Приближения - фокус Бетовен
Варненско лято - II
Във Варна животът с Бетовеновите цигулкови сонати продължи с още два концерта при изключителен интерес от публиката. При това, седящите в залата очевидно знаеха къде и защо са попаднали, нещо, което в съвременна България вече не се случва често. Оказа се, че идеята на Минчо Минчев за интегралното изпълнение на сонатите провокира у интелигентната прослойка на града силно желание да се приближи отново и през различни прочити до музиката на виенския класик, чиято 250-годишнина музикалният свят ще чества през 2020 г.
Четири сонати изпълниха програмата на втория концерт. 17-годишната Кристина Георгиева представи първата соната уверено, с впечатляващ звук обем. Свири с инспириращото партньорство на известната пианистка Виктория Василенко. Най-интересна беше втората, вариационна част, в която възможностите на текста бяха използвани за създаване на импровизационна напрегнатост в диалога преди очарователната лекота, с която изпълниха финалното рондо. Василенко бе водеща фигура в следващата за вечерта Седма соната. Тук Димитър Буров замести в последния момент разболялата се Лия Петрова, което бе действително един подвиг. Време за специален и задълбочен подход в прочита на тази изключителна Sonata eroica не е имало, но опитът и рефлексът на изпълнителите дадоха възможност на публиката да не се лишава от целостта на интеграла.
Не бях слушала досега двете сестри, Велислава Танева, цигулка, и Христина Танева, пиано. И двете правят успешна кариера извън България. В Четвъртата соната те демонстрираха стабилен инструментализъм с внимателно отношение към изискванията на фразата, съобразено със стиловата дисциплина. Нямаше провокации в тяхната интерпретация, предвидима бе и в звуково отношение. В тази си традиционност те постигнаха красива лирика, впечатляващи контрасти и една симпатична смислова подвижност във финалното рондо. Христина Танева свири и с цигуларката Йоанна Каменарска, която е концертмайстор на Хамбургските филхармоници. В този красив парад на цигулари Каменарска направи много силно впечатление в Шестата соната. Тя концертира по-рядко в България и, така да се каже, не е разкрила досега музикантския си ресурс. Основен в нейния прочит е култът към детайла, който не измества тежненията във формата, напротив, подчертава ги. Но толкова скъпоценни открития в текста показа на своята публика! Показа и своите възможности да играе с тембър и звук, за да създаде най-достоверната, според нея, атмосфера на ведрост и красота, характерна за песенния характер на творбата. Приковаващ бе изпълнителският маниер на Танева и Каменарска във вариационната трета част – дадоха воля и на въображението си, и на чувството си за хумор, направиха истински спектакъл от финала.
Интересът към третия концерт от цикъла бе толкова голям, че се наложи организаторите да поставят в двора на Градската галерия допълнително столове и голям екран, за да могат, в рамките на възможното, да приемат повече хора на концерта. Светлин Русев, Николай Минчев и Минчо Минчев заедно с Евгени Божанов – нямаше как тази музикална компания да не привлече толкова много слушатели. Последният концерт наистина се превърна в кулминация на цикъла. С третата соната започна Светлин Русев. Двамата с Божанов бяха намерили онзи важен баланс между ведрото излъчване на музиката на ранния Бетовен и все по-сериозните драматични подходи в нея. Изпипана фразировка, интригуващи решения (като леко театралното забавяне при въвеждането на първата тема в репризата от пианото), които напускаха приятно традиционното поле. Забележителна втора част, в която двамата се търсеха и следяха в някаква звукова безпределност. След това преживяване някак отрезвяващо дойде рондо-играта между двата инструмента, в която динамиката и скоростта бяха важни вектори в решението на двамата артисти за третата част. Последва Осмата соната с Николай Минчев и Божанов. Търсеха да подчертаят не само бравурното в сонатата, но и онзи контрапунктиращ драматургичен елемент, който създава и равновесие, и многозначност в съдържанието й. Харесвам начина, по който Николай Минчев мисли музиката. И много съжалявам, че той рядко концертира в България. Неговото инструментално и музикантско поведение излъчва особена нравственост и почтеност и, следователно, една категоричност, която не може да не ти повлияе като слушател. Когато го слушаш, имаш усещането за органичен подход, в който всичко е хармонично, пропорционално - и технически ресурс, и звук, и състояние на фразата, и динамики, и акценти, и контрастни състояния. Съпоставен до някои „еретични” ходове на Божанов (например, неочаквано звучни сфорцати), този подход получи като че допълнителен импулс, някакво различно звуково измерение, което изостря сетивата. Бе динамично, провокативно, нетрадиционно тяхното изпълнение.
Концертът завърши с Десетата соната, в която чухме Минчо Минчев и Евгени Божанов. Особена, комплицирана в субстанцията си творба е тази - седи някак в сянката на Кройцеровата и на предишната, осма соната. А може би се изпълнява и по-рядко поради енигматичната си природа. Крие в себе си много тайнства и за всеки изпълнител е трайно предизвикателство да извади нейните скрити залежи. Още нежното, лишено от всякаква атрактивност начало вече изостря вниманието – толкова е необичайно, така загадъчно със скромното си излъчване. А какъв заряд носи, бе великолепно показано от дуото Минчев-Божанов в изискан диалог с поредица от многозначителни звукови метаморфози, в зрял подход към драматургията на композицията. Необичайното със своята интровертност адажио бе някак смълчано, прибулено проведено във впечатляваща напрегната тишина в залата. Необичайни са и третата, и четвъртата част, в които се раждат и разпадат идеи, за да се родят отново... И това е толкова рядко и комплицирано за класическия порядък. Като несвързана, дълбока изповед – в тази насока, струва ми се, бе и незабравимият прочит на тандема Минчев-Божанов.
Към колосалната дейност на Минчо Минчев в тези десетина дни е задължително да добавя и грижата му за младите инструменталисти с продължението на работата на фонда „Цигулките на проф. Минчо Минчев”, който отново чрез конкурс раздаде 13 цигулки на талантливи и работещи малки цигулари. Без много шум и вилнеене по медиите, този голям български артист от десетилетия работи непрестанно, за да има цигулари в България.
Завършвам варненските си наблюдения с концерта на клавирно трио, което носи името „Стефан Цвайг”. Според музикантите от състава, то е израз на афинитета им към ярко емоционалното творчество на писателя и към виенските музикални традиции. Триото е създадено през 2012 г. От концерта им избирам интерпретацията им на триото на Ерих Корнголд – пълнокръвна, хомогенна, с много щедро, обилно звукоизвличане, в стила на късния романтизъм и също на стара Виена.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
