Иван Добчев, Лазар и Иисус и Пловдивският владика - ІІ
За ефекта/дефекта на Възкресението
Разговор с режисьора Иван Добчев за Емилиян Станев
Това интервю е взето от проф. Севелина Гьорова през пролетта на тази година, когато тя подготвя доклада си за участие в Юбилейната научна сесия по повод 100 години от рождението на Емилиян Станев. Предаде ми го за архива на музея „Емилиян Станев‛ във Велико Търново на 21 септември в Жеравна. Дни след това проф. Гьорова бе блъсната от тролей в Стара Загора и на 6 октомври т. г. почина. Текста на интервюто предаваме без всякаква намеса. В оригинала няма заглавие.
Радка Пенчева
директор/уредник на музея ‛Емилиян Станев‛ във Велико Търново
- Откъде идва интересът ви към творчеството на Емилиян Станев?
- Запознах се с него чрез Йордан Радичков. Беше написал повестта „Таралеж‛, а и филмът „Крадецът на праскови‛ много ме впечатли. Бях прочел също романа „Легенда за Сибин, преславския княз‛, една история от миналото, която много откровено, много прозрачно говори за днешния ден. Аз лично не мога да правя театър без субективна гледна точка. А в начина, по който той разкрива образа на Сибин, човек някак може да припознае и себе си. Впечатли ме също разказът, че когато създавал „Антихрист‛, писателят бил се обличал в расо, палел свещи, пишел с перо, за да усети атмосферата на времето. Реших за себе си, че „Антихрист‛ е творба, която силно ме провокира. Увлече ме това българско мятане между Бога и ереста, в него може да се усети и да се изследва националният характер. Романът е написан много отчетливо. Става ясно какво точно сме наследили, какво ни се е случило. Има и отпратки към Достоевски. Освен това творбата е в диалог. Помолих бай Йордан Радичков за среща с Емилиян Станев. Оказа се, че това никак не е трудно да се уреди. Първата ни среща беше да ме чуе, да се уговорим. И ми отговори малко в духа на Достоевски: ‛Ти, момче, трябва да го напишеш отново‛. „Антихрист‛ е творба, разказана през призмата на пишещия. Проследява се израстването на героя, неговото узряване. Реших, че четирима души трябва да пресъздадат различните възрасти и различните степени на зрялост на героя. Така го и написах – І Еньо, ІІ Еньо, ІІІ Еньо и ІV Еньо. Оставих му първия вариант да го чете и му беше много занимателно. На тази първа среща си разменяхме само комплименти и хвалби. И той ми разправяше свои невероятни еротични истории. Помоли ме също да си поръчам от жена му коняк. Имаше френски коняк, а му забраняваха да пие. И ми поръча също да му оставя в тоалетната две цигари. Да пуши също му забраняваха.
- И как продължи след това работата ви?
- Първата среща беше на вилата. А втората в София, в неговия апартамент. Главната причина да отида беше да поискам разрешението му да сложа текст от Григорий Цамблак. Той ми позволи, но после аз се отказах. За жалост той не доживя да види премиерата в Пловдивския театър. На нея в памет на Емилиян Станев сложихме портрета му на сцената и палехме свещи. При последната ни среща ми даде да прочета „Лазар и Иисус‛ и „Забравеният портрет‛, като каза, че го е писал за Сталин.
- Но после интересът ви продължи с „Иван Кондарев‛ в Народния театър.
- Спомням си за тази постановка с недобро чувство. Моята драматизация представяше романа през очите на Кольо Рачика. Това беше отхвърлено, беше ни наложено главен герой да стане Иван Кондарев. И нещо от неповторимата атмосфера, която се беше получила, изчезна.
- По начало вярвате ли в драматизациите?
- Чарът на драматизацията е в това, че имаш много по-богато представен свят, изграден от автора в най-малките подробности. А това е храна за актьорите, сценографа, режисьора. Готовата пиеса е по-ограничена. В „Иван Кондарев‛ се изследва един комунист в преломно време, когато е започнал да гледа на идеята по-иначе. Настъпва преходът от теснячеството до осъзнаване на връзките с народа. В българската драматургия няма пиеса, която така убедително да разглежда това време. Но намесата в нашата работа ни попречи да реализираме замисъла си. Не може друг вместо теб да решава кой да бъде главният герой. В романа няма главен герой. Там главен е историческият процес, който води до катаклизъм. Един може да избере Иван Кондарев, друг – Джупуна. Аз бях избрал Кольо Рачика, който израства през събитията от дете в юноша.
