Една истинска дама никога не би се върнала по собствените си стъпки
Преди двадесет години Маргарет Тачър напусна поста министър-председател на Великобритания. Тя бе заемала офиса на „Даунинг стрийт” № 10 най-дълго в сравнение с всички премиери на ХХ век.
Дъщеря на обикновен бакалин, успяла да завърши „Оксфорд” и да се изкачи на върха на британската политика, Тачър олицетворяваше надеждата на хора като нея, произлезли от средните слоеве. Те мечтаеха за силен лидер, който „с твърда ръка” да разчисти авгиевите обори на традиционния истаблишмънт, да притисне бюрократите и да направи политиката разбираема за обикновените хора. Фактът, че за ролята на водач на това „въстание на масите” претендираше жена, отначало шокираше, естествено, но в крайна сметка беше от полза на Тачър: ако ще рушим наред, да разчупим и старите стереотипи за това как трябва да изглежда националният лидер на страната.
„Крадлата на мляко”
Основните си победи Маргарет Тачър винаги е постигала изненадващо за противниците си, откъсвайки се напред, непосредствено преди финалната права. През 1959 г. тя спечели депутатски мандат, въпреки неприязънта на медиите към кандидата - жена и въпреки нейната репутация на неудачница, утвърдила се дори сред съпартийците й, проваляла се не в една или две кампании.
Петнадесет години по-късно тя оглави консервативната партия, изпреварвайки Едуард Хийт, чиито позиции изглеждаха непоклатими. Преди началото на предизборната кампания от 1979 г. отново почти никой не вярваше в новия лидер на консерваторите. Нескритата досадливостна Тачър дразнела още съучениците й, а какво оставаше за обикновените избиратели, които я знаеха по прякора „Крадлата на мляко”, даден й заради това, че като министър на образованието беше орязала безплатното мляко в училище.
Тогава, през 1979 г., на Тачър й помогнаха две обстоятелства: така наречената „зима на недоволството” (икономическата криза, настъпила в резултат от твърде популистката политика на лейбъристкото правителство) и вариациите й на тема имигрантите от Изтока. Думите й, че и тя като повечето обикновени британци е разтревожена от нарастващия брой „хора с различна култура”, преселващи се на мъгливия Албион, й донесоха значителни дивиденти. И в началото на май 1979 г. оглавяваните от Тачър консерватори удържаха най-убедителната победа от 35 години насам, като спечелиха 339 от 635 места в Долната камара.
Новият стил
От самото начало на кариерата си като премиер тя се държеше не толкова като политик, колкото като истински държавен деец. Най-малко се боеше от непопулярни решения.
Изповядвайки святата вяра, че най-добрата държава е невидима за гражданите си, Тачър по парадоксален начин реално проведе най-открояващите се държавни реформи в историята на Великобритания от ХХ век. Идеология на кабинета й стана монетаризмът, предполагащ крайно твърда финансова политика и рязко намаляване на държавните разходи.
Тачър незабавно поде настъпление срещу бюрокрацията, като постави за задача рязко намаляване на щата на всички държавни ведомства с изключение на министерствата на отбраната и здравеопазването. При това, премиерът лично контролираше работата на правителствените учреждения чрез системни проверки по места. В резултат, към края на управлението на Желязната лейди броят на държавните служители беше намален от 733 до 567 хиляди души.
Но ако антибюрократичните инициативи на Тачър срещнаха одобрението на обикновените британци, то други породиха масово недоволство. Рязкото намаляване на преките данъци, включително и за едрите капиталовложения, се компенсираше с повишаване на косвените данъци и намаляване на социалните разходи. Освен това, правителството отказа държавна подкрепа на малките и средните фирми. Тачър искрено вярваше, че намесата на държавата може само да навреди на частната инициатива. Онези, които не могат да оцелеят, са само паразити върху тялото на обществото, от които трябва да се отърваваме без капчица жал.
Последиците от тези инициативи бяха рязко поскъпване на живота и масова безработица. Към 1983 г., когато на Тачър й предстояха поредните парламентарни избори, броят на безработните британци само по официални данни беше над 3 милиона души. Рейтингът на премиера едва надхвърляше 30 процента, като той дори беше по-висок от рейтинга на партията й.
Но сякаш самата история искаше Тачър да доведе делото си докрай. Тъкмо навреме дойде една война, която се оказа малка и главното – победоносна. Аржентина навлезе на британските Фолклендски острови, като ги обяви за своя изконна територия, Тачър обяви, че „британците трябва да воюват” и победата беше постигната без кой знае какви усилия.
