Пишат ни , брой 25 (2908), 01 юли 2011" /> Култура :: Пишат ни :: Смъртта на супергероите
Български  |  English

Смъртта на супергероите

 

След толкова много изписани статии по темата за изрисувания паметник на Съветската армия, твърде симптоматично е, че никой не обръща достатъчно внимание на един прост факт. Графитът може да се тълкува не просто като заиграване или „западен”/"десен" коментар на „източен”/"ляв" символ. Положен именно върху паметника, а не на друго място, той може да се чете като много сериозна антикапиталистическа критика и диагноза за това как българското общество замени едни чучела с други. Може би бъркам, разбира се, но не ми се иска да вярвам, че авторът е достигнал до идеята за тази доста трудоемка творческа работа и се е изложил на толкова риск само и само да възпее Макдоналдс, холивудската киноиндустрия и лапландския Дядо Коледа. Дори напротив, не мисля, че това е евтина и повърхностна "арт"-провокация. Коментарът е много по-дълбок, отколкото много от поддръжниците и отрицателите на това произведение на съвременното изкуство искат да си дадат сметка. Тези герои не са просто лица, познати от комикси, детски книжки и верига магазини за бързо хранене. Те са гротески: застинали в грозни гримаси изкривени образи. Нека се сетим кои са Маската, Супермен и Жокерът. Всеки от тях е нормален човек, превърнат по-скоро пряко волята си в „супер герой“ – добър или лош – заради някаква неестествена „изродена“ способност. Повечето от тях не се вписват в своето общество, в тази доста еднообразна култура на свръхзадоволеността и "щастието" на малцината избрани, която прикрива угнетяваща мизерия на останалата част от обществото. Жертва на тази култура са, в някакъв смисъл, и двамата некомиксови герои – Дядо Коледа и клоунът Роланд Макдоналд. Същества от света на възрастните, те са използвани за лица на консумацията и развлекателната индустрия. С тях само децата се забавляват и то еднократно: след това ги забравят като играчки насред рекламите и бляновете за все по-нови и по-модерни, и интерактивни герои и игри.
Сами по себе си, всички тези герои биха служили единствено за това, което символизират на пръв поглед – те са неизменна част от проамериканската пропаганда, на едноизмерното консуматорско общество, в което България затъва все по-дълбоко вече двадесет години, че и по-отдавна. Като такива именно, те са еквивалент на плоското и директно послание, с което е строен Паметникът на Съветската армия.
Досега „дебатът” около паметника се върти в затворен кръг. Той се изчерпва в една игра на "левите" и "десните", за да замаскират много по-сериозни структурни проблеми на напредналото капиталистическо общество: това общество, именно, което авторите на комиксите обикновено представят като фон за действие на своите супергерои. Затова е и много показателно, че, с някои изключения, по повод този графит гласове издигнаха най-вече крипто-комунистите и най-върлите антикомунисти. Двете групи, които искат да четат и паметника, и графита само в опозицията на „леви” и „десни”, "за" и "против", "който не е с мен, е срещу мен". За жалост, игривите и често повърхностни интерпретации в медиите и блогосферата засега надделяват и изпразват акта от политическо съдържание. Важно е да видим този артистичен продукт по-скоро като противопоставяне и на подобна липса на послание, и на безкритичната носталгия или безкритичното забвение на „онзи” отминал социалистически свят като тотална реалност. Защото от гледната точка на настоящето, оставен без коментар, паметникът на съветските войници, макар и потенциално използваем, е донякъде безсмислен. Смисъл съществуването му получава именно чрез това тълкуване в контекста на съвременна България на билбордовете, моловете и сериалите. Нарисуваното взривява два тъжни и противоречиви периода на нашата история чрез взаимното им наслагване, застъпване и боричкане върху един и същ паметник, в едно и също пространство, което те инак не споделят.
И още нещо. На 21 юни на протеста пред паметника, който общината иска да почисти от графита, ще се види дали в България все още има ресурс за спонтанно колективно действие. Тук това отдавна е мръсна дума и затова социалният протест е най-често мислим само като индивидуален акт – именно както го е направил авторът на този графит – като действие с опасност от ефект „камикадзе”, ако бъде разкрит.
Ако, обаче, протестът може да сплоти колектив в подкрепа на това послание и действие, може би актът няма да остане единичен и нечут. Ако успеем да се преборим графитът да остане, това ще е спечелен шанс в една дълга битка пред гражданското общество за ново тълкуване на стари символи. Ако не се получи, това ще бъде пропусната възможност. Ще сме свидетели на поредна стъпка на обществото ни към следващ стадий, в който героите от Годам или Син Сити ще бъдат твърде реални, за да искаме да ги гледаме и по паметниците в София, било то и на шега.
 
P. S. Този коментар беше написан на 20 юни вечерта часове, преди да започне тайното нощно почистване на Паметника на съветската армия. За разлика от графита със супергероите, дело на неизвестен артист, Столична община подкрепя безусловно самото почистване - извършено от частна фирма, наета от Българо-руски форум. По стар, болезнено познат от близкото минало почин, избягвайки среща с гражданите и възможността за дебат, българската власт показа, че тоталитаризмът като практика далеч не е забравен.
още от автора
Mария Иванчева е социален антрополог, докторант в Централноевропейския университет в Будапеща. Занимава се с изследвания на социализма в източноевропейското му минало и латиноамериканското му настояще.


1 - 30.06.2011 16:49

поздрави за този коментар!
От: Любен
най-сетне една гледна точка отвъд провинциалното търкуване на политика-изкуство! Криптокомунисти срещу криптоантикомунисти, това е толкова ретро, че може да се изучава като курс в специалност Археология в СУ. Браво Мария.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”