Проф. Гаспар Миклош Тамаш бе участник в конференцията В търсене на четвъртия път: ‛новото ляво‛ и ‛новото дясно‛ в Европейския Съюз, която се проведе в Червената къща на 20 и 21 септември т.г. Проф. Тамаш работи в института по философия към Унгарската академия на науките.

- Защо днес говорим за Прага 1968, а не за Унгария 1956?

- От една страна, Унгария 1956 е много назад в миналото, а освен това двете събития са доста различни. Събитията в Унгария през 1956 бяха много жестоки и кървави, по улиците бяха обесени офицери от тогавашната тайна полиция. Изобщо гледката не беше никак красива, а днес хората се плашат от всякакъв род революции и трагедии.

- Може ли лявото да се реформира, ако започне да мисли за нов тип общество?

- Отхвърлям подобен тип мислене и за да го опровергая, ще се опра на Маркс, въпреки че отскоро съм марксист. За първи път открих Маркс за себе си, когато станах на 50. Смятам, че от съществено значение за левия проект е да се развие радикално, като независимо критично мислене за сегашното общество. Към него трябва да се подхожда прямо, свободно, без мисълта за печелене на гласове, създаване на симпатия и популярност. Втората необходима стъпка е да се предложат културни стратегии специално за онези, които мразят системата поради нейния провал в правораздаването, сигурността. Благодарение на тези стратегии ще може да се погледне отвъд и ще се работи с други понятия, различни от тези за жестокото общество. Целта е да се появят хора, които да надскочат нивото на обикновените политически борби и да отбележат мястото, от което ще погледнат към обществото. Това няма да промени света, но е най-малкото, което трябва да се направи.

- Казвате, че и тази мярка няма да промени света. Вашият песимизъм плод на жизнения ви опит ли е, все пак вие сте били дисидент два пъти?

- Аз съм наполовина унгарски евреин, роден и израснал в Румъния в семейство на комунисти. Родителите ми обаче членуваха в нелегална комунистическа партия и заради това бяха осъдени на дългогодишен затвор. Реално тези хора бяха много разочаровани и не харесваха режима от гледна точка на своите леви идеи. Ето защо мога да твърдя, че получих безупречно анти-комунистическо възпитание от родители-комунисти. През 1980 загубих работата си в университета в Будапеща заради ‛дисидентски и опозиционни дейности‛. Причината бе, че написах и подписах със собственото си име памфлет срещу военния преврат в Полша. В резултат на това бях лишен от работа в Унгария в продължение на 10 години. През 1986 обаче ми бе разрешено да замина да преподавам в чужбина и аз го направих в САЩ и Великобритания. На 15 март 1988, когато в страната наистина се задвижи гражданско движение, имах честта да бъда първият човек на площада пред парламента, който да призовава към свободни избори, към нова конституция, многопартийна система и изтегляне на съветските части. От онзи момент нататък бях ‛засмукан‛ от хората, сформирали първата либерална партия в Унгария от 1918 насам. Но тъй като в началото на 80-те години бях възприел идеите на така наречените консерватори анархисти, след 1988 се превърнах в един от лидерите на дясното крило в партията. Това към сегашния момент може би ви звучи доста странно. И така, през 1990 бях избран в парламента и в продължение на четири години бях председател на партията. Освен това бях реабилитиран и като професор по философия и дори ми се обадиха да ми заявят (малко грубо, все пак Унгария е доста безцеремонна страна), че ме очакват да започна отново да преподавам. Но изведнъж през 1994 настъпи моментът на моето заслепение - съдбата на всички победители. Оказа се, че докато съм бил на върха заедно с моите приятели, съм пренебрегнал някои доста сериозни факти – безработицата в страната, 50% от трудоспособното население загуби работата си в рамките на шест месеца! Кълна се, че не забелязах какво стана, също както и като цяло управляващите в онзи момент нищо подобно не виждаха. Представяте ли си – за загубващите своята работа в парламента не бе казана нито дума, а аз по принцип говорех много. Освен това парадоксалното бе, че във вестниците пишеше за този проблем, той не бе тайна, но за мен като че ли не съществуваше. В един момент се събудих и се засрамих ужасно, защото всъщност се бях борил, бях участвал в демократичните промени с цел промяна, с цел да служа на бедните и слабите, а какво става в действителност – бяха достатъчни само няколко седмици, за да забравя всичко. Ето заради това се почувствах ужасно, напуснах парламента и партията и започнах своето дълго пътуване към лявото. И в момента смятам, че вече съм открил своя дом.

- А в детството и юношеството си не бяхте ли увлечен от лявата идея?

- Преди да отговоря на този въпрос, ще трябва да ви обясня каква всъщност бе комунистическата система, която аз познавах. Нейната идеология бе, че работническата класа и реалният социализъм са наследниците на всичко велико. Комунистическите лидери си бяха поставили като основна цел контакта с всичко творящо, дълбоко и интересно... Нямаше развлечения: нямаше сексуална революция, почивки в чужбина, младежка литература! Какво мислите, че четях на 13 години? Толстой! И в цяла Източна Европа ситуацията беше същата - диктаторството консервира. Светът бе много консервативен, един Викториански свят. Разбира се, че имаше и цензура, но тя означаваше официална критика.

- Имате ли впечатлението, че в Унгария се е родил наследникът на Георг Лукач, за него в България се говори, че силно е повлиял върху Георги Димитров?

