С Петер Хандке по ръба на пропастта
Петер Хандке принадлежи към ‛великолепната седморка“ драматурзи от втората половина на XX век - Бекет, Йонеско, Дюренмат, Пинтър, Жьоне и Мюлер. Изправяйки се пред битието на модерния човек, те създават новата драма в следвоенна Европа. За всички тях един от най-важните въпроси е въпросът за властта. Стремежът е да се създаде литература и театър, чиято нова естетика да показва видовете производство на власт.
Хандке създаде драмата като изкуството да говори, а не да подражава. Именно той най-радикално скъсва с драмата като език, който представя някого или нещо. Край на играта, както бе казал Бекет, и начало на безкрайната театрална игра на властта на езика. А началото е през 1966 г. с ‛Обругаване на публиката“, с която става световно известен. С тази пиеса наруганата публика и сега открива как Хандке кара сцената да говори нов театрален език.
Петер Хандке е и романист (‛Страхът на вратаря от дузпа“, ‛Кратко писмо за дълга раздяла“ и др.), поет, есеист, сценарист (най-често с Вим Вендерс). Носител е на наградата ‛Хауптман“ (1967), ‛Шилер“ (1973), ‛Бюхнер“ (1973), ‛Кафка“ (1979), ‛Грилпарцер“ (1991) и много други.
Отнеха му наградата ‛Хайне‛, а през 2006 г. ‛Комеди Франсез“ спря пиесата му ‛Изкуството на въпроса| заради позицията му по войната в бивша Югославия. Но за Хандке, както за повечето автори от следвоенното поколение, създаването на литература и театър означава категорична позиция към съществени политически проблеми. Дори когато тя провокира обругаването на автора от страна на несъгласната публика.
Виолета Дечева
Разговор с писателя по повод 65-годишнината му
Да интервюираш Петер Хандке е все едно да се движиш по ръба на пропаст. Човек би предпочел да говори с него за ободряващите фини черти на неговата поезия, за дълбоките усещания при откриването на подходящите думи или дори за брането на гъби, на което той се отдава със страст. Но откакто застана на страната на Слободан Милошевич, който се отърва от присъдата само благодарение на преждевременната си смърт, върху огромното творчество на този артист на езика падна тъмна сянка.
„Да седнем в градината“ – казва той меко, пропускайки интервюиращия през боядисаната в синьо врата, вече малко потреперващ, със сбръчкано лице, но облечен в джинси, бос, почернял от слънцето. От шестнайсет години Хандке живее в парижкото предградие Шавил, спокойно, почти скромно, ограден от шумни съседи. Всекидневните разходки в близката гора, която стига до Версай, го успокояват.
Бил приел Православието, разказва по време на обиколката из едноетажната къща. Понякога ходел на църква в Париж. Показва гордо на интервюиращия посадения от самия него лешник, който се издига вече над покрива. В стаите отдавна никой не е разтребвал. Втората му съпруга, френската актриса Софи Семин, живее с дъщеря им в центъра на града. „Всеки ден си говорим по телефона – казва Хандке – или се срещаме на обяд в някой ресторант.“
Любовници? Вече отдавна нямал такива. Последното му увлечение (Катя Флинт) било преди много години. „За щастие, нагонът отслабва с възрастта.“ Хандке оставя на масата гарафа с вода, в която е изцедил един лимон. По-късно ще пием бяло вино. Отпуснат, почти ведър, след като е разнищена темата „Югославия“, той започва да говори за своя стар „враг“ Марсел Райх-Раницки, папата на немската литературна критика, който от десетилетия го разнищва.
В публикувания през 1984 г. разказ „Учението на Сен Виктоар“ Хандке го сравни с куче, на което му капе пяна от острите зъби. От това Райх-Раницки не само се почувства обиден, но и се изплаши за живота си. Симпатията на поета към сръбския диктатор ще остане като бележка под линия в историята. Неговата война срещу известния критик обаче, водена чрез изкуството, ще остане в литературната история.
- Преди двайсет години имахте намерение да прекарате края на живота си в старчески дом, който сам сте построили, да играете карти с приятели и да гледате от прозореца младите момичета, който минават отвън.
- Може би за това е още твърде рано.
- На 6 декември ставате на шейсет и пет.
- Да, чувствам го... Как беше? Човек усеща крайния срок. Възрастта те кара все повече да се замисляш. Не съм сигурен, че това е така приятно, както си го бях представял преди.
- След като се ангажирахте в защита на обвинения за военни престъпления югославски президент Милошевич, много хора ви намразиха.
- Страхувах се, че ще започнете с това.
- Хората ви избягват на улицата.
- Известно време наистина беше така. Получавах и иронични писма, и писма от търговци на книги, които ми пишеха, че повече няма да продават моите книги. Но аз не се оплаквам. Само го намирам за странно. Но не се чувствам отблъснат от обществото. Очаквах, че така ще стане.
- Нападали ли са ви и физически?
- При последното ми пътуване, за да си представям книгите, пред театъра във Франкфурт ме чакаха с ковчези група босненци, които бяха докарани там. Редакторът ми каза: Не отивай при тях! Аз въпреки това отидох и им казах да ми дадат адресите си, защото бих желал да ги посетя. Тогава те много се стреснаха.
- В едно интервю за хърватския вестник „Глобус“ сте обявили, че искате да пишете роман за Милошевич.
- Глупости!
- Били сте отишли на погребението му в Пожаревац, за да се вдъхновите от атмосферата на родното му място.
- Пълни глупости! Цялото интервю беше измислено. Тук дойде една много красива репортерка, която още в началото ме попита защо съм казал, че одобрявам Дубровник да бъде разрушен. Но Дубровник не беше разрушен. Само крайните квартали бяха обстрелвани. В стария град в най-лошия случай да са паднали само няколко керемиди.
- Каква беше истинската причина да отидете на гроба на Милошевич?
- Можете да го прочетете.
- Искали сте да се простите със страната, чийто последен президент е бил той.
- Точно така е.
- В траурното си слово вие казвате: „Гледам. Слушам. Чувствам. Спомням си. Заради това присъствам днес тук, близо до Югославия, близо до Сърбия, близо до Свободан Милошевич“.
- Мен също ме възмути как се съобщаваше за смъртта му в медиите. Трябва да внимавам да не се разпаля, като си спомня какво беше написал например Ерик Фоторино, който междувременно стана издател на „Монд“. Той беше цитирал португалския поет Фернандо Песоа, който в своята „Книга на безпокойството“ казва, че ако сърцето можеше да мисли, сигурно би спряло. Заради това, според Фоторино, след като сърцето на Слободан Милошевич било спряло да бие в затворническата килия, сигурно той бил започнал да мисли. Тогава си помислих, че най-отвратителното нещо, което човек може да направи, е да използва един голям поет, за да се изпикае върху умрял човек. Тези хора, които се представят за обичащи поезията, са всъщност нейните най-страшни врагове.
- Да, но...
- Няма „но“.
- Вие се определяте като приятел на Сърбия. Вашият разказ за едно пътуване през страната носи подзаглавието „Справедливост на Сърбия“. Сръбският народ обаче сам свали Милошевич и доброволно го предаде на трибунала за военнопрестъпници в Хага.
- Него просто не го избраха на изборите. Това, че го предадоха на трибунала, си остава вечен срам за Сърбия.
- Сръбската писателка Биляна Сръблянович казва, че вие не сте били ориентиран. Милошевич нареждал да бъдат убивани на улицата хора от опозицията.
