи в някои случаи до отнемане на човешки живот. Свеждането на културата до природа води до отрицание на човешкото, понякога – буквално, физически и биологически.
Но такива са чудесата на вярата без любов.
Надявам се, че редакцията на вестник „Култура“ си дава сметка за сериозната отговорност, с която е натоварена. Не само към очакванията на дългогодишните читатели на „Култура“ вестникът да продължава да бъде пространство на свободния човешки дух. Да отстоява високите интелектуални стандарти, в които е възпитала не едно и две поколения хора на духа. Тези очаквания, разбира се, съвсем не са без значение. Ала главната отговорност на „Култура“ е към собствената й мисия. Отговорността „Култура“ е на първо място към културата. Към човешкия дух. Към това, което е собствено човешко. Мисията на „Култура“ е да разширява човешкия хоризонт, не да го стеснява. Да бъде – не само по заглавие – вестник „Култура“, а не вестник „Естество“. Да бъдеш вестник „Култура“ не е нещо дадено веднъж завинаги, узаконено в някакъв бездушен регистър. То се отстоява – във всеки брой, във всяка публикация.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