Фолклендската война дойде толкова навреме, че и днес се говори, че Лондон специално я е провокирал. На вълната на патриотарските настроения личният рейтинг на премиера скочи до 55 процента, а на изборите предвожданите от нея тори още по-убедително затвърдиха позициите си в Долната камара.
Непоколебимият премиер
Впрочем, случайният характер на победата на изборите през 1983 г. ни най-малко не разклати увереността на Тачър, че политиката й е правилна. Напротив, тя предприе още по-мащабни реформи, главната от които беше пълната приватизация на най-големите британски държавни компании и предприятия.
В частни ръце преминаха нефтеният и телекомуникационният отрасъл, националната автобусна компания, гиганти като „Ролс-Ройс” и „Роувър”. Най-гръмката акция беше реорганизацията на въгледобивната промишленост, която доведе до такъв мащабен конфликт с миньорите, че един публицист обяви: „В момента Англия се намира по-близо до гражданска война, отколкото когато и да било през последните 350 години”.
Масовата стачка започна, след като правителството на Тачър обяви закриването на 20 мини и уволняването на десетки хиляди работници. Премиерът обяви, че няма да води каквито и да било преговори с миньорите, обгради района на стачката с полиция и не отстъпи и на йота от решението си. Зашеметени от удара и несвикнали с такова отношение, миньорите допуснаха прояви на открито насилие, с което само намаляваха съчувствието на обществото към себе си и увеличаваха популярността на омразната Тачър. В крайна сметка, след една година те бяха принудени да прекратят стачката, без да са постигнали нищо. Прочистването на отрасъла оздрави британската въгледобивна промишленост, но лиши хиляди семейства от препитание и за години напред превърна цели райони в най-изостаналите части не само на страната, но и в цяла Западна Европа.
Твърдостта на Тачър окончателно се понесе от уста на уста, когато през октомври 1984 г., в навечерието на рождения й ден, в хотела, в който беше отседнала, за да участва в конференция на торите, избухна бомба, заложена от северноирландски терористи. Премиерът и тогава не прояви слабост, а разпореди всички мероприятия в рамките на конференцията да се проведат точно по график. Казват, че когато се върнала в лондонската си резиденция, тя рухнала под натиска на огромното напрежение и пред най-близките си се разплакала...
Тачър беше сурова не само с противниците си, но и със собствените си съратници в партията. Още в началото на премиерския си мандат и новодошла на „Даунинг стрийт”, тя се сблъска с мощна вътрешнопартийна опозиция. От двадесет и двамата членове на първия й кабинет осемнадесет бяха работили в правителството на Едуард Хийт и само девет напълно подкрепяха новия премиер. Но с желязна воля и с неподлежаща на съмнение увереност в собствената си правота, тя съумя да вземе инициативата в свои ръце и на практика да подчини цялото правителство. Стана крилата фразата, подхвърлена по адрес на противниците на радикалните й реформи от редовете на собствената й партия: „Вие можете, колкото си щете да се връщате назад, но една истинска дама никога не би се върнала по собствените си стъпки”.
Тачър неведнъж беше обвинявана в авторитарно управление. И макар че в тези упреци има голяма доза истина, не може да не изтъкнем, че Желязната лейди винаги се е отнасяла с уважение към демократичните процедури и се е вслушвала в мнението на колегите си. Тя по правило винаги се е съветвала с тях при вземането на най-важните решения, нещо повече – винаги е била готова да предаде важни дела в ръцете на опонентите си, ако ги е смятала за по-компетентни по въпроса.
Такъв беше и случаят с министъра на финансите Найджъл Лоусън. Като спря достъпа до цялата необходима информация, той фактически отстрани Тачър от работата по съставянето на бюджета. Без съгласието на премиера, главният ковчежник провеждаше свой собствен икономически курс, като на моменти се отклоняваше от свещения монетаризъм. Тачър го търпеше и именно благодарение на „чудото на Лоусън” можа да победи на третите поред парламентарни избори.
При това, тя винаги е изпитвала недоверие към професионалните политици и неслучайно много важни държавни постове бяха дадени на хора, излезли от средите на бизнеса. Убедена, че те могат да приложат навиците си и в сферата на държавното управление, Тачър неволно допусна срастване на бизнеса и властта – една форма на скрита корупция, която и до днес английските медии яростно бичуват.
