За конференцията за културата в НДК



В НДК на 13 и 14 юни има конференция за „Културата между пазара и държавата.‛

Поканена съм и съм една от многото участнички в панелните дискусии. Поканата дойде преди време от проф. Христо Тодоров, когото уважавам много, приех. Когато получавам програмата обаче, се хващам за главата – възможно ли е една конференция да побере всички тези теми? Отивам все пак – да разкажа за опита от фестивала на спомените в Бела речка и най-вече за модела, който ми се струва, че може да се окаже полезен за други малки населени места – чрез активиране на местната памет, поощряване на споделянето на личен психичен свят, липсващ в традиционната стереотипна рамка на „местната история‛, да се оживяват малките места и да се създават нови, любопитни, автентични културни продукти, които да отговарят на духа, психоклимата, историята и географията на мястото. Търся етаж осми, зала 3.1, но трудно се ориентирам и отивам първо в зала 9. Там има голяма маса във формата на празен квадрат, някой говори на микрофон, чете, другите слушат. Преброявам около 10 души, може би петнайсет. Виждам познати физиономии, Юрий Вълковски, Даниела Колева, Райна Гаврилова, Борис Делирадев, сядам да послушам. Изглежда вяло, толкова празни столове.

Модераторът изглежда много безпомощен в сивото си сако и вратовръзка, на фона на огромно пано с фигури на творци от българската култура, не знам каква му е ролята, просто дава думата на този-онзи. Ние започваме да си говорим с Юрий.

Казват ми, че философите са ужасно скучни, но културолозите не били. Слушам още малко. Не мога да се концентрирам. Скучно е.

Тук темата е „културни политики‛. Решавам да си намеря залата все пак, където е темата за идентичностите и където ще трябва да говоря в панела, който започва в 15.45. Сега е малко преди 15 и Борис идва да ме придружи в търсенето.

Упътват ни успешно, първо вървим пеша, после коридор, после асансьор.

Пристигаме в залата, където има 8 души, веднага виждам Яна Генова, която е тук и се усмихва, добре, че дойде, защото няма хора и те подкараха и следващия панел, сега може да ти дойде редът. Ти мина ли, питам. Минах, скараха ми се, че не чета. Ами то и аз няма да чета. Сядаме с Борис да слушаме. После водещият дава думата на един човек, който обаче казва, че има мултимедия и по-добре да чете след почивката от 20 минути. След почивката от 20 минути сме останали седем души. Става ясно, че за мултимедията няма заявка и затова няма да има такава. Човекът ни казва какво е щял да ни покаже. Не е безинтересно - за постоянството в проблемите на българската култура, но темата е огромна - „духът на българската култура‛. После един друг човек говори за колективистичните и индивидуалистичните култури. Никой не се опитва да прави връзки. Водещият просто дава думата на този или онзи. Един мъж с мустаци прави запис на цялото говорене. За кого?

После идва моят ред. След мен е краят. Водещият пита дали има някакви въпроси, но дори не изчаква някой да помисли, сякаш се страхува от тишина в залата. Закрива събитието.

Никога не съм била на по-безумно нещо. Не разбрах защо бяхме заедно в тази зала, защо беше това разточителство на теми и тази тотална невъзможност да се обхванат основните въпроси, проблеми. Защо се прахосва енергия на толкова организации, хора, институти. Все повече виждам колко смислено могат да минават фокусирани срещи с една, две задачи, общи теми, спонтанна рамка, желание да чуеш. Че смислени разговори за културата, за отделни нейни аспекти могат и, слава богу, се водят на много малки спонтанни места. Сякаш институционализираната българска култура и място като НДК сами не искат да видят тези антиподи на статуквото, които се раждат всекидневно у нас.

Не знам защо не умеем по-смело да бойкотираме подобни събирания? Защо самата аз не видях и не усетих, че подобна конференция е безсмислена? Защо, дори когато знаем, че е безсмислено, участваме? Може би и други като мен са искали да споделят различен опит, но е ясно – той не може да бъде споделен в такава рамка.

Чувствам се тъпо. Това е. Тъпа конференция и аз бях част от нея. Тъпо.