- Това изобщо не е вярно. В Югославия имаше напълно свободен печат. Но съществуваше икономическото ембарго на Запада, вследствие на което съвсем от само себе си възникнаха мафиотски структури. Тези малки групи на мафията воюваха помежду си. Как може това да бъде свързано с Милошевич?
- Аз само питам.
- Да се твърди подобно нещо е безсрамие. Това момиче по време на войната на НАТО срещу Югославия беше натоварено от списание „Шпигел“, което подкрепяше войната, да води дневник. В него тя писа, докато падаха бомбите, че нямало никаква опасност, само тук-там се били счупили стъкла. В действителност в тази война загинаха над хиляда сърби. Тази жена е курва на Запада. Така наричам подобна постъпка.
- Тя съжаляваше, че вместо да ходите на погребението на Милошевич, не сте участвали със свирка в уста в организираната демонстрация при неговата смърт като знак, че Сърбия не е в траур.
- Ох, тя тази свирка може ли...
- Моля?
- Нищо.
- Защо не кажете изречението до края?
- Можете да сложите многоточие.
- Голяма част от Сърбия междувременно се дистанцира от вас.
- Така е, но това е нормално. Във всяка страна има и такива, и онакива хора.
- Вие откъде черпите информацията си?
- За какво?
- Че Милошевич не е отговорен за тези убийства.
- Е, нали аз самият се числя към мафията. На мене ми плащат сръбските тайни служби.
- Шегувате се.
- Не, съвсем не. С тези пари съм си купил нови обувки. Но да престанем с това! Слободан Милошевич не беше големият мошеник, какъвто искат да го представят. Само погледнете какво е написал някогашният президент на Босна и Херцеговина Алиа Изетбегович в книгата си „Ислямската декларация“! Там той представя своя проект за една ислямска държава. От бившия хърватски президент Франьо Туджман, този фашист, има написани и по-лоши неща. Истинските мошеници са те. Но тях Западът ги подкрепяше.
- Западните политици, които с признаването на Словения и Хърватия предизвикаха разпадането на Югославия, и преди всичко Ханс-Дитрих Геншер, били, казвате вие, истинските престъпници.
- Да, продължавам да се ядосвам, когато започна да говоря по този въпрос. По тази тема и до днес аз съм много ангажиран. Просто е така. Може би това е болест. Но има и по-лоши болести, отколкото моята болест, наречена Югославия.
- Значи социалистическа Югославия, която обединяваше най-различни народи и религии, е била вашият политически идеал.
- Почти, бих могъл да кажа. Много обичам думата „почти“. Беше почти идеал каква може да бъде една държава. Защото аз съм настроен относително социалистически поради произхода си, който беше беден, и защото дължа на австрийските социалисти това, че като студент получавах стипендия. Тогава аз, глупакът, го възприемах почти като подарък.
- Ах!
- Днес често се забравя, че югославският социализъм беше по-различен от съветския. Беше утопичен социализъм. Въпреки че по времето на Тито също бяха извършени много несправедливости, от това можеше да излезе нещо, можеше икономиката да няма последната думата. Просто капитализмът победи. От един културен пейзаж, който аз много обичам, от така наречената Централна Европа беше създадена някаква политическа идея. Там беше грешката. Днес много сърби, като постоянно свирят валсове, искат да се числят към Централна Европа. Това е ужасно. Ужасно!
- Но нали сам казвате: „Аз обичам икономиката“.
- Казал съм го в „Нойе Цюрхер Цайтунг“.
- Да не сте станали капиталист?
- Щом настоявате... Но не е вярно. Всички съществителни имена, които завършват на „-ист“, не важат за мене. Аз обичам глаголите. Щом употребите за мене някое съществително, това вече е грешка. Можете да задраскате дори думата „автор“ или „писател“. Аз не съм писател, аз пиша, писал съм, ще продължа да пиша.
- Във вашия роман „Изчезване на образа“ описвате парите като нещо живо.
- Да, купуването и продаването, размяната на пари... Когато в края на деня, вечерта или в късния следобед, когато вече не ми достига въздух, понякога се принуждавам да си купя нещо, гума за триене, крем „Нивеа“, конец, червен конец...
- Купувате си нещо, макар че не ви е нужно?
- Така става. Това е процес, който ми дава живот, когато ме застрашава меланхолията.
- Страдате ли от депресии?
- Не. Меланхолията си е меланхолия. Това е дума, която не може да бъде заместена с друга, както розата си е роза.
- Меланхолията ви е придружавала през целия ви живот.
- Да. Такъв съм по природа. Като дете винаги исках да бъда меланхолик. Исках да седна на някой камък и повече да не стана. Но досега това не ми се е удавало. Меланхолията е нещо друго. Тя е свързана с времето, понякога почти парализира.
- Опитвали ли сте да се борите с нея чрез таблетки?
- Известно време взимах някакво лекарство, което се нарича „Транксилиум“. Беше ми го предписал един лекар в Залцбург, когато пишех книгата си „Дългото завръщане у дома“. Тогава понякога изпитвах страх от смъртта, защото сърцето ми не е наред. Постоянно го чувах как бие. Чрез лекарството това не престана, но съзнанието ми беше отвлечено. Чувствах сърцето си, но си мислех, че е сърцето на друг.
- На вас не само сърцето ви не е наред...
- Какво ми има още?
- Вие сте далтонист.
- Вярно е. Не виждам червеното и зеленото. Може би поради това виждам останалите цветове дори по-интензивно.
- Например „различната жълта юфка“ на пазара в Белград, която сте описали в своята книга за пътуването си през 1996 година.
- Да, виждам жълтото добре.
- Как тогава можете да различите ягодите по склоновете на Сребреница, мястото на най-голямото военно престъпление след Втората световна война?
- Това бяха балкански ягоди, техният червен цвят е особен. За разлика от тях, трябва действително да се навеждам към дивите ягоди в моята градина, за да ги видя.
- По-късно ви упрекваха за описанието на юфката и на ягодите в една страна, където има война.
- Да, това ме учуди. Не бях подготвен за тази реакция. Нали тогава още съществуваше този тоталитарен език на журналистите, който на мен не ми подхожда. Винаги казват, че поетичният език бил изкуствен. В действителност това е единственият ненагласен език, когато съществува чувство. По изключение, по време на това пътуване аз изпитвах няколко дълбоки чувства.
- Не ви упрекваха в поетичност...
- Напротив, напротив, различното жълто на яйцата или на юфката, цъфтящите дървета, тъмният горски мед...
- Но упрекът идваше заради съдържанието.
- Това стана по-късно.
- Може би е трябвало...
- Да не би да искате да ми дадете съвет?
- ... да разкажете за ужасите.
- Не приемам съвети, за които не съм молил.
- Още през 1979 г. в благодарственото си слово при получаване на наградата „Кафка“ казвате: „Като търся формите за моята истина, аз съм се насочил към красотата, към потресаващата красота, към потреса от красотата.“
- Вижте, понякога в словата си съм се стремил да кажа нещо програмно, което сега не бих казал по този начин. Други хора са били доста по-противоречиви. Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както се казва в Австрия, „чиста вода ненапита“.
- Описанието на красивото продължава да е залегнало във вашата програма.
- Проблематичното красиво, да. Трябва да боли, разбирате ли? Когато красивото не причинява болка, човек може да го купи. В онова, което пиша, човек трябва да усети настоящето, живота и смъртта, миналото и непреходността. Колкото по-красиво и по-дълбоко, и по-истинско е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли, когато знаем, че ще умрем, че един ден вече няма да можем да четем или да обичаме, или да берем гъби.
