Български  |  English

За недостига на кислород и критическата хирургия

 

На Вяра, Петър, Лео, Аглика, Иван, Румен и Ани
Шестимата приятели, на които посвещавам този текст, представляват изключителен екип от актьори, сценограф, осветител, фотограф и режисьор, с които имах удоволствието и честта да работя през последните месеци, и срещата и работата с които до голяма степен определи избора и темата на текста ми „Светът след проекта”, публикуван в „Култура” на 19 ноември т.г. и с който се занимава Стефан Попов. Трудно въобразимите условия на труда на шестимата приятели бяха обратно пропорционални на щедростта и самоотрицанието им, лишени от какъвто и да е патос; същите думи могат да бъдат отнесени и към мястото, където работихме – независимото пространство The Fridge, издържано от две млади художнички без „допълнителни доходи”, съобразно същата тази трудно разбираема логика на щедростта, вероятно точно толкова невероятна, колкото и формулата „свят след проекта за свят”.
 
Контекстът
В предишния брой на „Култура” Стефан Попов публикува критическа реакция, агресивно атакуваща моя текст, представляваща претендиращ за педантизъм логико-граматически анализ на първата му част, на основата на който се стига до заключението за несъстоятелността на тезите ми и дори за вредата от тях. По същество, става дума за лесно разпознаваема операция: познатият на студентите по философия инструментариум от иконоборческия период на аналитичната философия[1], използван за разобличаване на абсурдността на „метафизичните тези”, е вкаран в употреба пред една неспециализирана публика, но не за да разиграе в местен вариант „спора на факултетите”, а за да стигматизира определена позиция с очевидно неприемливо за автора-критик политическо измерение („левичарски реторически абсцес”).
Текстът, за който съм порицаван, не е текст с извънредна амбиция. Той беше преведен частично от английски за публикация в „Култура” и написан за международен академичен семинар около тезата за „посткапиталистическия субект” на Марион фон Остен, кураторка, артистка и професор във Виенската академия за изящни изкуства. В уводната си част статията ми резюмираше няколко (хипо)тези върху актуалната политическа, социална и икономическа трансформация, които са в центъра на философските ми занимания от няколко години насам. Основната част на статията се съсредоточаваше върху конкретен проблем – проблемът за свободното време и ситуацията на младите съвременни артисти (форумът, на който беше представен текстът ми, имаше директна връзка със съвременното изкуство)[2]. Именно този проблем ми изглеждаше най-належащ в нашата ситуация и вниманието, което той предизвика, споменато и от Стефан Попов, очевидно доказва колко наболял е той.
Наред с назидателно-разобличителния разбор на няколко изречения от текста ми, реакцията на Попов се отличава не само с донякъде самонаслаждаващ се опит за произвеждане на иронични фойерверки, но и с реторическо настървение, което граничи с оскърбление. Мотивацията на моя критик ми е безинтересна. В тази, все по-раздробявана от бруталност и агресия публична среда, винаги съм смятал, че опазването на достойнството на езика – съответно, на опонента – е единствената възможност на критическата мисъл. Но в текста на Попов са формулирани твърдения, на които именно изискването на критическата мисъл не позволява да не отговоря.
И така, ще отговоря на г-н Попов по няколко принципни пункта.
 
