Бавното четене
Момчил Николов. Последната територия. София, ИК Сиела, 2016
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
Миглена Николчина: Доста време ми отне да убедя моя приятел проф. Кьосев да прочете „Последната територия“ на Момчил Николов. Но…
Александър Кьосев: Но той я прочете.
Миглена Николчина: Той я прочете, да. Но май остана на мнението, което имаше, преди да я прочете.
Александър Кьосев: Да. Разбира се, аз съм склонен веднага да призная талантите на Момчил Николов. Той е изключителен автор на истории – не казвам разказвач, забележете, а създател, измисляч на истории; и той е ужасно интелигентен човек. Романът го четох - въпреки своя професионализъм, който, надявам се, имам и който не би трябвало да ми позволява това - с нарастваща степен на неприязън. Той е дълъг роман – и колкото повече го четях, толкова повече антипатия събирах към подобен начин на писане. И затова ще оставя Миглена да говори днес повече, тъй като езикът на негацията не е добре да надделява над позитивния език.
Миглена Николчина: Така. Аз веднага трябва да контрирам, че колкото повече четях този роман, толкова повече се забавлявах и удивлявах от него. И ще се опитам да изредя онова, което за мен са големите качества на романа. Първо, това е наистина роман. Понеже ние знаем, че романът е, така, протеична форма, може да бъде писан по разни начини, може да бъде от сто страници…
Александър Кьосев: Може да бъде от най-протеичните.
Миглена Николчина: … може да бъде и от 1500. Този е действително от дългите романи. Това е роман, който разказва; и той е разказвач, Момчил Николов, не е просто автор и измисляч. Той разказва с езика и със средствата на един всъщност класически роман. Част от което е – и за мене това беше важно нещо, почти забравено в епохата, когато образът царува и когато визията царува – способността чрез езика да се пресъздават места. Така че, този роман, който се развива в различни епохи и на различни места - и в София, и в България, и в Испания - където и да стъпи, стъпва с една... изключителна пластичност, му викахме едно време на това нещо. Т.е. има една пластика на изображението, една сигурност в детайлите. Читателят знае, че завие ли зад следващия ъгъл, авторът знае къде го води – т.е., вървейки по една улица, той е проучил всяка къща на тази улица. И това създава изключителна плътност на едно действие, което е отчасти реалистично, но отчасти се движи във фантастичното, между гротеската и сюрреалистичното, и съня – както в крайна сметка се стига и до едно безкрайно сънуване. Това е роман, който е съвременен по своята чувствителност. Това също не е вече толкова подразбиращо се, тъй като ние преживяваме един момент, как да го нарека, на регрес, на реставрация, на връщане, както си говорихме по повод на Недялко Славов, към архаичния български, изчезнал селски мъж. „Последната територия“ е един съвременен роман, основно за един съвременен мъж, за едни съвременни хора, имащи съвременна чувствителност и съвременни болести, ако трябва да го наречем, на душата. И това го прави, също така, и съвременен политически, защото този роман има и съвременен политически хоризонт. Това, че става дума и за антиглобализъм, има едни интересни неща, свързани с това. А романът е и смешен, освен всичко друго. Значи, когато кажем всичко останало, трябва да кажем и това, че е роман, който е забавен, който ме караше да се смея, който умее да бъде в собствената си епоха и заедно с това да говори за много други неща. Не знам да продължавам ли? С какво не си съгласен от всичко това?
Александър Кьосев: Кант е казал, че геният се ражда от отношение между две неща. Едното е талант, а другото той го нарича sensus сommunis. Този здрав разум може да бъде разбран като една контролираща сила, която обуздава таланта в границите на онова, което все пак е споделимо, т.е. може да бъде разказвано и разбрано. И което създава, така да се каже, културните рамки, които удържат необуздаността на таланта. В случая обаче сме много далече от Кант. Та онова, което ме дразни у този роман, а и въобще в творчеството на Момчил Николов, е неговата прекомерност. Ако нещо липсва на този талантлив човек, това е чувство за мярка. Способността да обуздава своята адреналинна страст за раждане на истории. Не да разказва – не съм съгласен с твърдението, че това е разказ. Истинският роман и големите епически платна – няколко пъти сме го говорили това, Миглена, ако не се лъжа – е свързан с духа на търпението. Това е израз на Томас Ман. В случая този роман, бидейки дълъг и четящ се бавно, е само привидно търпелив. Отдолу има нетърпение, невъздържани страсти: да се разказа, да се сипят случки отново и отново, и отново, и отново, и една прекомерна лавина от истории, всяка по невероятна от следващата, които се застъпват една друга, които си пречат една на друга и които не си позволяват истински да се разгърнат. Без съмнение, пак ще повторя – Момчил Николов има таланти. И Миглена го каза: той е способен с няколко щриха да създаде атмосфера, всъщност е добър писател. Но няма никакво чувство за мярка. В резултат на което неговите истории се самоунищожават.