- Продължава ли интересът ви към творчеството на Емилиян Станев?
- Да. Искам да поставя „Лазар и Иисус‛. Както казва в края на разказа си сам Емилиян Станев, за него Евангелието мълчи. Това е премълчаната история на Лазар, апокрифната. Тя не свършва с чудесното възкресение от гроба, а продължава още по-нататък, за да ни покаже стъписващата метаморфоза на възкръсващия. Божият човек, кроткият луд се завръща в света на живите като лумпенкапиталист, който по подлост и безскрупулност може да засрами и Юда Искариотски, продал с целувка своя учител. Лазар се превръща в експериментална мишка на христовото учение. Неговото главно основание е царството Божие, което очаква праведните смъртни там, отвъд смъртта. В „случая Лазар‛ нещо дефектира – предполага се, че пребиваващия три дни отвъд е успял да разгледа царството, но по всички въпроси около пейзажа там, Лазар мрачно мълчи. В деня на самото чудо, след като вижда отворени очите на възкресения, Исус казва на висок глас пред учениците си: Днес нашият брат Лазар изгуби небесното царство. Спектакълът ще изследва тази загуба и всички последствия от нея. Всъщност това ще бъде разказ за нашия секуларизиран свят, светът на хората, загубили в себе си царството.
- Намирате ли тази тема за съвременна?
- Много. Да прочетеш Евангелието, да откриеш някакъв текст, който официално е замазан, изкривен, това е много увлекателно. Това е заглеждане в ефекта (или по-скоро в дефекта) на възкресението. След него този човек вече няма да е същият. Дали няма да се превърне в нещо обратно на желаното – отрицател на небесното царство, отблъснат оттам. Мисля даже, че днес има много повече възможности да се усети този текст, който засяга уж нашето днешно връщане към Бога. Ние влязохме в църквите, започнахме да се кръстим, а се превърнахме в лумпени – капиталисти. Освен това, сега има някакъв бум на тайни евангелия – шифъра на Леонардо, евангелието на Юда.
- Като имам предвид колко неочакван и колко голям успех имаше „Антихрист‛ в Пловдивския театър, от сърце ви желая „На добър час!‛.
Разговаря Севелина Гьорова
Разговор с режисьора Иван Добчев за Емилиян Станев
Това интервю е взето от проф. Севелина Гьорова през пролетта на тази година, когато тя подготвя доклада си за участие в Юбилейната научна сесия по повод 100 години от рождението на Емилиян Станев. Предаде ми го за архива на музея „Емилиян Станев‛ във Велико Търново на 21 септември в Жеравна. Дни след това проф. Гьорова бе блъсната от тролей в Стара Загора и на 6 октомври т. г. почина. Текста на интервюто предаваме без всякаква намеса. В оригинала няма заглавие.
Радка Пенчева
директор/уредник на музея ‛Емилиян Станев‛ във Велико Търново
- Откъде идва интересът ви към творчеството на Емилиян Станев?
- Запознах се с него чрез Йордан Радичков. Беше написал повестта „Таралеж‛, а и филмът „Крадецът на праскови‛ много ме впечатли. Бях прочел също романа „Легенда за Сибин, преславския княз‛, една история от миналото, която много откровено, много прозрачно говори за днешния ден. Аз лично не мога да правя театър без субективна гледна точка. А в начина, по който той разкрива образа на Сибин, човек някак може да припознае и себе си. Впечатли ме също разказът, че когато създавал „Антихрист‛, писателят бил се обличал в расо, палел свещи, пишел с перо, за да усети атмосферата на времето. Реших за себе си, че „Антихрист‛ е творба, която силно ме провокира. Увлече ме това българско мятане между Бога и ереста, в него може да се усети и да се изследва националният характер. Романът е написан много отчетливо. Става ясно какво точно сме наследили, какво ни се е случило. Има и отпратки към Достоевски. Освен това творбата е в диалог. Помолих бай Йордан Радичков за среща с Емилиян Станев. Оказа се, че това никак не е трудно да се уреди. Първата ни среща беше да ме чуе, да се уговорим. И ми отговори малко в духа на Достоевски: ‛Ти, момче, трябва да го напишеш отново‛. „Антихрист‛ е творба, разказана през призмата на пишещия. Проследява се израстването на героя, неговото узряване. Реших, че четирима души трябва да пресъздадат различните възрасти и различните степени на зрялост на героя. Така го и написах – І Еньо, ІІ Еньо, ІІІ Еньо и ІV Еньо. Оставих му първия вариант да го чете и му беше много занимателно. На тази първа среща си разменяхме само комплименти и хвалби. И той ми разправяше свои невероятни еротични истории. Помоли ме също да си поръчам от жена му коняк. Имаше френски коняк, а му забраняваха да пие. И ми поръча също да му оставя в тоалетната две цигари. Да пуши също му забраняваха.
