Иван Добчев, Лазар и Иисус и Пловдивският владика - І
В редакцията се получи публикуваното по-долу писмо на режисьора Иван Добчев, написано по повод текста на Никола Вандов Замириса на Средновековие… (в. Култура, бр. 36 от 26 октомври 2007).
К
Драги Кольо,
Благодаря ти за текста, с който реагира на скандала с проекта Лазар и Иисус.
Иска ми се с това писмо да благодаря и на всички журналисти, които проявиха граждански рефлекс и защитиха правото на художника да упражнява занаята си според собствените му норми. Мисля, че "случаят Лазар" възбуди "проклетите въпроси", които сме свикнали да приписваме само на руската литературна школа. Ние някак си, ведно с военната медицина, бяхме отдали на руснаците правото да се разпореждат с всичко, което изтича изпод "Шинела" на Гогол, и само Емилиян Станев, умопобъркващо четящият Достоевски, намери нашата ниша - зарови се в богоНЕмилските ни хроники и апокрифи - отвори тази огромна цепнатина, този зев в иначе монолитно пригласения от многобройните църковни събори каноничен текст, рискувайки в онези времена да бъде обвиняван в религиозна пропаганда. Българската Православна Църква, която години наред пребивава в някакъв непонятен ‛непукизъм‛ за спасението на душите от съблазните на глобалната пустота, на ‛кока- кола‛ културата, най-сетне откри своя Враг, провидя Сатаната в текстовете на Емилян Станев.
Пловдивският владика го изрече: Бог да го прости Емилиян Станев, нека да си стоят книжките му там, но няма нужда да ги вадите на сцената... Под там Негово Високопреосвещенство разбира вероятно Небитието, забравата, праха на библиотечния рафт. И с невежеството, присъщо в нашата културна традиция на селския поп, зачерква писателя, на когото дължим образите на монаха Теофил, неговия старец Лука, Светия Евтимий... Както Емилиян се беше изразил за Йордан Йовков (че стои на колене всред селския двор с курешките), така и той обличаше расото на своя монах, пишеше неговото житие на светлината на свещите, минавайки през целия мъчителен път на героя си, в търсенето на Бога, на Таворската светлина...
Ти ми задаваш основателно въпроса: Какво прави във владишката канцелария режисьорът Иван Добчев? И понеже считам, че този въпрос не е реторичен, и защото го чух и от други уважавани от мен хора, мисля, че е нужно да изложа етимологията на това ‛отиване на крака‛, което ние с директора на театъра в Пловдив си позволихме на 18 октомври 2007 година.
Ти си от малцината, които следят моя път като режисьор, и знаеш, че моят интерес към писатели и техни персонажи, които питат за Бога, искат Бога, търсят Го не е от вчера. От ‛Антихрист‛ през ‛Животът е сън‛, ‛Албена‛,‛Смъртта на Дантон – Спомен за една революция‛, ‛Апокриф‛, ‛Долината на смъртната сянка – Иван‛, ‛Изход – станция Астапово‛ до последния ми спектакъл ‛Стриндберг в Дамаск‛, това е все същото питане, искане, което много по-просто е формулирал Георг Бюхнер, влагайки го в устата на своя Дантон:
Лесно му е на онзи на кръста, добре го е измислил: съблазън трябва да дойде, но горко на този, чрез когото дойде съблазън! Кой ще прокълне ръката, върху която тегне проклятието на това ‛трябва‛. Кой пръв е произнесъл ‛трябва‛, кой? Какво е това в нас, което блудства, лъже, краде и убива...
Моето ‛отиване‛ в онази канцелария беше заредено с такива въпроси. Бях уверен, че текстът на ‛Лазар и Иисус‛ може да предизвика сериозен дебат. Моята голяма илюзия (сега бих казал - пълна наивност) бе, че бих могъл да убедя тези хора в смисъла на едно такова фриволно, много парадоксално, емилиянстаневско продължение на житието на ‛възкресения‛ Лазар. Четверодневният Лазар е канонизиран за светец и точно в този пункт нашите художествени фантазии се сблъскват с една непонятна за нас, хората от ХХІ век, догматична самоувереност: че истинността, придавана на Евангелския текст, се екстраполира и върху всеки друг, намерил по едни или други пътища място в църковната литература. Че тези текстове не подлежат на никакво съмнение. И че извън внушаваното от тях, никакво мислене, включително художествено, не може и не бива да съществува.
Ето това е истината за този скандален случай. След случката много хора ми казаха: Ама ти не знаеш ли кой е този човек?
Наистина не знаех.
Не можех да допусна, че такъв елементарен догматизъм е възможен в ХХІ век.
