Къде са ми детските книжки?!.
Въпреки жегата, бодро крача към НДК. Току-що съм се разминала със симпатично шествие на ученици, мажоретки и телевизионни камери… Днес, в деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, се открива и поредният Панаир на книгата в НДК, този път изрично фокусиран върху детската книга. И аз, както всеки път от пет години насам, отивам още в първия ден.
Не обичам ескалатори и се подготвям да катеря стълбите до най-горния етаж, където в зала 3 бяха провеждани последните панаири. Но съм приятно изненадана. Този път Панаирът на книгата се разпростира доволно на първи, втори и трети етаж, няма и помен от илиенските сергии за кошмарна конфекция, а на тяхно място за пет дни се простира най-голямата книгоборса в София - с щандове на както над 120 издателства, така и на най-големите книжарски вериги.
Тълпата прииждащи хора ме поглъща, насмалко да се блъсна в челистката пред златната статуя… - но в крайна сметка се озовавам пред първия щанд. Навалицата е голяма, най-вече пред купчината с издания с тънки корици за 2 или 3 лева. Явно народът иска да купува книги, без значение какви, ама да са евтини. След бърз поглед решавам да започна щателното си разглеждане отгоре надолу. Поне пространството, на което сега е разположен Панаирът на книгата, позволява въздух между отделните щандове. Приятно прохладно е, а навън са над 30 градуса, така че НДК е вероятно най-подходящото място за прекарване на предиобеда.
Скоро обаче стигам до извода, че или не съм разглеждала щателно, или нещо не е в ред. Само за час и половина успявам да обиколя всичко интересно и почвам да се въртя в кръг, търсейки автомат за кафе. Чантата ми тежи от дебела енциклопедия за религиите и две не чак толкова дебели книги, които отдавна търсех в български превод. Спирам, за да измисля какво да правя, и забелязвам цял клас хлапета, видима възраст четвърти-пети клас. Абсолютно всички държат по чаша от МакДоналдс, някои дояждат пържените си картофки. Става ми смешно как се отбелязва Деня на българската просвета и култура – с триумф на американския холестерол. Учителката казва ‛Хайде, ученици, да разгледаме книгите‛.
Хубаво. Ето какво ще правя – тръгвам след децата. И без това те практически са единствените по-млади от мен посетители на панаира. Действително - като не броим невръстните придружители на млади майки, разглеждащи новите шедьоври на Кандис Бушнел - излиза, че сега-засега студенти и гимназисти липсват. Е, набързо си обясних това с хубавия слънчев ден и задължението на мнозина от учениците в горните класове да бъдат на празничното шествие.
Тръгвам след децата. Те, разбира се, бързо се разкъсват на групички и аз си избирам наслуки с кои да тръгна. Добър избор. ‛Моите‛ обикалят основно щандове с детски книжки, които аз бях пропуснала в моя оглед. Чаровно момиченце любвеобилно разглежда скъпа илюстрована версия на ‛Мечо Пух‛. Добре информиран неин съученик й обяснява: ‛Виж кво, тази е трийсе лева. А сега на вестниците се продава ‛Мечо Пух‛ за девет лева!‛ ‛Е да, ама онази е с гадни страници и няма цветни картинки‛, контрира друг съученик. Развихря се спор. ‛Е к’во от това, нали е важно какво пише, книжката е важна, а не картинките‛, твърди пъпчиво момиченце. Негова приятелка пък отсича: ‛Ако няма картинки, не е детска книжка. Детската книжка трябва да е шарена. Децата трябва да видят героите нарисувани, за да си ги представят по-добре.‛ Без да се намесвам, и аз се замислям – какво е то детската книжка? Хм, най-същественото за моите детски книжки е, че са стари, поопърпани, поиздраскани, поомацани. Например моят ‛Мечо Пух‛ е най-широкоформатната книга, която съм държала в ръце, но откакто я помня, си няма корица, по ‛Макс и Мориц‛ има петна от нещо като мармалад, върху ‛Пипи Дългото чорапче‛ съм се упражявала да си пиша името, а сред страниците на ‛Лукчо‛ има хербаризирани четирилистни детелинки. Сетих се, че вкъщи нямам ‛Двойната Лотхен‛, която загубих още в началното учлище. А ми беше най-любимата книжка, когато бях на възрастта на Луиза и Лоте. Затова импулсивно реших да си я купя. Бързо я намерих. Отначало много се зарадвах, че отново държа ‛Двойната Лотхен‛ в ръце, но щом я отворих, видях, че не е същата. Нямаше и как да бъде. Когато се прибрах вкъщи, я сложих в библиотеката, а не върху купчината чакащи ред за прочитане книги. И знаех, че сигурно ще я пробутам на някой детски рожден ден. (Не че ми се очертават много такива събития в близките години.)
След това включих телевизора и попаднах на песничката от ‛Войната на таралежите‛. Асен Кисимов питаше къде са му детските книжки, а вестник ‛Труд‛ му отговаряше. Няма смисъл да се дадат девет лева за книжка с шарена твърда корица, но пък отвътре с меки страници от рециклирана хартия, така лесно поддаваща се на набезите на несръчните детски ръчички. Сигурно този, който ще се снабдява с книжките от поредицата на ‛Труд‛, ще го прави повече от носталгия, отколкото за да обогати библиотеката на отрочето си. Но детските книжки не са по вестникарските будки, нито дори по щандовете на панаира.
А в прашните сандъци.
24 май 2006
Не обичам ескалатори и се подготвям да катеря стълбите до най-горния етаж, където в зала 3 бяха провеждани последните панаири. Но съм приятно изненадана. Този път Панаирът на книгата се разпростира доволно на първи, втори и трети етаж, няма и помен от илиенските сергии за кошмарна конфекция, а на тяхно място за пет дни се простира най-голямата книгоборса в София - с щандове на както над 120 издателства, така и на най-големите книжарски вериги.
Тълпата прииждащи хора ме поглъща, насмалко да се блъсна в челистката пред златната статуя… - но в крайна сметка се озовавам пред първия щанд. Навалицата е голяма, най-вече пред купчината с издания с тънки корици за 2 или 3 лева. Явно народът иска да купува книги, без значение какви, ама да са евтини. След бърз поглед решавам да започна щателното си разглеждане отгоре надолу. Поне пространството, на което сега е разположен Панаирът на книгата, позволява въздух между отделните щандове. Приятно прохладно е, а навън са над 30 градуса, така че НДК е вероятно най-подходящото място за прекарване на предиобеда.
Скоро обаче стигам до извода, че или не съм разглеждала щателно, или нещо не е в ред. Само за час и половина успявам да обиколя всичко интересно и почвам да се въртя в кръг, търсейки автомат за кафе. Чантата ми тежи от дебела енциклопедия за религиите и две не чак толкова дебели книги, които отдавна търсех в български превод. Спирам, за да измисля какво да правя, и забелязвам цял клас хлапета, видима възраст четвърти-пети клас. Абсолютно всички държат по чаша от МакДоналдс, някои дояждат пържените си картофки. Става ми смешно как се отбелязва Деня на българската просвета и култура – с триумф на американския холестерол. Учителката казва ‛Хайде, ученици, да разгледаме книгите‛.
Хубаво. Ето какво ще правя – тръгвам след децата. И без това те практически са единствените по-млади от мен посетители на панаира. Действително - като не броим невръстните придружители на млади майки, разглеждащи новите шедьоври на Кандис Бушнел - излиза, че сега-засега студенти и гимназисти липсват. Е, набързо си обясних това с хубавия слънчев ден и задължението на мнозина от учениците в горните класове да бъдат на празничното шествие.
Тръгвам след децата. Те, разбира се, бързо се разкъсват на групички и аз си избирам наслуки с кои да тръгна. Добър избор. ‛Моите‛ обикалят основно щандове с детски книжки, които аз бях пропуснала в моя оглед. Чаровно момиченце любвеобилно разглежда скъпа илюстрована версия на ‛Мечо Пух‛. Добре информиран неин съученик й обяснява: ‛Виж кво, тази е трийсе лева. А сега на вестниците се продава ‛Мечо Пух‛ за девет лева!‛ ‛Е да, ама онази е с гадни страници и няма цветни картинки‛, контрира друг съученик. Развихря се спор. ‛Е к’во от това, нали е важно какво пише, книжката е важна, а не картинките‛, твърди пъпчиво момиченце. Негова приятелка пък отсича: ‛Ако няма картинки, не е детска книжка. Детската книжка трябва да е шарена. Децата трябва да видят героите нарисувани, за да си ги представят по-добре.‛ Без да се намесвам, и аз се замислям – какво е то детската книжка? Хм, най-същественото за моите детски книжки е, че са стари, поопърпани, поиздраскани, поомацани. Например моят ‛Мечо Пух‛ е най-широкоформатната книга, която съм държала в ръце, но откакто я помня, си няма корица, по ‛Макс и Мориц‛ има петна от нещо като мармалад, върху ‛Пипи Дългото чорапче‛ съм се упражявала да си пиша името, а сред страниците на ‛Лукчо‛ има хербаризирани четирилистни детелинки. Сетих се, че вкъщи нямам ‛Двойната Лотхен‛, която загубих още в началното учлище. А ми беше най-любимата книжка, когато бях на възрастта на Луиза и Лоте. Затова импулсивно реших да си я купя. Бързо я намерих. Отначало много се зарадвах, че отново държа ‛Двойната Лотхен‛ в ръце, но щом я отворих, видях, че не е същата. Нямаше и как да бъде. Когато се прибрах вкъщи, я сложих в библиотеката, а не върху купчината чакащи ред за прочитане книги. И знаех, че сигурно ще я пробутам на някой детски рожден ден. (Не че ми се очертават много такива събития в близките години.)
След това включих телевизора и попаднах на песничката от ‛Войната на таралежите‛. Асен Кисимов питаше къде са му детските книжки, а вестник ‛Труд‛ му отговаряше. Няма смисъл да се дадат девет лева за книжка с шарена твърда корица, но пък отвътре с меки страници от рециклирана хартия, така лесно поддаваща се на набезите на несръчните детски ръчички. Сигурно този, който ще се снабдява с книжките от поредицата на ‛Труд‛, ще го прави повече от носталгия, отколкото за да обогати библиотеката на отрочето си. Но детските книжки не са по вестникарските будки, нито дори по щандовете на панаира.
А в прашните сандъци.
24 май 2006
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
