Последната книга на Станислав Стратиев носи заглавието "Вавилонска хроника" и е в стилистиката на търсенията на писателя от последните години. Разположена между публицистичното и фикционалното, тя продължава линията, подета от "Българския модел". Текстовете в нея могат да функционират и като абсолютно самостоятелни, често пъти като прекрасни хрумвания, като образи, които си струва да бъдат откроени, но могат да функционират и като парчета от едно цяло, като късчета от мозайка, която гради пространството на българското. При това тази общност се носи не толкова от формалните белези - едни и същи герои, типови ситуации и пр., а от по-единните нагласи, от способността абсурдното да набъбва в хода на всеки следващ текст и постепенно да напластява границите (и ограниченията) на въпросното българско.

Говорейки за българското, ми се ще да подчертая, че книги като тази казват много повече за него - за това, което то е, и най-вече, за липсите, които го белязват, отколкото всякаквите народопсихологии, които напоследък отново са на ход и които клонят към националистически залитания. Скептичното-иронично вглеждане е едно от най-големите достойнства не само на това произведение, но и изобщо на писането на Стратиев. Патосът е загърбен. Лесните формули също. И се разчита на алегорическото и на игровото.

Книгата на Станислав Стратиев носи заглавието "Вавилонска хроника", което се опитва да каже: че самата структура на книгата е такава, разнопосочна, че тя ще се стреми да обхваща различни аспекти на онова, което я интересува; че българското е тъждествено на вавилонското, защото една от постоянните му черти е разноречието, разногласието, и вътре в самото него, и по отношение на взаимоотношенията му с другите; и най-сетне - че вавилонското има и друго измерение, и то може да се сведе до идеята, че всичко в България се случва като катастрофа и надскача размерите на нормалността.

И така, "Вавилонска хроника" ни предлага поредица текстове, в които главният герой носи знаковото име Паскал, и най-малкото емблематизира визията за човека като мислеща тръстика... Защото този Паскал непрекъснато философства и разсъждава, в неговата уста се влагат изводи и откровения. И изобщо името активизира идеята за мисленето, на което разказите много държат. Като част от ситуациите показват какво се случва, когато това мислене отсъства, когато се правят какви ли не операции, а само за най-простото, което обикновено би донесло решението, никой не се сеща. Нещо повече - казва ни книгата - българското мислене е винаги малко полу, пълно е с пролуки и прорези...

Моделът на света, който се гради от разглежданите текстове, е модел на свят, в който се визуализира идеята за българското търпение, липсващите глас и воля (образът на Паскал като течност); многократно се говори за страстта на българина към далавера ("Първични суровини"); концентрира се върху българската философия, която е философия на омразата - месечният баланс на чувствата на българина представлява всякакви вариации на омразата. Проиграват се митологемите за българското бавене - като се почне с демокрацията и се свърши с рокгрупите, които идват в България, когато са в края на кариерата си, но и бързане, що се отнася до исканията и претенциите - Животът трябва да се поема на малки глътки, кротко, смирено. Но колко могат така, колко владеят тази философия; споровете около езика - побългаряването или нормалното отваряне ("Възраждане или Ренесанс"); непълноценността на българското - Нещо неизмазано има в този наш живот, нещо недостроено, недобоядисано, недоциклено ("Американска целувка"). Неслучайно текстовете въвеждат и чуждата гледна точка към нашето си, гледната точка на почуда, недоумение и потрес, доколкото тя не може да приеме, че иреалното (...) по тези места има някои особености. А именно - че си е чиста реалност. Дори повече от необходимото ("Местни особености на иреалното").
В заключение ми се ще да изтъкна удоволствието от писането, от намерените ситуации и хватки, които книгата демонстрира. И читателското удоволствие от лаконичното, почти афористично писане и визуалното мислене, които тя рационализира.