Бавното четене
Боряна Кацарска. Милост към езика. Пловдив, ИК Жанет 45, 2016
Александър Кьосев: Сега ще говорим за една книга, която наистина е бавна. Миналият път „Бавното четене“ трябваше да се справи с една бърза книга на един неистов измисляч, какъвто е Момчил Николов. Тук Боряна Кацарска е бавна във всеки един смисъл. Тя е написала една стихосбирка преди двайсетина – колко? - години…
Миглена Николчина: Доста.
Александър Кьосев: Много години, ние забравихме вече. И никой вече не смяташе, че Боряна Кацарска пише поезия. Тя междувременно направи докторат по философия, превежда от латински и от холандски, преведе Рутхер Копланд, един изключителен холандски поет. И в някакъв смисъл е много утвърден човек. Написа една книга за Кандински, много дълбока и интересна. Но не се надявахме, че ще се върне към поезията. А тя се върна към поезията и тук, в тази книга, която се казва „Милост към езика“, дори казва: „Поезия се пише бавно“. Повече от 20 години й трябваше, за да напише своята кратка втора стихосбирка.
Миглена Николчина: Тази книга е от този вид книги, които могат да се харесат на страшно много хора. Т.е., тя би се харесала и на хора, които сравнително рядко четат поезия; тя ще се хареса и на хора, които се занимават професионално с поезия; тя ще се хареса изобщо на хора с интереси, най-общо казано, хуманитарни. От тази гледна точка, това е, аз бих казала, една шлагерна книга. Тя веднага спечелва, очарова, омагьосва с внимателната си и прецизна, и именно, бих наблегнала, внимателна форма. На мен ми се иска малко да разширя – не знам дали ще стигнат тези десет минути разговор – да разширя малко контекста на тази книга. Тъй като ние вече от повече от година уж четем бавно, но още не сме стигнали до момента да не говорим за всяка поредна книга като казус след казус, като отделен автор с отделна книга – не стигнахме до това да се опитваме да поставяме по-широки контексти и да проследяваме по-широки течения. Аз бих свързала тази книга най-напред, по-тясно, с вкусовете и с разбирането за поезия на Факултета по философия на Софийския университет. Тук има един философски контекст и аз веднага бих споменала Цочо Бояджиев като друг представител на точно този вид писане. Ако трябва да разширя малко този контекст в българската литература, бих казала, че този начин на писане принадлежи на вкусовете на 70-те години и на нещо, което понякога полу на шега, защото не е съвсем точно, го определям като Пловдивска школа. Т.е. тук има един вкус към красивото, естетизирано размишление, което се стреми към точна форма и към мисъл, която не е много смущаваща – т.е. там няма рязкост, няма дисонанс, няма влизане в страховити дълбочини, няма предизвикателство. За да обясня какво имам предвид, бих могла да мина през начина, по който Димитър Аврамов в „Естетика на модерното изкуство“ обсъжда темата за парнасизма в изкуството. Това е една френска тема от XIX век и е тема, която противопоставя парнасизма на онова, което се случва след Бодлер. Съкращавам разказа: писането на Кацарска е начин на писане, който се развива в един паралелен ръкав на времето. В този паралелен ръкав на времето Маларме не се е случил, Лотреамон не се случил, Хлебников не се е случил, сюрреализмът не се е случил… Всичко онова, което наричаме литературен авангард и модернизъм, не се е случило. Това си е едно движение, което продължава линията на парнасисткото писане и като форма, и като съдържание; като една утаена, много човешка мисъл; една индивидуалност, но силно стилизирана. Т.е., ние ако смесим стихове на Боряна Кацарска със стихове на Цочо Бояджиев, аз не съм сигурна дали ще можем да ги отличим.
Александър Кьосев: Добре, Миглена, с много от това, което казваш, съм съгласен. Има такъв момент, това е част от едно естетско писане, в което големите авангардистки революции на поезията сякаш не са се случили. Но как вписваш това, което казваш, в следното финално тристишие на стихотворението „Разрушаване“:
Една саксия с червено цвете/ лети самоубийствено/ и бавно.
Дали попада в това, което казваш?
Миглена Николчина: Абсолютно попада, да. Значи…
Александър Кьосев: Аз си мисля, че тази поезия, бидейки в това направление, за което ти говориш, е изключение. И тя поема в себе си парадокси, поема в себе си дълбочини, поема в себе си скрити дисонанси, които присъстват в тази уталожена и успокоена естетска бавност.