- Може би на онзи свят също има гъби?
- Що за глупост! Гъби от оня свят!
- В нашето интервю преди много години вие ме нарекохте „глупак“.
- Заслужили сте си го.
- Днес вашите обиди не ме засягат, защото зная, че вие не мислите така, както говорите.
- Не съвсем. Но инак сте прав. В мен има нещо, някакво чувство за побратимяване, което, тъй като пиша, не мога да го изживея. По-рано, когато бях на трийсет, четирийсет, понякога бях злобен. Не исках да унищожа човека пред мен, но исках да го махна от себе си. Тогава обаче другият с право пожелаваше да ме унищожи.
- За кого говорите?
- Ах, да оставим това.
- Да не би да мислите за Марсел Рай-Раницки, вашия „враг в Германия“?
- Аз нямам врагове.
- В своята книга „Моята година в ничия залив“ вие го наричате така.
- Но това е толкова неинтересно. Оставете ме на мира с тези закачки! Доволен съм, че вече не трябва да мисля за този жалък човек.
- Той смята, че вие искате да го убиете.
- Никога не съм казал „ще го убия“. Веднъж през шейсетте години писателят Ролф Дитер Бренкман беше казал такова нещо. В някаква дискусия с този човек той беше казал, че с удоволствие би го застрелял с автомат.
- Вие само сте казали, че няма да съжалявате, когато Райх-Раницки умре.
- И сега мисля така.
- Но на края той ще ви надживее.
- Да, защо не? Желая му всичко добро.
- Вие познавате ли се с него лично?
- Срещнах го веднъж на Франкфуртския панаир на книгата, когато за последен път бях там. Той мина покрай мен и каза: „Господин Хандке, как върви бизнесът?“ Оттогава аз задавам този въпрос на всички, които срещна.
- Сега ви питам аз.
- Ще ми дадете ли десет евро?
- Когато миналата година наградата „Хайне“, дотирана с петдесет хиляди евро, ви беше присъдена от журито, а след това градският парламент на Дюселдорф не разреши тя да ви се даде, вие първоначално възразихте.
- Да, аз исках тази награда.
- Трябваха ли ви парите?
- Оставете ме да помисля...
- Матиас Матусек попита в „Шпигел“ дали не сте финансово затруднен.
- Това ме ласкае.
- Как така?
- Защото е хубаво, когато някой гладува. Но, сериозно, като дете и по-късно, като младеж, съм разбрал какво значи бедност и страхът отново да бъда беден играе в живота ми известна роля, защото аз не искам да ме издържат - нито някоя жена, нито някой издател, както стана например с Волфганг Кьопен, който, след като повече не пишеше, трябваше да очаква Зигфрид Унзелд да го финансира. Всеки път, когато Унзелд ме е посещавал, той винаги по някакъв, леко хумористичен, но все пак загрижен начин се е оплаквал, че трябва да плаща на Кьопен. Тогава съм си мислил, че не искам да свърша така и сключих застраховка за живот, така че, след като станах на шейсет, започнах да получавам пенсия. Това са хиляда евро на месец. Така мога да избегна най-лошото.
- Защо тогава не задържахте за себе си петдесетте хиляди евро от организираната алтернативна награда „Хайне“ на „Берлинер Ансамбъл“?
- От самото начало беше ясно, че ще стане така.
- Вие предадохте парите на един сръбски анклав в Косово.
- Да, но това очевидно не засрами хората, които преди това бяха написали, че мен ме интересуват само парите от наградата. Изглежда, че в някои медии, като „Шпигел“ например, срамът, ако направим вариация на последното изречение на романа на Кафка „Процесът“, не е останал жив.
- През 2005 година бяхте казали, че „по принцип“ няма да приемете никаква награда повече.
- Така е, да.
- Защо въпреки това приехте наградата „Хайне“?
- Вероятно наистина съм искал парите. Но вече съм категоричен, че от сега нататък няма да приема нито една награда.
- Кой знае..
- Сещате ли се за някоя награда?
- Нобеловата награда.
- Добре, но тогава, ако може, едновременно за физика, за мир и за литература, и трите заедно, това би било страхотно. Не. Шегата настрана, аз мисля, че Нобеловата награда, поне за литература, отдавна вече няма стойност. Човек би трябвало да върне парите на Нобеловата фондация, за да се произвеждат с тях оръжия, както е било първоначално.
- Шегувате се, но вътрешно сте все още огорчен.
- Ах, така ли?
- Франк Шилмайер писа във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, че било „ултимативна форма на социален демонтаж“, че отново са ви отказали наградата „Хайне“.
- Да, но точно този вестник трябва да носи отговорност за това. Първоначално те предизвикаха отказа, а след това лицемерно се оттеглиха и се направиха на демократи. Моят приятел, издателят Михаел Крюгер, наскоро ми каза, че този вестник винаги иска да бъда прав...
- Като вас!
- (Взема една лъжица от масата, за да я използва като оръжие, но след това отново я оставя) Исках да кажа, че този вестник иска винаги да бъде прав и при това върши несправедливост след несправедливост.
- „Зелените“ особено остро се изказаха във връзка с присъждането на наградата.
- Да, защото те са напълно некултурни. Никой от тях не чете, почти никой. Или четат стратегически. Има хора, които четат някоя книга и щом я завършат, хоп, за тях нея я няма, сякаш четенето е унищожаване на книгата.
- В едно интервю за австрийското списание „Нюз“ вие казвате, като препращате към изречението на Бертолт Брехт „Още е жива утробата, от която е изпълзяло това“, че за вас онези, които са изпълзели оттам, не са крайно десните, а, цитирам ви, „зелените, онзи тип, който е федерален канцлер и министърът на бомбите“. С това имахте предвид Герхард Шрьодер и Йошка Фишер.
- Казах го, защото беше направено сравнение на Милошевич с Хитлер и защото се говореше за сръбски концентрационни лагери. Но историята не се повтаря. Отвратителното винаги приема нови форми. Ужасната утроба не ражда винаги все едни и същи явления. Днес ужасното се проявява по нов начин, като шумоли ласкаво, сладникаво и хуманно, като повтаря постоянно думата „демокрация“ или хубавата дума „зелено“. Това се бях опитал да кажа.
- Чувствате ли се разбран погрешно?
- Не е само погрешното разбиране. Има и...
- Омраза?
- Да. Поетите отдавна ги мразят.
- Това биха били хубави заключителни думи.
- Ще изпиете ли чаша вино с мене?
- Искам да ви разкажа за едно преживяване, което имах с вашия „враг в Германия“.
- През това време аз може да слушам вятъра.
- В едно интервю, което взех преди няколко години от Марсел Райх-Раницки, той през цялото време очакваше един определен въпрос, който аз трябваше да му задам. Аз обаче не се сещах за него. Едва на края той си призна, че в Германия много хора го мразели, защото бил евреин. Бил ограден тук от антисемити, към които вероятно искаше да причисли и вас.
- Свършихте ли?
- Не, искам да кажа, че би било погрешно, ако ви смятат за антисемит.
- Разбира се.
- Във вашия роман „Китаецът на болката“ героят убива един неонацист, който пръска със спрей пречупени кръстове по дънерите на дърветата. „Този знак, пишете там, е въплъщение на причината за моята меланхолия.“
- Да, геноцидът спрямо евреите е основният шок в моя живот. Ще ви разкажа една история, която не е по-различна от вашето преживяване с онзи човек...