1. Какво значи „промяна на промяната”?
Осъществената от Попов критическа операция не се съсредоточава върху централната теза на текста ми (която, от своя страна, представя и развива тези на Болтански, Горц и Енкарнасион Гутиерес Родригес), а цели да я делегитимира чрез привидно скрупульозния анализ на увода, чиято задача е reductio ad absurdum по почина на логическите позитивисти и оттам – девалидиране на следващата по-долу теза. По същество, Попов цели да покаже колко абсурдно е да се говори за „промяна след промяната”, за „свят без проект за свят” и пр. Става дума за четене на няколко реда, които резюмират – в съответствие с обемите на публикация във вестник – тези, които биха се нуждали от няколкостотин страници, за да отговорят на максималистичните изисквания на критика им към логическата кохерентност и аргументация. А може би за целите на публикацията в „Култура” е трябвало да дефинирам пространно понятието „свят”, за да не звучи изразът „ситуацията на света днес” абсурдно за един аналитичен философ? Колко ли страници би ми предоставила редакцията на вестника? А ако всеки автор трябваше да дефинира всяко понятие, което употребява? Сигурно нямаше да останат съвсем никакви гори наоколо – толкова по-добре, да не се залутаме по някоя метафизическа пътека... А ако не споделям разбиранията за логическа кохерентност и аргументация на Стефан Попов така, както не биха ги споделили немалка част от философите, които изучават историята на философията? Ами ако светът, за който говоря аз, не е същият свят, за който мисли и бленува колегата?
Така или иначе, ако зад стеснения диоптър на аналитичната леща критическите сетива бяха отчели в моя увод думата «парадоксално», това щеше да спести доста мастило («Настоящата всеобща трансформация на политическото, социалното и икономическото поле парадоксално е и трансформация на идеята за праксис на трансформацията»). При всички случаи, да, именно (парадоксалният) проблем за възможността за промяна на промяната, невъзможна според Метафизиката на Аристотел, стои в центъра на философските ми занимания от няколко години насам, обсъждани далеч отвъд Париж и София, и с които са свързани две книги на френски език (рецензирани преди година на страниците на «Култура» от Миглена Николчина) и няколко десетки студии на около десет езика... Така или иначе, за онтологическата възможност на «промяната след промяната» и на «промяната на промяната» бихме могли да беседваме с колегата в академична среда – там бих изслушал с внимание аргументите му по същество, ако те не бяха «гарнирани» с обидни квалификации – едва ли обаче все още ще имаме желание за това. Но относно възможността за критическата им употреба нямам никакво съмнение.
При всички случаи, подозрението към метафизичните нагласи, което пронизва статията на Попов, е симптоматично. Очевидно ние тук, «в нищожната провинция» (по израза на Златомир Златанов), трябва да си знаем мястото и да не се занимаваме с големи идеи. Да говорим за малки и точни неща, както ни подобава.
 
2. Защо сложната мисъл ни е необходима?
Сложната мисъл ни е необходима, за да не изпадаме в контрапродуктивни и парализиращи действието общи мнения, като например твърдението, че всички беди днес се дължат на «съвременната работническо-селска власт». Наистина ли е „работническо-селска”? И кои са точно „работниците” в нея? Днес, двайсет години, половин век по-късно, все те? Отново работниците! Не далавераджиите, корумпираните политици и общинари, икономическите лобита – локални, национални и интернационални, мутрите, ченгетата и пр., и пр., а именно работниците!
Прибягването до подобни общи места предполага критическа редукция. Изискването за критика е и изискване за критическа сложност. То предполага да се запитаме, например: какво значи „ляво” в българската среда? Ето една доста по-рискована, подлежаща на критика, но може би по-продуктивна хипотеза. Ако изходим от „минималната” банална дефиниция на „ляво” не като мръсна дума, а като политически проект, привилегироващ изискванията за равноправие и социална справедливост, то в българския контекст поне петнайсетина години след 1989 вероятно „ляво” беше това, което беше определяно (и се самоопределяше) като „дясно”, докато бившата комунистическа партия, като партия, целяща запазване на статуквото и набор от привилегии, беше в много по-голяма степен дясна, отколкото лява партия. Това, което за мен е сигурно, е, че в България днес няма парламентарно представена нито една лява партия, независимо от реторическите самоидентификации и реториката на политическите „играчи”. Няма лява сила. И (почти) няма ляв критически дискурс. Той е избор на пренебрежимо, почти незабележимо малцинство, това малцинство, което парадоксалистът нарече преди време „критическо множество”.
 
