Поредното ми писмо
Скъпа редакция,
Пиша ви писмо, макар че всъщност отговарям на ГеоргиГосподиновите критики към моята статия ‛Комуникативна теория на най-новата българска поезия“. Не виждам как иначе да се форматирам. Щом като Г. Г. заявява, че не се чувства засегнат от думите ми по негов адрес, а по-скоро брани неопетненото с лъжи име на в. ‛Култура“, не ми остава друго, освен да го игнорирам като събеседник и да се обърна директно към вас.
Най-напред, ето пак пасажа, който толкова го е подразнил, каквото и да твърди:
‛Участието пък на Георги Господинов в Национален фонд Култура, Фондация Отворено общество и др. е довело от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света.“
Питам непредубедения читател във ваше и което и да било друго лице: къде тук казвам, че за издаването в чужбина на всяка една от неговите книги е плащало Министерството на културата? Повтарям още веднъж конструкцията: ‛Участието ... и др. е довело ... до“. Подсказвам също така, че не използвам думата ‛участие“ в първото й значение от кратките тълковни речници на българския език. Без да изключвам възможността да е имало тук-таме при някои от съответните чужди издания и преки финансови инжекции от фондация на наша територия или наш министерски отдел, тук не твърдя изрично това, защото не мога да го знам. А имам предвид – обърнете внимание - едно по-цялостно присъствие и/или влияние. Участие в общото им поле. Не постоянно членство специално тук или специално там.
Може би разковничето на неразбирането са двете думички ‛самопревеждане“ и ‛саморазпространение“? Вероятно. Във всеки случай, Г. Г. явно ме е разбрал много буквално, защото ми възразява, че не знаел достатъчно езици и нямал достатъчно пари за целта. Вярвам му. Само че имах предвид друго.
Откакто го познавам, Г. Г. се занимава с алхимия. Трансмутира един вид капитал в друг. През 1993 г. той и неколцина негови приятели започнаха една стремглава кариера, в основата на която лежеше не качеството на написаното, а бутащата ги напред и нагоре партийна централа. СДС. Същата тази година Г. Г. беше изпратен от Едвин Сугарев, с Йордан Василев за придружител, да спечели в Хасково наградата ‛Южна пролет“ за дебютна стихосбирка. Ето елементарен пример как политически капитал може да се трансформира в литературо-естетически.
По-нататък пак беше същото. Вярно, написа книги. Но винаги политическата връзка му даваше предварителен подиум за справяне с конкуренцията. Върху тази връзка се насложи и мрежа от чисто административни ходове. Автоматизиран достъп до награди в конкурси. Многобройни журирания. Важни членства: в ръководството на Сдружението на българските писатели (1996-98), в Управителния съвет на Национален фонд ‛Култура“ (2000-2002), в настоятелството на Институт ‛Отворено общество“ (2007). Отделно, членство в д-во ‛Гражданин“, тесни връзки с фондация ‛Next Page“, клонинг на бившия Сорос-център, с Нов български университет. ‛Литературен вестник“. Решаваща роля за приемането на ръкописи в частното, но важно за младата ни литература издателство ‛Жанет-45“.
Всичко това – подчертавам - не е лошо само по себе си. Даже си е хубаво. Но как се получава така, че администраторът у Г. Г. винаги налива с вещество писателя, а политикът – и двамата? Да вземем само функцията му в ‛Жанет-45“. Бихте ли си представили, че някой автор ще смее да го критикува, него или негова книга? (Освен мен, това е правил само Красимир Симеонов в LiterNet, бр. 1 от тази година, но той май си изпати по повода.) Не е безопасно. Затова виждаме главно подмазване и имитации. Самоклонирания по предзададен модел. Всеки клонинг е като модела, но в разводнен вариант. Това не е естествена селекция в литературното поле, а регулация, наложена от селектор.
Пък и политическата връзка я има. По този пункт Г. Г. възмутено ме обвинява в лъжа. Странно, защото той беше член на Гражданския инициативен комитет за издигане кандидатурата на Неделчо Беронов (човекът на Иван Костов) за президент. Заедно, впрочем, с Емилия Дворянова и Теодора Димова, други две подобни въплъщения на административно-писателския успех.
По принцип Г. Г. не афишира тия свои връзки и обязаности. Но в ключови мигове го изваждат като тежкокултурна артилерия и тогава той дава пространни интервюта даже в ‛презрени“ вестници като ‛Труд“. Справка: навечерието на изборите от 2001 г. Там Костов (пак) бе назован като добрият. Така е говорил и в ‛24 часа“. За ‛Дневник“, който не е и крил партийните си уклони, да не говорим. И аз бих искал тук да попитам Г. Г. в случай, че поиска да отговори: това поведение на свободен гражданин ли е, или на човек с предизборни задължения? И още, важни ли са били тия ходове за кариерата му на писател? Моето скромно мнение е, че са решаващи.