- Райх-Раницки...
- Малко, след като бях публикувал книгите си за Югославия, на власт в Австрия дойде правителство от крайно дясната партия на Хайдер и от консервативната Народна партия, и тогава във Франция, където аз живея отдавна, се възроди старото враждебно отношение към Австрия. Между някои народи съществува омраза, която трае векове. Като отричаха австрийското правителство, към него тук причислиха и австрийския народ, като че ли там няма хора, които да са против това правителство. Тогава в интервю за един френски вестник казах: След като вече бомбардирахте Белград, сега можете да бомбардирате и Виена. И така тогава станах патриот. Защото между патриотизъм и национализъм все пак има разлика. Патриотът реагира само когато нападнат страната му.
- Реагирали сте по вашия типичен ироничен начин.
- Не, тук нямаше вече ирония. Помислих си, че тези скапани французи просто не знаят нищо. Няма европейски народ, който да е толкова непросветен като французите, като махнем изключенията. Тогава усетих, че като австриец и в мен тече кръв на патриот. Но след това написаха, че аз съм бил съюзник с Йорг Хайдер, което беше също толкова смешно, колкото и да ме смятат за антисемит.
- Каквото и да кажете, то винаги ви вреди.
- Да, странно.
- Защо, мислите, Гюнтер Грас имаше полза, ако става дума за продажбата на книгите му, като си призна, че като младеж е бил член на Вафен СС?
- На този въпрос вие трябва да отговорите.
- Вие определихте начина на неговото признание за „самомнително“, а самия него нарекохте „позор за писателството“.
- Да, но имаше време, когато аз изпитвах голяма симпатия към него. На трийсет години Грас беше гений, какъвто аз никога не съм бил. Много рядко се случва някой да попадне на света при полет. Може да се каже, че светът полетя към него. Но след това той започна само постоянно да имитира този полет, а това е по-лошо, отколкото ако беше престанал да пише. Той никога не се промени. Човекът на изкуството е само тогава човек за пример, когато от неговите произведения може да се разбере как протича животът. Той трябва да премине през три, четири мъчителни промени във времето. Това може да се види добре при Гьоте. При Грас изобщо нищо не може да се види. С бързия си успех в Германия той стана официална фигура и след това само имитираше самия себе си.
- На вас това не ви се е случило.
- На мен това не ми се случи. Аз не съм публичен човек. Аз съм идиот в гръцкия смисъл, човек, който не се числи към това място и време. Никога не откривам в обществеността мярката как да се справя със съществуването си на пишещ, въпреки че и мен успехите дълго са ме глезили. Но от това аз се чувствах почти виновен. В моята кореспонденция с поета Николас Борн използвах дори думата „извинение“. Когато за пръв път получих хиляда марки за едно литературно четене, почти изпитах срам.
- Липсвало ви е самочувствие.
- Напротив, за момент тогава добих опасно самочувствие и в някакъв вид си внуших, че съм нещо неповторимо. Тогава казах на Бруно Ганц глупавото изречение: „Аз съм голям писател“. Но бях наказан веднага за това, като почти загубих езика си. Тоест от небето ми залепиха плесница.
- Във вашата последна театрална пиеса „Следите на заблудените“ се казва: „Винаги съм искал да бъда герой... А какво станах? Бияч, който дори не може да удари. Убиец, прекалено плах да убива. Бягащ в амок без жертви, просто заблуден човек. Слабак. Скандална фигура от периферията, която само привидно е в центъра на събитията.“
- Да, това е пресилено. Като пишещ, човек трябва да заостри нещата, но после това е лека храна, която бива използвана от известни журналисти срещу самия него.
- Не сте ли искали да бъдете герой?
- Напротив, разбира се, че винаги съм искал да бъда герой.
- „Дали и аз се самообожествявам?“, питате в автобиографичната ви книга „Моята година в ничия залив“.
- Това не е автобиографична, а епична книга, а всеки епос е едновременно с това разширена или стеснена игра. Аз не съм Омир, нямам „Одисей“ и нямам Троя. Мога да разказвам само за проблемите или за напрегнатия по различен начин епос на мира, оцветен в различно жълто, разбирате ли? Някога написах една пиеса, която се казва „За селата“. В нея има едно абсолютно увличащо изречение: „Вечният мир е възможен.“ От една страна, това е тотална глупост, но, от друга, това изречение постоянно се връща при мен. Аз имам нужда от него. То долетя при мен от мрака като плод, който да ме храни. Всъщност човек изобщо не може да каже такова изречение и аз съм го казал само веднъж. Моят начин на писане не е директен, а става все по-заобиколен. Аз заобикалям, почти събарям. Правя големи завои около онова, което искам да кажа, защото зная, че то не може да бъде казано така, както бих искал да го кажа. Но този единствен път аз съм го казал.
- Като успокоение?
- За Бога, не! С думата „успокоение“ можете да ме прогоните. Литературата няма нищо общо с успокоението. Изречението долетя при мен. Неотдавна ми се случи нещо на улица Марияхилферщрасе във Виена. Беше рано сутрин и изведнъж си помислих, че всички хора, които идват срещу мен, са хубави, че имат хубави очи. Това беше също такъв тласък, като изречението за вечния мир. Но то долетя до мен. Само това долитане е важно за литературата. Всичко останало е просто настроение.
- Казвате го така категорично.
- Да ме дразните ли искате?
- Когато човек говори с вас, през цялото време се плаши, че казва нещо погрешно.
- Да, сигурно! Аз съм раздразнителен човек. Моята раздразнителност ме прави, от една страна, гневен, което може да доведе дори до презрение, а, от друга, тя ме прави открит към красивото, което другите вероятно не забелязват.
- В едно интервю с Петер Хам казвате, че добрият писател трябва да бъде и добър човек.
- Това е вярно. Или по-добре: един писател трябва да действа добре. Не е задължително да върши добро. Но трябва да действа добре, както действа добре някой предмет. Една книга действа добре. Човекът може да действа добре, дори и когато не прави добро. Да действам добре е моят идеал.
- Но не сте го постигнали.
- Напротив, напротив. Да действам добре е моя професия.
- Аз не бих бил толкова сигурен какво действа добре на другите.
- Аз не говоря за вас. Вие и без това не действате добре...
- Може ли да се засмея?
- Вие не действате добре.
- Учудвам се, че ви смятат за човек без чувство за хумор.
- Аз също. Защото не е вярно. Действително аз не съм човек със страхотно чувство за хумор, това би било ужасно. Истинският хумор е явление, съпътстващо трагичното, дори и отчаянието. Ако хуморът е само хумористичен, тогава той ще ме натъжи до смърт.
- Обичате ли живота?
- О, да!
- Винаги ли?
- Когато имам чувство, че живея, тогава обичам живота. Да живееш просто е задължение, мисля аз.
- Бихте ли живели вечно?
- Да, сигурно, ако остане разумът, копнежът и мечтите. Защо не? Човек обаче не бива да си представя подобно нещо, както аз се пазя да си представям какво идва след живота. Когато почина предишният папа, полякът, който съвсем видимо умря, си помислих, че той сигурно ще бъде изумен. При него почувствах, че след смъртта не идва нищо. Но при други може да бъде друго. Ще изчезнем в синьото или в червеното, или в зеленото, един дявол знае...
- Как искате да умрете?
