На откриването на конференцията* залата бе пълна. Произнесени бяха смислени доклади. След това тя сигурно е протекла по изпитания хиляди пъти по цял свят начин. Полупразни зали и едва скриващи досадата си хора, които са поканени да говорят нещо и които чинно са се подготвили да си изприкажат това, което си знаят, в привичната им атмосфера на (научна или друга) конференция, след което да чуят благия тон на модератора, благодаря г-жа, г-не, мисля, колеги, че това, което чухме, повдига интересни въпроси относно…

‛Относното‛, предметът на тази конференция, бе цялото тяло на българската култура, което явно трябваше да бъде стриктно анализирано, за да може после да бъде успешно насочвано. Мястото не позволява да се цитират всички въпроси, с които организаторите са се обърнали към евентуалните участници, стараейки се да очертаят подробно тялото на българската култура. Ще се опитам, все пак, да цитирам мостра:

Ако икономиката и културата са две относително самостоятелни и необходими сфери на обществения живот, свързани с много и нееднозначни връзки, и всяка от тях може да влияе на другата, какво е и какво трябва да бъде взаимодействието между тях при съвременната българска култура и икономика? Каква е и каква трябва да бъде степента на автономност на различните културни продукти спрямо пазара и държавата? Как това е свързано с архитектониката на създаването, представянето, функционирането и възприемането на художественото произведение като културен продукт? Какви са и какви трябва да бъдат ролята на пазара, държавата и организациите на гражданското общество при функционирането на културата като цяло и на отделни нейни елементи?

И т.н.

На организаторите културата се привижда като една позната и управляема система, в която е необходимо да решим единствено на кое да наблегнем, за да поеме тя в посоката, която трябва да й предначертаем - защото тази посока е полезна за самата нея.

Усещането за (да го нарека) ‛механистичен модернизъм‛ се засилва и от споменатата от участниците, определена със закон крайна дата за приемане на Стратегия за развитието на културата. Явно Министерството на културата ще я подготвя на базата на тази конференция, на отговорите, които тя дава на така зададените въпроси. Ще има научно решение, сиреч, за това накъде да върви културата ни.

Всъщност в последните години нашата държава се напълни с концепции и стратегии, сякаш живеем в 60-те години на ХХ век. За концепциите и стратегиите се създават колективи, те биват произведени – и после не произвеждат нищо, защото хартията не може да произвежда. Най-много да фиксира нетрайното ни – и в същността си, фалшиво – доволство, че сме се погрижили за нещо.

Каква ще бъде тази Стратегия за българската култура, която ще чертае път на развитието й? В каква посока ще върви пътят? Има ли посока културата, особено днешната - и особено българската? Този въпрос, като маловажен, не бе зададен на участниците.

Никога, когато животът, самият живот си отива от нас, не се е говорило толкова за цивилизация и за култура, казва Арто. Но това е далеч, твърде далеч от ученото дисектиране на една система, с цел управленецът да я насочи в определена посока.



*Българската култура – между държавата и пазара. Национална конференция, 13-14 юни 2007 г., НДК. Организатори: Институт за философски изследвания – БАН, Институт за изкуствознание – БАН, СУ ‛Св. Климент Охридски‛, Нов български университет, Министерство на културата.