3. Какво означава „радикална съпротива”?
Вероятно най-некоректният обрат в статията на Попов е в следния преразказ на думите ми, подсилен с коментар в скоби: «Задължение на критическата мисъл, съответно на интелектуалеца, е да “се съпротивлява радикално” (жива бомба? - аз не познавам друга радикална съпротива днес) на тези, които внушават, че този живот е лек и весел.»
В действителност, точните ми думи са следните: «пред нас е критическата задача да се съпротивляваме радикално на описаните лесни митове». Между «радикалната съпротива» на «живите бомби» и «критическата задача да се съпротивляваме радикално» на... митове зее празнина, която може да бъде запълнена само от недобронамерено четене. Въпросната критическа редукция възпроизвежда типичния жест на защита на нестабилен в основанията си властови дискурс, целящ да делегитимира всяка критическа съпротива срещу него, свързвайки я със заплахата от „радикална съпротива”, тоест от тероризъм.
В отговор ще кажа: Критиката не принадлежи на никого, никой няма монопол на критиката: защото тя принадлежи на справедливостта. Ето това имам предвид под „радикална критическа съпротива” – критическа съпротива, която не е вписана в режим от интереси и която отстоява безусловното критическо изискване, изискването за справедливост.
 
4. Какво значи критическа (без)отговорност?
В края на статията си, чрез един недостоен за императива на аналитичната традиция обрат, Попов обявява «типа разсъждения», свойствени за мен и подобните на мен леви критици, за възможно «дедуктивно основание» на фразата на министъра за «феодалните старци» в БАН (?!!). На което ще отговоря, че за мен уточнението на критика (в скоби!), че за него тази печално известна фраза не е скандална, е скандално.
 
Метод срещу метод
За разлика от своя критик, вярвам, че философските и критическите понятия не са строго дефинируеми и че опитите за логическа формализация само изтласкват и маскират идеологии – което е особено видимо чрез хегемонията на аналитичната философия отвъд океана, но и на много места в Европа – хегемония, свързана не толкова с „научна парадигма”, колкото с „Department politics”. Да, философските понятия носят идеология, през тях протичат сили, в тях напират действия. Следвайки Ницше и неговите последователи в убеждението, че философските понятия имат реторическа основа, бих насочил вниманието към реторическите инструменти на моя критик, в частност към екстремната метафора, посветена на увода на текста ми: „левичарски реторически абсцес”. Каква е „логиката” на тази метафора? Основава ли се тя на предположението, че лявото е по принцип от порядъка на абсцеса, или че абсцесът – и наред с него, всяко аномално образувание – е ляво?
Критиката не е хирургия. Хирургията в полето на критическото неизбежно води към практики, които не са от порядъка на критиката.
 
Критика и риск
Грешката в намерението обаче изиграва лоша шега. Критиката се обръща срещу намерението, защото, обвързвайки философска теза с политическа позиция, критикът налива вода именно в мелницата на „лявата” критическа мисъл. Защото, уверен съм, разграждането на мисълта, обезсмислянето на критическите инструменти обслужва производството на тъпота, което е необходимо на новите режими на експлоатация – то е тяхното условие. И тези режими днес едва ли са „леви”.
При всички случаи, въпросът с критиката стои така, по думите на един от моите най-близки приятели философи: „Нещата са прости: просто има неща, които трябва да бъдат казани”. Нещата понякога действително са точно толкова прости, преди всяка метафизика и аналитична философия. И наистина, понякога там кислородът не достига. Изискването на справедливостта ни оставя без дъх.
И понеже става дума за следене на риска, то нека кажем, че няма критика без риск. Както каза и Люк Болтански преди седмица в София, критиката изисква риск. Критиката без риск е салонна забава или кабинетна рутина. Ако не друго, реакцията, с която се наложи да се занимавам тук, показва, че риск е имало и че, следователно, независимо от суровата и неумолима логика на «аналитичната традиция», критиката е достигнала до целта.
 

[1]За улеснение на читателите, които не са следвали философия: представителите на течението на логическия позитивизъм, напр. членовете на Виенския кръжок отпреди век и на първо място Рудолф Карнап, се опитват да покажат безмислието на твърденията и понятията на традиционната философия чрез средствата на логическия анализ на езика.
 
[2]Оригиналният ми текст, изпратен на «Култура», е озаглавен така: «Светът след проекта. I. Митът за изкуството като пазар на развлеченията». Пълното заглавие подчертава факта, че става дума за част от текст и пояснява ориентацията му.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”