- Мога да ви го кажа съвсем точно: или на бюрото с молив в ръка, докато пиша, или докато спасявам някого, например от пожар в горяща къща.
Франкфуртер Рундшау, 31 август 2007 г.
Разговора води Андре Мюлер
Превел от немски Владко Мурдаров
Хандке създаде драмата като изкуството да говори, а не да подражава. Именно той най-радикално скъсва с драмата като език, който представя някого или нещо. Край на играта, както бе казал Бекет, и начало на безкрайната театрална игра на властта на езика. А началото е през 1966 г. с ‛Обругаване на публиката“, с която става световно известен. С тази пиеса наруганата публика и сега открива как Хандке кара сцената да говори нов театрален език.
Петер Хандке е и романист (‛Страхът на вратаря от дузпа“, ‛Кратко писмо за дълга раздяла“ и др.), поет, есеист, сценарист (най-често с Вим Вендерс). Носител е на наградата ‛Хауптман“ (1967), ‛Шилер“ (1973), ‛Бюхнер“ (1973), ‛Кафка“ (1979), ‛Грилпарцер“ (1991) и много други.
Отнеха му наградата ‛Хайне‛, а през 2006 г. ‛Комеди Франсез“ спря пиесата му ‛Изкуството на въпроса| заради позицията му по войната в бивша Югославия. Но за Хандке, както за повечето автори от следвоенното поколение, създаването на литература и театър означава категорична позиция към съществени политически проблеми. Дори когато тя провокира обругаването на автора от страна на несъгласната публика.
Виолета Дечева
Разговор с писателя по повод 65-годишнината му
Да интервюираш Петер Хандке е все едно да се движиш по ръба на пропаст. Човек би предпочел да говори с него за ободряващите фини черти на неговата поезия, за дълбоките усещания при откриването на подходящите думи или дори за брането на гъби, на което той се отдава със страст. Но откакто застана на страната на Слободан Милошевич, който се отърва от присъдата само благодарение на преждевременната си смърт, върху огромното творчество на този артист на езика падна тъмна сянка.
„Да седнем в градината“ – казва той меко, пропускайки интервюиращия през боядисаната в синьо врата, вече малко потреперващ, със сбръчкано лице, но облечен в джинси, бос, почернял от слънцето. От шестнайсет години Хандке живее в парижкото предградие Шавил, спокойно, почти скромно, ограден от шумни съседи. Всекидневните разходки в близката гора, която стига до Версай, го успокояват.
Бил приел Православието, разказва по време на обиколката из едноетажната къща. Понякога ходел на църква в Париж. Показва гордо на интервюиращия посадения от самия него лешник, който се издига вече над покрива. В стаите отдавна никой не е разтребвал. Втората му съпруга, френската актриса Софи Семин, живее с дъщеря им в центъра на града. „Всеки ден си говорим по телефона – казва Хандке – или се срещаме на обяд в някой ресторант.“
Любовници? Вече отдавна нямал такива. Последното му увлечение (Катя Флинт) било преди много години. „За щастие, нагонът отслабва с възрастта.“ Хандке оставя на масата гарафа с вода, в която е изцедил един лимон. По-късно ще пием бяло вино. Отпуснат, почти ведър, след като е разнищена темата „Югославия“, той започва да говори за своя стар „враг“ Марсел Райх-Раницки, папата на немската литературна критика, който от десетилетия го разнищва.
В публикувания през 1984 г. разказ „Учението на Сен Виктоар“ Хандке го сравни с куче, на което му капе пяна от острите зъби. От това Райх-Раницки не само се почувства обиден, но и се изплаши за живота си. Симпатията на поета към сръбския диктатор ще остане като бележка под линия в историята. Неговата война срещу известния критик обаче, водена чрез изкуството, ще остане в литературната история.
- Преди двайсет години имахте намерение да прекарате края на живота си в старчески дом, който сам сте построили, да играете карти с приятели и да гледате от прозореца младите момичета, който минават отвън.
- Може би за това е още твърде рано.
- На 6 декември ставате на шейсет и пет.
- Да, чувствам го... Как беше? Човек усеща крайния срок. Възрастта те кара все повече да се замисляш. Не съм сигурен, че това е така приятно, както си го бях представял преди.
- След като се ангажирахте в защита на обвинения за военни престъпления югославски президент Милошевич, много хора ви намразиха.
- Страхувах се, че ще започнете с това.
- Хората ви избягват на улицата.
- Известно време наистина беше така. Получавах и иронични писма, и писма от търговци на книги, които ми пишеха, че повече няма да продават моите книги. Но аз не се оплаквам. Само го намирам за странно. Но не се чувствам отблъснат от обществото. Очаквах, че така ще стане.
- Нападали ли са ви и физически?
- При последното ми пътуване, за да си представям книгите, пред театъра във Франкфурт ме чакаха с ковчези група босненци, които бяха докарани там. Редакторът ми каза: Не отивай при тях! Аз въпреки това отидох и им казах да ми дадат адресите си, защото бих желал да ги посетя. Тогава те много се стреснаха.
- В едно интервю за хърватския вестник „Глобус“ сте обявили, че искате да пишете роман за Милошевич.
- Глупости!
- Били сте отишли на погребението му в Пожаревац, за да се вдъхновите от атмосферата на родното му място.
- Пълни глупости! Цялото интервю беше измислено. Тук дойде една много красива репортерка, която още в началото ме попита защо съм казал, че одобрявам Дубровник да бъде разрушен. Но Дубровник не беше разрушен. Само крайните квартали бяха обстрелвани. В стария град в най-лошия случай да са паднали само няколко керемиди.
- Каква беше истинската причина да отидете на гроба на Милошевич?
- Можете да го прочетете.
- Искали сте да се простите със страната, чийто последен президент е бил той.
- Точно така е.
- В траурното си слово вие казвате: „Гледам. Слушам. Чувствам. Спомням си. Заради това присъствам днес тук, близо до Югославия, близо до Сърбия, близо до Свободан Милошевич“.
- Мен също ме възмути как се съобщаваше за смъртта му в медиите. Трябва да внимавам да не се разпаля, като си спомня какво беше написал например Ерик Фоторино, който междувременно стана издател на „Монд“. Той беше цитирал португалския поет Фернандо Песоа, който в своята „Книга на безпокойството“ казва, че ако сърцето можеше да мисли, сигурно би спряло. Заради това, според Фоторино, след като сърцето на Слободан Милошевич било спряло да бие в затворническата килия, сигурно той бил започнал да мисли. Тогава си помислих, че най-отвратителното нещо, което човек може да направи, е да използва един голям поет, за да се изпикае върху умрял човек. Тези хора, които се представят за обичащи поезията, са всъщност нейните най-страшни врагове.
- Да, но...
- Няма „но“.
- Вие се определяте като приятел на Сърбия. Вашият разказ за едно пътуване през страната носи подзаглавието „Справедливост на Сърбия“. Сръбският народ обаче сам свали Милошевич и доброволно го предаде на трибунала за военнопрестъпници в Хага.
- Него просто не го избраха на изборите. Това, че го предадоха на трибунала, си остава вечен срам за Сърбия.
- Сръбската писателка Биляна Сръблянович казва, че вие не сте били ориентиран. Милошевич нареждал да бъдат убивани на улицата хора от опозицията.
- Това изобщо не е вярно. В Югославия имаше напълно свободен печат. Но съществуваше икономическото ембарго на Запада, вследствие на което съвсем от само себе си възникнаха мафиотски структури. Тези малки групи на мафията воюваха помежду си. Как може това да бъде свързано с Милошевич?
- Аз само питам.
- Да се твърди подобно нещо е безсрамие. Това момиче по време на войната на НАТО срещу Югославия беше натоварено от списание „Шпигел“, което подкрепяше войната, да води дневник. В него тя писа, докато падаха бомбите, че нямало никаква опасност, само тук-там се били счупили стъкла. В действителност в тази война загинаха над хиляда сърби. Тази жена е курва на Запада. Така наричам подобна постъпка.
- Тя съжаляваше, че вместо да ходите на погребението на Милошевич, не сте участвали със свирка в уста в организираната демонстрация при неговата смърт като знак, че Сърбия не е в траур.
- Ох, тя тази свирка може ли...
- Моля?
- Нищо.
- Защо не кажете изречението до края?
- Можете да сложите многоточие.
- Голяма част от Сърбия междувременно се дистанцира от вас.
- Така е, но това е нормално. Във всяка страна има и такива, и онакива хора.
- Вие откъде черпите информацията си?
- За какво?
- Че Милошевич не е отговорен за тези убийства.
- Е, нали аз самият се числя към мафията. На мене ми плащат сръбските тайни служби.
- Шегувате се.
- Не, съвсем не. С тези пари съм си купил нови обувки. Но да престанем с това! Слободан Милошевич не беше големият мошеник, какъвто искат да го представят. Само погледнете какво е написал някогашният президент на Босна и Херцеговина Алиа Изетбегович в книгата си „Ислямската декларация“! Там той представя своя проект за една ислямска държава. От бившия хърватски президент Франьо Туджман, този фашист, има написани и по-лоши неща. Истинските мошеници са те. Но тях Западът ги подкрепяше.
- Западните политици, които с признаването на Словения и Хърватия предизвикаха разпадането на Югославия, и преди всичко Ханс-Дитрих Геншер, били, казвате вие, истинските престъпници.
- Да, продължавам да се ядосвам, когато започна да говоря по този въпрос. По тази тема и до днес аз съм много ангажиран. Просто е така. Може би това е болест. Но има и по-лоши болести, отколкото моята болест, наречена Югославия.
- Значи социалистическа Югославия, която обединяваше най-различни народи и религии, е била вашият политически идеал.
- Почти, бих могъл да кажа. Много обичам думата „почти“. Беше почти идеал каква може да бъде една държава. Защото аз съм настроен относително социалистически поради произхода си, който беше беден, и защото дължа на австрийските социалисти това, че като студент получавах стипендия. Тогава аз, глупакът, го възприемах почти като подарък.
- Ах!
- Днес често се забравя, че югославският социализъм беше по-различен от съветския. Беше утопичен социализъм. Въпреки че по времето на Тито също бяха извършени много несправедливости, от това можеше да излезе нещо, можеше икономиката да няма последната думата. Просто капитализмът победи. От един културен пейзаж, който аз много обичам, от така наречената Централна Европа беше създадена някаква политическа идея. Там беше грешката. Днес много сърби, като постоянно свирят валсове, искат да се числят към Централна Европа. Това е ужасно. Ужасно!
- Но нали сам казвате: „Аз обичам икономиката“.
- Казал съм го в „Нойе Цюрхер Цайтунг“.
- Да не сте станали капиталист?
- Щом настоявате... Но не е вярно. Всички съществителни имена, които завършват на „-ист“, не важат за мене. Аз обичам глаголите. Щом употребите за мене някое съществително, това вече е грешка. Можете да задраскате дори думата „автор“ или „писател“. Аз не съм писател, аз пиша, писал съм, ще продължа да пиша.
- Във вашия роман „Изчезване на образа“ описвате парите като нещо живо.
- Да, купуването и продаването, размяната на пари... Когато в края на деня, вечерта или в късния следобед, когато вече не ми достига въздух, понякога се принуждавам да си купя нещо, гума за триене, крем „Нивеа“, конец, червен конец...
- Купувате си нещо, макар че не ви е нужно?
- Така става. Това е процес, който ми дава живот, когато ме застрашава меланхолията.
- Страдате ли от депресии?
- Не. Меланхолията си е меланхолия. Това е дума, която не може да бъде заместена с друга, както розата си е роза.
- Меланхолията ви е придружавала през целия ви живот.
- Да. Такъв съм по природа. Като дете винаги исках да бъда меланхолик. Исках да седна на някой камък и повече да не стана. Но досега това не ми се е удавало. Меланхолията е нещо друго. Тя е свързана с времето, понякога почти парализира.
- Опитвали ли сте да се борите с нея чрез таблетки?
- Известно време взимах някакво лекарство, което се нарича „Транксилиум“. Беше ми го предписал един лекар в Залцбург, когато пишех книгата си „Дългото завръщане у дома“. Тогава понякога изпитвах страх от смъртта, защото сърцето ми не е наред. Постоянно го чувах как бие. Чрез лекарството това не престана, но съзнанието ми беше отвлечено. Чувствах сърцето си, но си мислех, че е сърцето на друг.
- На вас не само сърцето ви не е наред...
- Какво ми има още?
- Вие сте далтонист.
- Вярно е. Не виждам червеното и зеленото. Може би поради това виждам останалите цветове дори по-интензивно.
- Например „различната жълта юфка“ на пазара в Белград, която сте описали в своята книга за пътуването си през 1996 година.
- Да, виждам жълтото добре.
- Как тогава можете да различите ягодите по склоновете на Сребреница, мястото на най-голямото военно престъпление след Втората световна война?
- Това бяха балкански ягоди, техният червен цвят е особен. За разлика от тях, трябва действително да се навеждам към дивите ягоди в моята градина, за да ги видя.
- По-късно ви упрекваха за описанието на юфката и на ягодите в една страна, където има война.
- Да, това ме учуди. Не бях подготвен за тази реакция. Нали тогава още съществуваше този тоталитарен език на журналистите, който на мен не ми подхожда. Винаги казват, че поетичният език бил изкуствен. В действителност това е единственият ненагласен език, когато съществува чувство. По изключение, по време на това пътуване аз изпитвах няколко дълбоки чувства.
- Не ви упрекваха в поетичност...
- Напротив, напротив, различното жълто на яйцата или на юфката, цъфтящите дървета, тъмният горски мед...
- Но упрекът идваше заради съдържанието.
- Това стана по-късно.
- Може би е трябвало...
- Да не би да искате да ми дадете съвет?
- ... да разкажете за ужасите.
- Не приемам съвети, за които не съм молил.
- Още през 1979 г. в благодарственото си слово при получаване на наградата „Кафка“ казвате: „Като търся формите за моята истина, аз съм се насочил към красотата, към потресаващата красота, към потреса от красотата.“
- Вижте, понякога в словата си съм се стремил да кажа нещо програмно, което сега не бих казал по този начин. Други хора са били доста по-противоречиви. Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както се казва в Австрия, „чиста вода ненапита“.
- Описанието на красивото продължава да е залегнало във вашата програма.
- Проблематичното красиво, да. Трябва да боли, разбирате ли? Когато красивото не причинява болка, човек може да го купи. В онова, което пиша, човек трябва да усети настоящето, живота и смъртта, миналото и непреходността. Колкото по-красиво и по-дълбоко, и по-истинско е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли, когато знаем, че ще умрем, че един ден вече няма да можем да четем или да обичаме, или да берем гъби.
- Може би на онзи свят също има гъби?
- Що за глупост! Гъби от оня свят!