- И как продължи след това работата ви?
- Първата среща беше на вилата. А втората в София, в неговия апартамент. Главната причина да отида беше да поискам разрешението му да сложа текст от Григорий Цамблак. Той ми позволи, но после аз се отказах. За жалост той не доживя да види премиерата в Пловдивския театър. На нея в памет на Емилиян Станев сложихме портрета му на сцената и палехме свещи. При последната ни среща ми даде да прочета „Лазар и Иисус‛ и „Забравеният портрет‛, като каза, че го е писал за Сталин.
- Но после интересът ви продължи с „Иван Кондарев‛ в Народния театър.
- Спомням си за тази постановка с недобро чувство. Моята драматизация представяше романа през очите на Кольо Рачика. Това беше отхвърлено, беше ни наложено главен герой да стане Иван Кондарев. И нещо от неповторимата атмосфера, която се беше получила, изчезна.
- По начало вярвате ли в драматизациите?
- Чарът на драматизацията е в това, че имаш много по-богато представен свят, изграден от автора в най-малките подробности. А това е храна за актьорите, сценографа, режисьора. Готовата пиеса е по-ограничена. В „Иван Кондарев‛ се изследва един комунист в преломно време, когато е започнал да гледа на идеята по-иначе. Настъпва преходът от теснячеството до осъзнаване на връзките с народа. В българската драматургия няма пиеса, която така убедително да разглежда това време. Но намесата в нашата работа ни попречи да реализираме замисъла си. Не може друг вместо теб да решава кой да бъде главният герой. В романа няма главен герой. Там главен е историческият процес, който води до катаклизъм. Един може да избере Иван Кондарев, друг – Джупуна. Аз бях избрал Кольо Рачика, който израства през събитията от дете в юноша.
- Продължава ли интересът ви към творчеството на Емилиян Станев?
- Да. Искам да поставя „Лазар и Иисус‛. Както казва в края на разказа си сам Емилиян Станев, за него Евангелието мълчи. Това е премълчаната история на Лазар, апокрифната. Тя не свършва с чудесното възкресение от гроба, а продължава още по-нататък, за да ни покаже стъписващата метаморфоза на възкръсващия. Божият човек, кроткият луд се завръща в света на живите като лумпенкапиталист, който по подлост и безскрупулност може да засрами и Юда Искариотски, продал с целувка своя учител. Лазар се превръща в експериментална мишка на христовото учение. Неговото главно основание е царството Божие, което очаква праведните смъртни там, отвъд смъртта. В „случая Лазар‛ нещо дефектира – предполага се, че пребиваващия три дни отвъд е успял да разгледа царството, но по всички въпроси около пейзажа там, Лазар мрачно мълчи. В деня на самото чудо, след като вижда отворени очите на възкресения, Исус казва на висок глас пред учениците си: Днес нашият брат Лазар изгуби небесното царство. Спектакълът ще изследва тази загуба и всички последствия от нея. Всъщност това ще бъде разказ за нашия секуларизиран свят, светът на хората, загубили в себе си царството.
- Намирате ли тази тема за съвременна?
- Много. Да прочетеш Евангелието, да откриеш някакъв текст, който официално е замазан, изкривен, това е много увлекателно. Това е заглеждане в ефекта (или по-скоро в дефекта) на възкресението. След него този човек вече няма да е същият. Дали няма да се превърне в нещо обратно на желаното – отрицател на небесното царство, отблъснат оттам. Мисля даже, че днес има много повече възможности да се усети този текст, който засяга уж нашето днешно връщане към Бога. Ние влязохме в църквите, започнахме да се кръстим, а се превърнахме в лумпени – капиталисти. Освен това, сега има някакъв бум на тайни евангелия – шифъра на Леонардо, евангелието на Юда.
- Като имам предвид колко неочакван и колко голям успех имаше „Антихрист‛ в Пловдивския театър, от сърце ви желая „На добър час!‛.
Разговаря Севелина Гьорова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар