Уважаема госпожо Червенкова,


Позволете ми да изразя безкрайното си уважение към единственото българско културно издание, което все още съумява да съхрани собственото си достойнство и това на своите читатели. За мен е от изключителна важност професионалната критика в областта на музикално-сценичния жанр да намира все по-големи възможности в безбройните печатни издания, които добре знаем колко трудно възприемат различния от техния стил материал.

В тази връзка, познавайки добре изключителната ерудираност на Вашия млад сътрудник Петър Пламенов, бих искал най-искрено да Ви поздравя за Вашия избор да публикувате неговите материали във вестник ‛Култура“. Познавам неговите статии и интервюта, които се отличават с изключително задълбочен поглед и сериозни познания в областта на операта и балета. По повод написаната от него статия ‛Маските на пошлостта“, брой 8 от 28 февруари, съм безкрайно учуден обаче, че такъв автор като него си позволява лукса да публикува неточни данни относно репертоарната политика на най-авторитетната българска институция – Софийската опера и балет, на която понастоящем съм директор.

Без да се опитвам да налагам своето мнение или каквито и да било ограничения, само ще се опитам да разясня някои от фактите, които не отговарят на истината. Мисля, че е въпрос на лична отговорност спазването на професионална етика, което се свежда до задълбочено проучване, дългосрочно проследяване и последващо обобщаване на ситуацията.

В своята статия авторът започва с категоричната си оценка, че в Софийската опера липсва репертоарна политика и критикува ‛Вердиево-Пучиниевата линия от едни и същи заглавия“

Софийската опера, независимо от обективните трудности, неподминаващи дори най-престижния български културен институт, успя да планира още от края на миналия творчески сезон програмата на театъра до края на месец юли 2006 година с фиксирани дати на редови спектакли и премиери. За първи път Софийската опера има доста добре оформено функционално издание на програмата за целия творчески сезон и всеки зрител има възможност да се информира за всичко, което предстои или се случва в театъра.

Несправедливо е обвинението, че се ‛вадят бързи заглавия“. Ще дам само няколко примера – премиерата на балета ‛Алегро брилянте“ по хореография на Баланчин бе заложена още веднага след успеха на ‛Серенада“. Това е период от почти година преди неговата реализация. Операта ‛Италианката в Алжир“ е един дългосрочен българо-швейцарски проект от преди две години, както и операта ‛Вълшебната флейта“, която предстои да бъде представена през май. Нормалният подготвителен и репетиционен период и за двете постановки започна още от началото на настоящия сезон. Неведнъж съм споделял пред медиите своята твърда позиция да осъществя докрай проектите, инициирани от предишните ръководства на Операта.

И бих искал да подчертая – няма такъв спектакъл на Софийската опера, който да е обречен от самото си създаване. Ако на публиката й липсва някое от любимите заглавия, това е само поради причината, че репертоарът на театъра е огромен и не е възможно да се поддържат всички постановки. Тук разглеждам упреците на Петър Пламенов относно ‛свалените от афиш“ заглавия. И за да не съм голословен, бих помолил автора да разгледа по-внимателно програмата до края на сезона и тогава ще види, че още на 22 март имаме спектакъл на операта ‛Лучия ди Ламермур“. Спектакълът на ‛Отело“ – една от най-хубавите постановки на Софийската опера, не се състоя през февруари по технически причини (не бяха пристигнали още декорите от Япония), а не защото няма да бъде повече игран. Камерните заглавия ‛Рита“ и ‛Дидона и Еней“ също ще продължат да присъстват в репертоара на Операта.

Не е необходимо да разяснявам, че е от първостепенна важност репертоарната политика на един театър да се формира въз основа на предпочитанията на публиката. За никого не е тайна, че българската оперна публика познава и обича гениалните творби на Росини, Верди, Бизе и Пучини. Но това се отнася и за публиката по света. Така че всеки един голям театър има в репертоара си задължително най-популярните заглавия и, разбира се, се стреми да води напред своята публика и да формира вкус и любопитство към нетрадиционния и малко познат репертоар. Абсолютно съм съгласен, че в репертоарния план на всеки български театър трябва да присъства българско заглавие. През моя дългогодишен творчески и управленски път аз винаги съм поддържал и осъществявал тази линия, не са малко и точките по света, където, освен български състави, съм изнасял цели постановки на български опери. Сега малко е променена ситуацията, но в репертоара на Софийската опера имаме детската опера ‛Пинокио“ и балета ‛Кръстоносци“ на професор Александър Йосифов и предстои да осъществим премиерата на неговата последна опера ‛Съдба за двама“. Убеден съм, че е редно да отдадем дължимото на своите съвременни големи композитори приживе и да напомняме за образците от миналото.