- В нашето интервю преди много години вие ме нарекохте „глупак“.
- Заслужили сте си го.
- Днес вашите обиди не ме засягат, защото зная, че вие не мислите така, както говорите.
- Не съвсем. Но инак сте прав. В мен има нещо, някакво чувство за побратимяване, което, тъй като пиша, не мога да го изживея. По-рано, когато бях на трийсет, четирийсет, понякога бях злобен. Не исках да унищожа човека пред мен, но исках да го махна от себе си. Тогава обаче другият с право пожелаваше да ме унищожи.
- За кого говорите?
- Ах, да оставим това.
- Да не би да мислите за Марсел Рай-Раницки, вашия „враг в Германия“?
- Аз нямам врагове.
- В своята книга „Моята година в ничия залив“ вие го наричате така.
- Но това е толкова неинтересно. Оставете ме на мира с тези закачки! Доволен съм, че вече не трябва да мисля за този жалък човек.
- Той смята, че вие искате да го убиете.
- Никога не съм казал „ще го убия“. Веднъж през шейсетте години писателят Ролф Дитер Бренкман беше казал такова нещо. В някаква дискусия с този човек той беше казал, че с удоволствие би го застрелял с автомат.
- Вие само сте казали, че няма да съжалявате, когато Райх-Раницки умре.
- И сега мисля така.
- Но на края той ще ви надживее.
- Да, защо не? Желая му всичко добро.
- Вие познавате ли се с него лично?
- Срещнах го веднъж на Франкфуртския панаир на книгата, когато за последен път бях там. Той мина покрай мен и каза: „Господин Хандке, как върви бизнесът?“ Оттогава аз задавам този въпрос на всички, които срещна.
- Сега ви питам аз.
- Ще ми дадете ли десет евро?
- Когато миналата година наградата „Хайне“, дотирана с петдесет хиляди евро, ви беше присъдена от журито, а след това градският парламент на Дюселдорф не разреши тя да ви се даде, вие първоначално възразихте.
- Да, аз исках тази награда.
- Трябваха ли ви парите?
- Оставете ме да помисля...
- Матиас Матусек попита в „Шпигел“ дали не сте финансово затруднен.
- Това ме ласкае.
- Как така?
- Защото е хубаво, когато някой гладува. Но, сериозно, като дете и по-късно, като младеж, съм разбрал какво значи бедност и страхът отново да бъда беден играе в живота ми известна роля, защото аз не искам да ме издържат - нито някоя жена, нито някой издател, както стана например с Волфганг Кьопен, който, след като повече не пишеше, трябваше да очаква Зигфрид Унзелд да го финансира. Всеки път, когато Унзелд ме е посещавал, той винаги по някакъв, леко хумористичен, но все пак загрижен начин се е оплаквал, че трябва да плаща на Кьопен. Тогава съм си мислил, че не искам да свърша така и сключих застраховка за живот, така че, след като станах на шейсет, започнах да получавам пенсия. Това са хиляда евро на месец. Така мога да избегна най-лошото.
- Защо тогава не задържахте за себе си петдесетте хиляди евро от организираната алтернативна награда „Хайне“ на „Берлинер Ансамбъл“?
- От самото начало беше ясно, че ще стане така.
- Вие предадохте парите на един сръбски анклав в Косово.
- Да, но това очевидно не засрами хората, които преди това бяха написали, че мен ме интересуват само парите от наградата. Изглежда, че в някои медии, като „Шпигел“ например, срамът, ако направим вариация на последното изречение на романа на Кафка „Процесът“, не е останал жив.
- През 2005 година бяхте казали, че „по принцип“ няма да приемете никаква награда повече.
- Така е, да.
- Защо въпреки това приехте наградата „Хайне“?
- Вероятно наистина съм искал парите. Но вече съм категоричен, че от сега нататък няма да приема нито една награда.
- Кой знае..
- Сещате ли се за някоя награда?
- Нобеловата награда.
- Добре, но тогава, ако може, едновременно за физика, за мир и за литература, и трите заедно, това би било страхотно. Не. Шегата настрана, аз мисля, че Нобеловата награда, поне за литература, отдавна вече няма стойност. Човек би трябвало да върне парите на Нобеловата фондация, за да се произвеждат с тях оръжия, както е било първоначално.
- Шегувате се, но вътрешно сте все още огорчен.
- Ах, така ли?
- Франк Шилмайер писа във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, че било „ултимативна форма на социален демонтаж“, че отново са ви отказали наградата „Хайне“.
- Да, но точно този вестник трябва да носи отговорност за това. Първоначално те предизвикаха отказа, а след това лицемерно се оттеглиха и се направиха на демократи. Моят приятел, издателят Михаел Крюгер, наскоро ми каза, че този вестник винаги иска да бъда прав...
- Като вас!
- (Взема една лъжица от масата, за да я използва като оръжие, но след това отново я оставя) Исках да кажа, че този вестник иска винаги да бъде прав и при това върши несправедливост след несправедливост.
- „Зелените“ особено остро се изказаха във връзка с присъждането на наградата.
- Да, защото те са напълно некултурни. Никой от тях не чете, почти никой. Или четат стратегически. Има хора, които четат някоя книга и щом я завършат, хоп, за тях нея я няма, сякаш четенето е унищожаване на книгата.
- В едно интервю за австрийското списание „Нюз“ вие казвате, като препращате към изречението на Бертолт Брехт „Още е жива утробата, от която е изпълзяло това“, че за вас онези, които са изпълзели оттам, не са крайно десните, а, цитирам ви, „зелените, онзи тип, който е федерален канцлер и министърът на бомбите“. С това имахте предвид Герхард Шрьодер и Йошка Фишер.
- Казах го, защото беше направено сравнение на Милошевич с Хитлер и защото се говореше за сръбски концентрационни лагери. Но историята не се повтаря. Отвратителното винаги приема нови форми. Ужасната утроба не ражда винаги все едни и същи явления. Днес ужасното се проявява по нов начин, като шумоли ласкаво, сладникаво и хуманно, като повтаря постоянно думата „демокрация“ или хубавата дума „зелено“. Това се бях опитал да кажа.
- Чувствате ли се разбран погрешно?
- Не е само погрешното разбиране. Има и...
- Омраза?
- Да. Поетите отдавна ги мразят.
- Това биха били хубави заключителни думи.
- Ще изпиете ли чаша вино с мене?
- Искам да ви разкажа за едно преживяване, което имах с вашия „враг в Германия“.
- През това време аз може да слушам вятъра.
- В едно интервю, което взех преди няколко години от Марсел Райх-Раницки, той през цялото време очакваше един определен въпрос, който аз трябваше да му задам. Аз обаче не се сещах за него. Едва на края той си призна, че в Германия много хора го мразели, защото бил евреин. Бил ограден тук от антисемити, към които вероятно искаше да причисли и вас.
- Свършихте ли?
- Не, искам да кажа, че би било погрешно, ако ви смятат за антисемит.
- Разбира се.
- Във вашия роман „Китаецът на болката“ героят убива един неонацист, който пръска със спрей пречупени кръстове по дънерите на дърветата. „Този знак, пишете там, е въплъщение на причината за моята меланхолия.“
- Да, геноцидът спрямо евреите е основният шок в моя живот. Ще ви разкажа една история, която не е по-различна от вашето преживяване с онзи човек...
- Райх-Раницки...