Наред с това, с натрупването на годините, в премиерския стил все повече се засилваха авторитарните нотки. По спомени на един от членовете на кабинета й, на заседанията тя все по-често се държала като „истински болшевик”, не допускайки пререкания и прекъсвайки всякакви неудобни въпроси и спорове с коронната фраза: „Защото така е правилно”. Кабинетът окончателно престанал да бъде място за дискусии. И не е за чудене, че за 10 години в него не остана нито един от хората, с които Тачър започна реформите си.
Междувременно страничните анализатори с тревога констатираха, че политиката на Тачър унищожава системата от задръжки и противотежести, върху която векове наред се е крепяла британската демокрация. Това засягаше както държавното управление, където, според сполучливия израз в един вестник, „сега не премиерът е подотчетен на парламента, а парламентът – на премиера”, така и обществото като цяло.
В стремежа си към „по-малко държава” навсякъде, където това е възможно, Тачър на практика разширяваше нейната власт. Борбата с прекалено разточителните органи на местно самоуправление доведе до засилване на ролята на центъра. А стремежът да се внедрят в образованието пазарните начала накара държавата едва ли не за първи път да стъпи в съдържанието на учебните програми, които дотогава бяха светая светих на гражданското общество.
От този стил на ръководене се уморяваха и британското общество, и съратниците на Желязната лейди. Твърдата ръка, която беше добре дошла по време на кризата, със стабилизирането на ситуацията се усещаше все по-тежка и по-тежка. Победата на изборите през 1987 г. се превърна в лебедовата песен на министър-председателя Маргарет Тачър.
Цената на единството
Британците все по-остро чувстваха нарастването на социалното неравенство, което беше логично следствие от тачъризма, ориентиран към успешните и находчивите бизнесмени.
Ерата на индивидуализма донесе на страната множество „ефективни собственици”, но техните успехи само подчертаваха бедственото положение на близо 9.5 милиона британци, определящи се като социално слаби. Британците, при това от най-различни социални слоеве, свикнали още от ХІХ век да се чувстват като единна нация, трудно издържаха това положение. И Тачър, която непрекъснато повтаряше, че й е чуждо понятието „социална справедливост”, само доливаше масло в огъня.
Пореден удар по социалната стабилност стана въведената през април 1990 г. единна такса за издръжка на местното самоуправление, която опонентите моментално нарекоха „поголовен данък” – по аналогия с омразния държавен подоходен данък. Това решение си имаше своето основание, тъй като старата система даваше изключително големи възможности за злоупотреби. Но сам по себе си фактът, че най-бедните трябва да плащат, колкото и най-богатите, предизвика огромна вълна на протест. На 31 март в Лондон на площад „Трафалгар” се събраха (по различни данни) между 40 и 70 хиляди несъгласни с данъчната реформа. С призиви за оставка на правителството тълпата разбиваше магазини, преобръщаше коли, хвърляше бутилки и камъни по полицаите. Стотици бяха ранени и арестувани. Градусът на недоволството срещу Тачър надхвърли всякакви граници.
Брожение имаше и в родната консервативна партия. Един след друг правителството напускаха солидни политици, недоволни от авторитарния стил на управление на Тачър. Обществото беше склонно да търпи авторитарна личност на власт, но не и авторитарна власт.
Самата Тачър изглежда по онова време окончателно се беше убедила в собствената си незаменимост. Тя на практика не обърна никакво внимание на подготовката на новите вътрешнопартийни избори, изцяло погълната от решаването на съдбата на света, малко преди разпадането на съветската империя. Тачър не беше в Лондон дори в деня на гласуването – предпочитайки да присъства на срещата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Париж, на която беше обявен краят на Студената война.
По всяка вероятност, това беше последната капка, която преля чашата – Тачър изгуби борбата за лидерство в партията, като не й достигнаха едва два гласа.
Отначало тя решително заяви готовност да продължи борбата. Но след завръщането си в Лондон разбра, че подкрепата й е просто по навик и дори се дължи на известен страх. По-нататъшната борба за лидерството би означавала разцепване на партията и неминуемо поражение на парламентарните избори. Станала навремето символ на промените, Тачър намери в себе си сили да признае, че промени са нужни и сега, но вече без нея. И след няколко дни подаде оставката, която спаси партията – половин година по-късно консерваторите отново спечелиха парламентарните избори...
Дмитрий Карцев, Михаил Биркин
Списание Огоньок, бр. 48, 06.12.2010 г.
Превод от руски Виржиния Томова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