Отиването на този ‛ разговор‛ беше заквасено от четене на Достоевски и голямото, дългото пребиваване в зоната на неговия Иван Карамазов.
Иван Добчев
К
Драги Кольо,
Благодаря ти за текста, с който реагира на скандала с проекта Лазар и Иисус.
Иска ми се с това писмо да благодаря и на всички журналисти, които проявиха граждански рефлекс и защитиха правото на художника да упражнява занаята си според собствените му норми. Мисля, че "случаят Лазар" възбуди "проклетите въпроси", които сме свикнали да приписваме само на руската литературна школа. Ние някак си, ведно с военната медицина, бяхме отдали на руснаците правото да се разпореждат с всичко, което изтича изпод "Шинела" на Гогол, и само Емилиян Станев, умопобъркващо четящият Достоевски, намери нашата ниша - зарови се в богоНЕмилските ни хроники и апокрифи - отвори тази огромна цепнатина, този зев в иначе монолитно пригласения от многобройните църковни събори каноничен текст, рискувайки в онези времена да бъде обвиняван в религиозна пропаганда. Българската Православна Църква, която години наред пребивава в някакъв непонятен ‛непукизъм‛ за спасението на душите от съблазните на глобалната пустота, на ‛кока- кола‛ културата, най-сетне откри своя Враг, провидя Сатаната в текстовете на Емилян Станев.
Пловдивският владика го изрече: Бог да го прости Емилиян Станев, нека да си стоят книжките му там, но няма нужда да ги вадите на сцената... Под там Негово Високопреосвещенство разбира вероятно Небитието, забравата, праха на библиотечния рафт. И с невежеството, присъщо в нашата културна традиция на селския поп, зачерква писателя, на когото дължим образите на монаха Теофил, неговия старец Лука, Светия Евтимий... Както Емилиян се беше изразил за Йордан Йовков (че стои на колене всред селския двор с курешките), така и той обличаше расото на своя монах, пишеше неговото житие на светлината на свещите, минавайки през целия мъчителен път на героя си, в търсенето на Бога, на Таворската светлина...
Ти ми задаваш основателно въпроса: Какво прави във владишката канцелария режисьорът Иван Добчев? И понеже считам, че този въпрос не е реторичен, и защото го чух и от други уважавани от мен хора, мисля, че е нужно да изложа етимологията на това ‛отиване на крака‛, което ние с директора на театъра в Пловдив си позволихме на 18 октомври 2007 година.
Ти си от малцината, които следят моя път като режисьор, и знаеш, че моят интерес към писатели и техни персонажи, които питат за Бога, искат Бога, търсят Го не е от вчера. От ‛Антихрист‛ през ‛Животът е сън‛, ‛Албена‛,‛Смъртта на Дантон – Спомен за една революция‛, ‛Апокриф‛, ‛Долината на смъртната сянка – Иван‛, ‛Изход – станция Астапово‛ до последния ми спектакъл ‛Стриндберг в Дамаск‛, това е все същото питане, искане, което много по-просто е формулирал Георг Бюхнер, влагайки го в устата на своя Дантон:
Лесно му е на онзи на кръста, добре го е измислил: съблазън трябва да дойде, но горко на този, чрез когото дойде съблазън! Кой ще прокълне ръката, върху която тегне проклятието на това ‛трябва‛. Кой пръв е произнесъл ‛трябва‛, кой? Какво е това в нас, което блудства, лъже, краде и убива...
Моето ‛отиване‛ в онази канцелария беше заредено с такива въпроси. Бях уверен, че текстът на ‛Лазар и Иисус‛ може да предизвика сериозен дебат. Моята голяма илюзия (сега бих казал - пълна наивност) бе, че бих могъл да убедя тези хора в смисъла на едно такова фриволно, много парадоксално, емилиянстаневско продължение на житието на ‛възкресения‛ Лазар. Четверодневният Лазар е канонизиран за светец и точно в този пункт нашите художествени фантазии се сблъскват с една непонятна за нас, хората от ХХІ век, догматична самоувереност: че истинността, придавана на Евангелския текст, се екстраполира и върху всеки друг, намерил по едни или други пътища място в църковната литература. Че тези текстове не подлежат на никакво съмнение. И че извън внушаваното от тях, никакво мислене, включително художествено, не може и не бива да съществува.
Ето това е истината за този скандален случай. След случката много хора ми казаха: Ама ти не знаеш ли кой е този човек?
Наистина не знаех.
Не можех да допусна, че такъв елементарен догматизъм е възможен в ХХІ век.
Отиването на този ‛ разговор‛ беше заквасено от четене на Достоевски и голямото, дългото пребиваване в зоната на неговия Иван Карамазов.
Иван Добчев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