- Малко, след като бях публикувал книгите си за Югославия, на власт в Австрия дойде правителство от крайно дясната партия на Хайдер и от консервативната Народна партия, и тогава във Франция, където аз живея отдавна, се възроди старото враждебно отношение към Австрия. Между някои народи съществува омраза, която трае векове. Като отричаха австрийското правителство, към него тук причислиха и австрийския народ, като че ли там няма хора, които да са против това правителство. Тогава в интервю за един френски вестник казах: След като вече бомбардирахте Белград, сега можете да бомбардирате и Виена. И така тогава станах патриот. Защото между патриотизъм и национализъм все пак има разлика. Патриотът реагира само когато нападнат страната му.
- Реагирали сте по вашия типичен ироничен начин.
- Не, тук нямаше вече ирония. Помислих си, че тези скапани французи просто не знаят нищо. Няма европейски народ, който да е толкова непросветен като французите, като махнем изключенията. Тогава усетих, че като австриец и в мен тече кръв на патриот. Но след това написаха, че аз съм бил съюзник с Йорг Хайдер, което беше също толкова смешно, колкото и да ме смятат за антисемит.
- Каквото и да кажете, то винаги ви вреди.
- Да, странно.
- Защо, мислите, Гюнтер Грас имаше полза, ако става дума за продажбата на книгите му, като си призна, че като младеж е бил член на Вафен СС?
- На този въпрос вие трябва да отговорите.
- Вие определихте начина на неговото признание за „самомнително“, а самия него нарекохте „позор за писателството“.
- Да, но имаше време, когато аз изпитвах голяма симпатия към него. На трийсет години Грас беше гений, какъвто аз никога не съм бил. Много рядко се случва някой да попадне на света при полет. Може да се каже, че светът полетя към него. Но след това той започна само постоянно да имитира този полет, а това е по-лошо, отколкото ако беше престанал да пише. Той никога не се промени. Човекът на изкуството е само тогава човек за пример, когато от неговите произведения може да се разбере как протича животът. Той трябва да премине през три, четири мъчителни промени във времето. Това може да се види добре при Гьоте. При Грас изобщо нищо не може да се види. С бързия си успех в Германия той стана официална фигура и след това само имитираше самия себе си.
- На вас това не ви се е случило.
- На мен това не ми се случи. Аз не съм публичен човек. Аз съм идиот в гръцкия смисъл, човек, който не се числи към това място и време. Никога не откривам в обществеността мярката как да се справя със съществуването си на пишещ, въпреки че и мен успехите дълго са ме глезили. Но от това аз се чувствах почти виновен. В моята кореспонденция с поета Николас Борн използвах дори думата „извинение“. Когато за пръв път получих хиляда марки за едно литературно четене, почти изпитах срам.
- Липсвало ви е самочувствие.
- Напротив, за момент тогава добих опасно самочувствие и в някакъв вид си внуших, че съм нещо неповторимо. Тогава казах на Бруно Ганц глупавото изречение: „Аз съм голям писател“. Но бях наказан веднага за това, като почти загубих езика си. Тоест от небето ми залепиха плесница.
- Във вашата последна театрална пиеса „Следите на заблудените“ се казва: „Винаги съм искал да бъда герой... А какво станах? Бияч, който дори не може да удари. Убиец, прекалено плах да убива. Бягащ в амок без жертви, просто заблуден човек. Слабак. Скандална фигура от периферията, която само привидно е в центъра на събитията.“
- Да, това е пресилено. Като пишещ, човек трябва да заостри нещата, но после това е лека храна, която бива използвана от известни журналисти срещу самия него.
- Не сте ли искали да бъдете герой?
- Напротив, разбира се, че винаги съм искал да бъда герой.
- „Дали и аз се самообожествявам?“, питате в автобиографичната ви книга „Моята година в ничия залив“.
- Това не е автобиографична, а епична книга, а всеки епос е едновременно с това разширена или стеснена игра. Аз не съм Омир, нямам „Одисей“ и нямам Троя. Мога да разказвам само за проблемите или за напрегнатия по различен начин епос на мира, оцветен в различно жълто, разбирате ли? Някога написах една пиеса, която се казва „За селата“. В нея има едно абсолютно увличащо изречение: „Вечният мир е възможен.“ От една страна, това е тотална глупост, но, от друга, това изречение постоянно се връща при мен. Аз имам нужда от него. То долетя при мен от мрака като плод, който да ме храни. Всъщност човек изобщо не може да каже такова изречение и аз съм го казал само веднъж. Моят начин на писане не е директен, а става все по-заобиколен. Аз заобикалям, почти събарям. Правя големи завои около онова, което искам да кажа, защото зная, че то не може да бъде казано така, както бих искал да го кажа. Но този единствен път аз съм го казал.
- Като успокоение?
- За Бога, не! С думата „успокоение“ можете да ме прогоните. Литературата няма нищо общо с успокоението. Изречението долетя при мен. Неотдавна ми се случи нещо на улица Марияхилферщрасе във Виена. Беше рано сутрин и изведнъж си помислих, че всички хора, които идват срещу мен, са хубави, че имат хубави очи. Това беше също такъв тласък, като изречението за вечния мир. Но то долетя до мен. Само това долитане е важно за литературата. Всичко останало е просто настроение.
- Казвате го така категорично.
- Да ме дразните ли искате?
- Когато човек говори с вас, през цялото време се плаши, че казва нещо погрешно.
- Да, сигурно! Аз съм раздразнителен човек. Моята раздразнителност ме прави, от една страна, гневен, което може да доведе дори до презрение, а, от друга, тя ме прави открит към красивото, което другите вероятно не забелязват.
- В едно интервю с Петер Хам казвате, че добрият писател трябва да бъде и добър човек.
- Това е вярно. Или по-добре: един писател трябва да действа добре. Не е задължително да върши добро. Но трябва да действа добре, както действа добре някой предмет. Една книга действа добре. Човекът може да действа добре, дори и когато не прави добро. Да действам добре е моят идеал.
- Но не сте го постигнали.
- Напротив, напротив. Да действам добре е моя професия.
- Аз не бих бил толкова сигурен какво действа добре на другите.
- Аз не говоря за вас. Вие и без това не действате добре...
- Може ли да се засмея?
- Вие не действате добре.
- Учудвам се, че ви смятат за човек без чувство за хумор.
- Аз също. Защото не е вярно. Действително аз не съм човек със страхотно чувство за хумор, това би било ужасно. Истинският хумор е явление, съпътстващо трагичното, дори и отчаянието. Ако хуморът е само хумористичен, тогава той ще ме натъжи до смърт.
- Обичате ли живота?
- О, да!
- Винаги ли?
- Когато имам чувство, че живея, тогава обичам живота. Да живееш просто е задължение, мисля аз.
- Бихте ли живели вечно?
- Да, сигурно, ако остане разумът, копнежът и мечтите. Защо не? Човек обаче не бива да си представя подобно нещо, както аз се пазя да си представям какво идва след живота. Когато почина предишният папа, полякът, който съвсем видимо умря, си помислих, че той сигурно ще бъде изумен. При него почувствах, че след смъртта не идва нищо. Но при други може да бъде друго. Ще изчезнем в синьото или в червеното, или в зеленото, един дявол знае...
- Как искате да умрете?
- Мога да ви го кажа съвсем точно: или на бюрото с молив в ръка, докато пиша, или докато спасявам някого, например от пожар в горяща къща.
Франкфуртер Рундшау, 31 август 2007 г.
Разговора води Андре Мюлер
Превел от немски Владко Мурдаров
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