И какво се получава в резултат? От една страна, трупане на административна и партийна биография. От друга, получаване на предимства. Субсидии навремето за Авторския литературен театър в четирицифрени доларови числа. Редовно субсидиране на ‛Литературен вестник“, до ден днешен, по няколко коридора, при това доста по-солидно от видимо вложения във вестника капитал. (Впрочем, какво става със сайта на този вестник – ако му вярваме, излиза, че последният брой е от 2005 г.?). Международните писателски инициативи: ‛Красивите чужденки“, Франция, 2001 г., Четвъртата международна поетична среща в Коимбра, Португалия, също през 2001 г. И редица други. Навсякъде Г. Г. дефилира като представител на България.
Ето смисъла на ‛самопревеждането“ и ‛саморазпространението“. Когато подработиш средата така, че колкото пъти завъртиш тотосферата на литературата, отдолу всеки път изпада топчето с твоето име, как иначе да назова ситуацията? Междувременно тече интеграцията на нашата част от света към останалата. Погледите са отворени към нас, текат анонси, има завишен интерес. И в резултат, каквато и сглобка от наши институции да посреща анонса или инциативата, излъченият състав е винаги ‛Г. Г. и неколцина други“.
Виждам много ясно мерака на моя опонент да убеди себе си и околните, че аз съм някакъв жалък сюнгер на завистта, че скърцам със зъби на морския бряг всеки път, когато платноходът на Г. Г. мине победоносно пред помътнелия ми от злоба взор. Съжалявам, този опит за психоанализа е всъщност опит да се избяга от темата. И е мегаломански. Защото в международния интерес към Г. Г., поне засега, няма почти нищо лично. Това са все анонси към нашата страна, а не избор отвън, който постоянно и независимо пада точно на него. Всеки път той е бил превеждан не като себе си, а като българин. Закони на уводната рецепция. А че обикновено него го излъчват оттук за българин, това не е литературен факт, а по-скоро политически.
И за накрая, нещо наистина лично. Сигурно няма да ми повярвате – едва ли ме познавате чак толкова добре - но този човек аз не го мразя. Просто тук става дума за актуална литература, с чиито виртуални подплънки не съм съгласен.
Пиша ви писмо, макар че всъщност отговарям на ГеоргиГосподиновите критики към моята статия ‛Комуникативна теория на най-новата българска поезия“. Не виждам как иначе да се форматирам. Щом като Г. Г. заявява, че не се чувства засегнат от думите ми по негов адрес, а по-скоро брани неопетненото с лъжи име на в. ‛Култура“, не ми остава друго, освен да го игнорирам като събеседник и да се обърна директно към вас.
Най-напред, ето пак пасажа, който толкова го е подразнил, каквото и да твърди:
‛Участието пък на Георги Господинов в Национален фонд Култура, Фондация Отворено общество и др. е довело от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света.“
Питам непредубедения читател във ваше и което и да било друго лице: къде тук казвам, че за издаването в чужбина на всяка една от неговите книги е плащало Министерството на културата? Повтарям още веднъж конструкцията: ‛Участието ... и др. е довело ... до“. Подсказвам също така, че не използвам думата ‛участие“ в първото й значение от кратките тълковни речници на българския език. Без да изключвам възможността да е имало тук-таме при някои от съответните чужди издания и преки финансови инжекции от фондация на наша територия или наш министерски отдел, тук не твърдя изрично това, защото не мога да го знам. А имам предвид – обърнете внимание - едно по-цялостно присъствие и/или влияние. Участие в общото им поле. Не постоянно членство специално тук или специално там.
Може би разковничето на неразбирането са двете думички ‛самопревеждане“ и ‛саморазпространение“? Вероятно. Във всеки случай, Г. Г. явно ме е разбрал много буквално, защото ми възразява, че не знаел достатъчно езици и нямал достатъчно пари за целта. Вярвам му. Само че имах предвид друго.
Откакто го познавам, Г. Г. се занимава с алхимия. Трансмутира един вид капитал в друг. През 1993 г. той и неколцина негови приятели започнаха една стремглава кариера, в основата на която лежеше не качеството на написаното, а бутащата ги напред и нагоре партийна централа. СДС. Същата тази година Г. Г. беше изпратен от Едвин Сугарев, с Йордан Василев за придружител, да спечели в Хасково наградата ‛Южна пролет“ за дебютна стихосбирка. Ето елементарен пример как политически капитал може да се трансформира в литературо-естетически.