Миглена Николчина: Аз не съм съгласна с това. Очевидно, ако се върнем назад, ще видим, че ти харесваш по-скоро по-кратки творби…
Александър Кьосев: Да, харесвам такива кратки творби като примерно „Война и мир“…
Миглена Николчина: Е, не сме говорили още, но може да поговорим и за „Война и мир“ някой път. Майка ми, която беше класически читател, беше голяма почитателка на Момчил Николов. Аз мисля, че у него има едно класическо писане, включително едно класическо изречение, там има стил. Там има синтаксис, има един много гъвкав език, който се провира между различните му истории и който се променя; и има страхотно сюжетиране, може би прекалено добро. Значи, вътре има интрига, която аз се чудех как ще успее да я завърже в крайна сметка, той успя да я завърже. Аз го бях забравила. Да, действително става дума за един много дълъг роман. И той почва по един начин, и в един момент почвам да забравям и да се чудя как той ще събере всичко това. Той го събра. Майстор е. Майстор е и в сюжетирането. И действително е автор за някого, който обича като мен да изчезне в това, което чете, да се пресели в…
Александър Кьосев: Аз мисля, че композиционната връзка на този гигантски роман, която трябва да го събере, както казва Миглена, е привидна. Авторът се е отдал на стихията на следването на налудничави истории, една след друга. И пример за това: романът разказва за проникване в царството на сънищата… Ще избързам - Момчил Николов твърде на сериозно е приел изказването на Шекспир, че всички сме направени от сънища, и го е довел до гротескна маркетингова крайност.
Миглена Николчина: Той и Илон Мъск така смята.
Александър Кьосев: Та значи, има един български сюжет, който тече със сложни превръщания, с амнезии, изненади и чудеса, цели 350 страници, докато най-накрая не започне истинският роман. Той е за едно астрално същество, което може да прониква в сънищата. Това е, така да се каже, фантастично допускане номер едно. Фантастично допускане номер две е, че сънищата не са нещо просто така, фантасмагорично, а те са истинска реалност на архетиповете по Юнг. Фантастично допускане номер три е, че героят може да прониква не само в страната на сънищата, но във всеки един чужд сън. Фантастично допускане номер четири е, че той може да прониква в сънищата и на мъртвите хора. И така нататък. И най-накрая става психиатър-терапевт на мъртви сънища, и там му се случват едни неща, и те са още по-фантастични…. Но дори там не се спира, а се продължава в океана на сънищата и се задълбава надолу, където има едни още по-големи фантасмагории, дъно няма.
Миглена Николчина: Сашо, ти прекрасно го разказа...
Александър Кьосев: Една адреналинна история се редува с друга и, така да се каже, никаква граница.
Миглена Николчина: Ти го разказа прекрасно, аз по-добре не бих могла.
Александър Кьосев: На мен това ми е много. Има нещо в този начин на писане, за което казвам too much.
Миглена Николчина: На мен всичко това ми беше прекрасно, защото има и много силен реалистично-сатиричен аспект романът, много смешен, да го кажа отново. И софийските страници – много смешни страници; и испанските страници – също бляскави. И, наред с това, ги има и тези йерархии на съществуващото, да го наречем, които ни превеждат от една битова и сатирична реалност към една фантасмагорична и...
Александър Кьосев: Точно обратното. Значи, Момчил Николов като много умен и много информиран човек знае много добре кои са опасностите, в които попада едно такова четиво. И се е опитал да ги предвари, така да се каже, в своя роман. И там има леки закачки с new age - има също и леки закачки с добре изчисления литературен маркетинг. Те привидно трябва да ликвидират тия опасности. Но, за съжаление, не ги ликвидират. И Момчил Николов попада в тях с двата крака.
Миглена Николчина: Трябва да се прочете този роман от всички, които обичат да четат. Прекрасен е.
Александър Кьосев: Имайте търпение да четете нещо, което няма търпение.
21 април 2018
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