- Животът на Лукач е една доста заплетена история. Мисля обаче, че никой не може да оспори направеното от него до 1925 г. А сега на въпроса ви – да, днес той няма наследник, защото не би и могъл да има – той бе комбинация от класически философ и идеолог на масовото движение, а днес и класическата философия, и масовите движения са мъртви. Вижте например членската маса в партиите – в Унгария имаме партии с по 10 000, 20 000 членове. А знаете ли какво е членството в австрийската социалдемократическа партия, при положение, че страната е 8 милиона? 600 000 души, но и там се наблюдава намаляване. Така че, както виждате, масови движения вече не съществуват. Условията са други.

- А какво може да направи левите движения по-привлекателни във вашата страна? Смятате ли, че това може да бъде така наречената политика на признаване на малцинствата, на имигрантите?

- Не вярвам. От друга страна, самият аз цял живот разсъждавам върху проблема на имигрантството заради факта, че съм роден в Румъния като представител на малцинство. По отношение политиката на малцинствата трябва да отбележа, че не бива да се допуска разделяне между два типа действия – културна интеграция и решаване на социални проблеми – бедност, липса на образование, престъпност. Доколкото имам наблюдения, проблемът с малцинствата съществува на територията на цяла Източна Европа. В никакъв случай не трябва да се допуска някой да се бори срещу бедността и да твърди, че го прави в името на всички социално слаби с изключение на онези, които не са бели. Русо е напълно прав, когато казва, че състраданието е страст, то не е рационален процес, то е във всички нас. Ето защо, когато се опитваме да изтръгнем съчувствието си към онези, които обявяваме за различни, ние ‛фалшифицираме‛ човешката си природа. Подобно самоотричане не може да трае вечно, няма да успее.

- Какво е отношението ви към Ференц Дюрчани? Започнахте ли отново да му вярвате след скандалния случай, при който стана ясно, че е лъгал с цел спечелване на изборите?

- От Тони Блеър, през Квашневски, Станишев, та до Ференц Дурчани историята се повтаря непрекъснато и тя вече не интересува никого. Имам предвид, че техният проект за социален либерализъм вече е изчерпан. От една страна, за това са отговорни самите политически сили, в това число и десните - тук имам предвид най-вече случващото се в Европейския съюз. Постепенно обаче сегашните леви ще бъдат заменени от нови. Погледнете например Квашневски? С какво доверие мислите, че се ползва? С 10%. Не му ли е вече време да излезе в пенсия, да се занимава с личния си живот?

Разбира се, аз не обичам десните, но не бих участвал в така нареченото тактическо гласуване, при което се избира по-малкото зло. Именно заради него корупмираните и глупави социалисти и либерали застават начело на държавата, управляват, без да понесат отговорност за постъпките си, защото ние – техните избиратели, винаги си мислим, че са по-добри от религиозните и националистични десни. И заради това те си правят, каквото искат.

При Блеър социализмът означаваше капитализъм, социалната справедливост – приватизация и съществуване от типа на Биг Брадър. Всичко се означаваше с неговия антоним и на фона на лейбъристките конференции задължително бе червеното знаме. И това не е противоречие, защото то съществува единствено, когато са позволени реални алтернативи. Днес не можем да изберем правителство, което да взима решения. Ще дам пример с Унгария, където преди години 63% от износа бе в ръцете на офшорни компании, които не плащаха никакви данъци. (По същото време в Чехия този процент бе 15%, а в ЕС – два.) И този факт не бе споменаван в унгарските медии с изключение на едно ляво издание, което имаше читателски кръг от 600 души. В момента, в който съобщих тези числа по телевизията, бях обявен за луд.

Ставайки свидетел на всички тези промени в живота си, започвам да се убеждавам, че не можем да говорим за социални грижи, за суверенитет, за участие в демократични избори, когато контекстът, в който се случва всичко това, е този на глобалния капитализъм. Глобализацията лишава хората от властта да решават за собствената си страна, което променя и начина, по който може да се мисли за равенство. От друга страна, глобалният капитал не оставя следи и неговите отрицателни проявления не могат да бъдат регулирани от държавата, която сякаш е някъде встрани и не участва.

- В една своя статия наричате социалдемократическото управление пост-фашизъм. Какво имате предвид?

- Имах предвид, че то е скъсало с традициите на Просвещението и по-конкретно - с идеята за гражданството. Някога гражданството бе ‛универсално‛, а днес е ограничено в рамките на нацията. Тоест, превърнало се е в привилегия, не е същността характеристика на живота ни. Настъпил е истински исторически регрес, тъй като се е приело, че универсалното гражданство вече не е част от демократичната система или поне не е част от политиката на управление, което се обявява за демократично.

В Европейския съюз се забелязва тенденцията да се отслабва националната държава и да се засилва регионалното и етническото съперничество – вижте например Северна и Южна Италия, Белгия... Какво да кажем за имигрантите, които са изтласкани в периферията и застрашават сигурността в много европейски държави. Случващото се е заради деполитизацията на концепцията за нация, която се е превърнала в културна дефиниция и е позволила дискриминацията да се приема за нещо ‛естествено‛.

- Как Унгария се развива под влиянието на ЕС?

- През последните 10 години нито един експерт, нито пък политолог, са споделили, че в Унгария се говори за ЕС. Не ЕС е темата на гражданите - тя не е ключова тема, нито е нещо, по което има сериозни дискусии или се пишат информации. Аз например написах няколко статии срещу политиките на ЕС и каква мислите, че бе реакцията? Никаква. А по принцип моите публикации все пак имат някакво влияние. Причината е, че хората, като видят, че става дума за ЕС, обръщат страницата. Унгарците не вярват, че ЕС съществува. Единствената страна, от която те се вълнуват, е САЩ. И това е така, защото, като си пуснат телевизора, виждат Америка, а не Европейския съюз.

Да, знам много добре, че в България и Румъния се вдигна голям шум около членството ви в ЕС, но повярвайте ми, ситуацията след време ще се промени.


Разговора води: Теодора Георгиева