Миглена Николчина: Ама кой казва, че това го няма? Освен това, не съм казала, че това не ми харесва. Просто, струва ми се, че е време да започнем да мислим за съвременната поезия така, както се мисли за съвременната музика - като хетерогенно обитаваща различни направления. Аз се опитвам да…
Александър Кьосев: Да, с това съм съгласен. Аз мисля, че в момента можем да намерим поезия, която напомня дадаизма, друга, която напомня парнасизма, трета, която е символистична, четвърта, която е експресионистична, и т.н. Те съществуват една до друга, те съсъществуват. И това съсъществуване не е много здравословно, според мен. Навремето се смяташе, че то е много постмодерно и не знам какво. Аз не го харесвам. Но, така или иначе, съществуват стилистични вселени, които различни поети и техни читатели обитават. И все пак, съществува нещо, което се нарича добра поезия, и нещо, което се нарича лоша поезия. Аз смятам, че това е една изключително добра книга.
Миглена Николчина: Това е добра книга, която ще се хареса на максимално широка аудитория; и аз казах това. Т.е. тя ще се хареса и на професионални ценители, и на хора от по-широки кръгове. От тази гледна точка, много е необходимо да има такава поезия; както казва Божана Апостолова, която да хваща за гърлото обикновения читател. Защото поезията трябва да може да продължи да общува с повече хора. Ние знаем, че тя има и този проблем, че е прекалено затворена. че читателската аудитория всъщност съвпада с количествата, не малки, на хората, които пишат. И тук имаме зададени едни високи критерии - отново ще спомена и Цочо Бояджиев в тази връзка, но има и други поети, и то философи – едни високи критерии за форма, освен всичко друго. Т.е. сигурна съм, че и това ти е харесало, че на фона на елементарното използване на езика, което ни заобикаля днес, на все по-бедното използване на езика, което ни заобикаля, тук имаме една висока езикова взискателност. Но това не променя…
Александър Кьосев: Малко е това, което казва Миглена, аз ще кажа нещо повече. Не просто взискателност, не просто форма, не просто отношение към езика, има милост към езика - така се казва книгата. Какво аз разбирам под тази милост? На първо място, думите съществуват в едно екзистенциално пространство при Боряна Кацарска, което може да бъде и екзистенциално време. Което най-добре може да бъде описано с повторителни, наслоителни и леко монотонни мотиви от типа „преваля лятото“, „преваля пладне“, „изчерпват се възможностите на пейзажа“. Съществува един такъв момент на застинало отминаване - животът е спрял за момент в своята върхова горна точка, в зенита, в средата на годините, малко след пладне. И от тази биографична гледна точка се хвърля поглед на всичко. Това би могло да бъде и сантиментално екзистенциално клише, би могло да бъде шлагер, както казва Миглена.
Миглена Николчина: То е сантиментално.
Александър Кьосев: Едновременно с това, чуйте: Изгрява залезът. Това е невероятно. Просто. Този оксиморон може да изглежда евтин – всъщност, не е никак евтин. Той сблъсква космически цикли с изтичането, безвъзвратното изтичане на живота. И какво представлява тук милостта към езика? Тя е усещане за това, че езикът е част от това битие, от тази екзистенциална протяжност (едновременно цикличност и фаталност) – и едновременно с това, той се е слял с природата, между думите и атомите няма разлика. А атомите в този начин на писане са културни атоми. Това е език, който има памет, и това е огромна разлика от съвременната поезия. Съвременната поезия работи с българския език, сякаш това е език без памет.
Миглена Николчина: Не всяка.
Александър Кьосев: Не всяка, има изключения.
Миглена Николчина: А и поезията се прави от изключения.
Александър Кьосев: Но аз говоря за масови случаи и то на добри поети, които работят с един универсален език. Така, сякаш той е лишен от памет. А това е поезия, която работи с културни пластове. И тук човек може да чуе и Яворов, и Вапцаров, и любимия Георги Рупчев…
Миглена Николчина: Предимно Дебелянов, предимно Борис Христов.
Александър Кьосев: И Рилке, Рилке присъства тук много силно.
Миглена Николчина: Много слабо.
Александър Кьосев: Не, не съм съгласен… Тя работи с тази атомарна културна тъкан на езика - бавно, спокойно и с любов към него. И гради от него едни пространства, които се вечни, ведри и трагедийни. Попадайки в екзистенциални форми, които могат да бъдат и шлагери, тя работи с тях много сложно, много фино, създава им дълбочина и драматичност. Други правят шлагери.
Миглена Николчина: И никога не пада в кича, което е винаги един особен риск на този вид писане. Така че трябва да признаем, че това е качествено на тази книга, че се движи по ръба.
Александър Кьосев: Да, и тя принадлежи към културни бездни, и – на фона на днешното бързане - стои спряла, така да се каже.
26 май 2018
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