По-нататък пак беше същото. Вярно, написа книги. Но винаги политическата връзка му даваше предварителен подиум за справяне с конкуренцията. Върху тази връзка се насложи и мрежа от чисто административни ходове. Автоматизиран достъп до награди в конкурси. Многобройни журирания. Важни членства: в ръководството на Сдружението на българските писатели (1996-98), в Управителния съвет на Национален фонд ‛Култура“ (2000-2002), в настоятелството на Институт ‛Отворено общество“ (2007). Отделно, членство в д-во ‛Гражданин“, тесни връзки с фондация ‛Next Page“, клонинг на бившия Сорос-център, с Нов български университет. ‛Литературен вестник“. Решаваща роля за приемането на ръкописи в частното, но важно за младата ни литература издателство ‛Жанет-45“.
Всичко това – подчертавам - не е лошо само по себе си. Даже си е хубаво. Но как се получава така, че администраторът у Г. Г. винаги налива с вещество писателя, а политикът – и двамата? Да вземем само функцията му в ‛Жанет-45“. Бихте ли си представили, че някой автор ще смее да го критикува, него или негова книга? (Освен мен, това е правил само Красимир Симеонов в LiterNet, бр. 1 от тази година, но той май си изпати по повода.) Не е безопасно. Затова виждаме главно подмазване и имитации. Самоклонирания по предзададен модел. Всеки клонинг е като модела, но в разводнен вариант. Това не е естествена селекция в литературното поле, а регулация, наложена от селектор.
Пък и политическата връзка я има. По този пункт Г. Г. възмутено ме обвинява в лъжа. Странно, защото той беше член на Гражданския инициативен комитет за издигане кандидатурата на Неделчо Беронов (човекът на Иван Костов) за президент. Заедно, впрочем, с Емилия Дворянова и Теодора Димова, други две подобни въплъщения на административно-писателския успех.
По принцип Г. Г. не афишира тия свои връзки и обязаности. Но в ключови мигове го изваждат като тежкокултурна артилерия и тогава той дава пространни интервюта даже в ‛презрени“ вестници като ‛Труд“. Справка: навечерието на изборите от 2001 г. Там Костов (пак) бе назован като добрият. Така е говорил и в ‛24 часа“. За ‛Дневник“, който не е и крил партийните си уклони, да не говорим. И аз бих искал тук да попитам Г. Г. в случай, че поиска да отговори: това поведение на свободен гражданин ли е, или на човек с предизборни задължения? И още, важни ли са били тия ходове за кариерата му на писател? Моето скромно мнение е, че са решаващи.
И какво се получава в резултат? От една страна, трупане на административна и партийна биография. От друга, получаване на предимства. Субсидии навремето за Авторския литературен театър в четирицифрени доларови числа. Редовно субсидиране на ‛Литературен вестник“, до ден днешен, по няколко коридора, при това доста по-солидно от видимо вложения във вестника капитал. (Впрочем, какво става със сайта на този вестник – ако му вярваме, излиза, че последният брой е от 2005 г.?). Международните писателски инициативи: ‛Красивите чужденки“, Франция, 2001 г., Четвъртата международна поетична среща в Коимбра, Португалия, също през 2001 г. И редица други. Навсякъде Г. Г. дефилира като представител на България.
Ето смисъла на ‛самопревеждането“ и ‛саморазпространението“. Когато подработиш средата така, че колкото пъти завъртиш тотосферата на литературата, отдолу всеки път изпада топчето с твоето име, как иначе да назова ситуацията? Междувременно тече интеграцията на нашата част от света към останалата. Погледите са отворени към нас, текат анонси, има завишен интерес. И в резултат, каквато и сглобка от наши институции да посреща анонса или инциативата, излъченият състав е винаги ‛Г. Г. и неколцина други“.
Виждам много ясно мерака на моя опонент да убеди себе си и околните, че аз съм някакъв жалък сюнгер на завистта, че скърцам със зъби на морския бряг всеки път, когато платноходът на Г. Г. мине победоносно пред помътнелия ми от злоба взор. Съжалявам, този опит за психоанализа е всъщност опит да се избяга от темата. И е мегаломански. Защото в международния интерес към Г. Г., поне засега, няма почти нищо лично. Това са все анонси към нашата страна, а не избор отвън, който постоянно и независимо пада точно на него. Всеки път той е бил превеждан не като себе си, а като българин. Закони на уводната рецепция. А че обикновено него го излъчват оттук за българин, това не е литературен факт, а по-скоро политически.
И за накрая, нещо наистина лично. Сигурно няма да ми повярвате – едва ли ме познавате чак толкова добре - но този човек аз не го мразя. Просто тук става дума за актуална литература, с чиито виртуални подплънки не съм съгласен.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