Възможностите за експериментални и модерни заглавия в един традиционен театър като Софийската опера не биха могли да са приоритет. Но това не означава, че не го правим. Най-близките примери от изминалия сезон за това са балетът ‛Интервю“, поставен от Християн Бакалов, и дебютните проекти на младите хореографи Ани Пампулова и Мариана Крънчева (‛Защо сега...“ и ‛Улично цвете“), както и последната балетна премиера ‛Прокофиев-Рахманинов-Стравински“ – копродукция с Мариинския театър на Санкт Петербург по хореография на нашумялата българска хореографка Донвена Пандурски и сценография и костюми на легендарния Михаил Шемякин (премиерата беше на 6 януари 2006 г.).

Преминавам веднага към темата за съществуващата преди доста време Камерна сцена. Действително за Операта е голяма загуба занемаряването на тази част от оперната сграда, но това не е по вина на сегашното ръководство. Това се е случило преди повече от 10 години и колкото и да имаме амбицията да осъществим неотложния ремонт на историческата сграда на Операта, не е възможно това да стане като с магическа пръчка. Сградата не е ремонтирана основно нито веднаж през своята 50-годишна история и много се надявам нашите проекти във връзка с вече неотложимия във времето ремонт и осъвременяване на сградата и съоръженията като цяло да бъдат доведени до успешен финал през 2008 година, когато ще бъде отбелязана 100-годишнината на оперното изкуство в България.

Софийската опера винаги е поддържала връзка със своите оперни певци, които разнасят славата на България, но не винаги те могат да откликнат на нашата покана за гостуване поради натоварената си програма откъм ангажименти. Софийската опера, освен с утвърдените си имена, разполага с талантливи млади солисти, като освен Радостина Николаева, не мога да пропусна имената на Цветана Бандаловска, Гергана Янчева, Петър Бучков, Ангел Христов и др., както и стипендиантите на австрийската фондация Източно-европейски музикален театър Кирил Манолов, Андреана Николаева и тазгодишния избраник Стефан Владимиров.

Болезнено ми е да приема подобни крайни нападки относно изпълненията на доказалите се във времето певци, като Елена Стоянова и Александър Крунев. Точно тези певци са проявили неведнаж своя висок професионализъм и в критични ситуации, каквито в един действащ и работещ на пълни обороти театър не липсват, са спасявали спектакли, без дори да се подвоумят. Няма да коментирам оценката на автора за последната премиера на ‛Кармина Бурана“. Всеки има право на мнение и съм далеч от мисълта, че то трябва да бъде задължително положително. Ще си позволя само да вметна, че това да се използват налични декори и костюми е и световна практика и никой не го определя, че е проява на лош и провинциален вкус.

Може би забелязвате, че дотук не си позволих, както е обичайно, да се спирам на един от основните въпроси, свързан с финансирането на такъв голям национален институт. Но за съжаление репертоарът и художественият облик на театъра зависят в голяма степен от бюджета. Вероятно за широката читателска аудитория ще е интересно колко струва един оперен спектакъл – от порядъка на 100 до 200 хиляди лева. Националната опера като второстепенен разпоредител на бюджета не разполага дори с осигурените от спонсори и други източници финансови средства. Една тромава, наложена от Валутния борд система, която изправя родното изкуство пред непрекъснати изпитания. Така че бих призовал компетентните журналисти да насочат своята енергия към наболелите проблеми на българската култура, да извоюват нейното достойно водещо място в своите рубрики и програми. А всички ние наистина полагаме грандиозни усилия, за да променим с изкуството си и без това доста нерадостното всекидневие на нашата настояща и бъдеща публика.



Директор на Националната опера и балет – София