Майстори на фотографията
9 заповеди от Мери Елън Марк
Майстори на фотографията: Мери Елън Марк (1940 - 2015), 27 март – 22 април 2018 г., СГХГ
„Аз пътувам, защото обичам да снимам. Надявам се целият ми живот да мине по този начин…” – заявява Мери Елън Марк в интервю през 1974 г. по повод първата й книга „Passport” („Паспорт”). Това е девет години, след като печели стипендия Фулбрайт и заминава за Турция. През 1965 г. Мери Елън Марк е на 25, току-що е завършила магистърски курс по фотожурналистика в университета Пенсилвания, Филаделфия, а две години преди това, през 1963 г., се дипломира в същия университет с живопис и история на изкуството. В Турция тя разбира, че нейният живот е фотографията: „…това беше удивителна година, цяла една година, в която аз само се удивявах и снимах.”
1. Виж и снимай реалността!
"Интересувам се от реалността!" До края Мери Елън Марк ще казва, че нейната единствена цел е да бъде до оцеляващите, до тези, на които съдбата е подала късата клечка. Родена през 1940 г. в типично американско семейство от предградията на Филаделфия, тя е срамежливо момиче, но камерата е тази, която й помага да премине през неувереността и да застане на страната на изгубените. През 1966 г. се премества в Ню Йорк. С фотоапарат в ръка обикаля улиците, снима обикновените хора, снима и разхождащите се в парка, но е и между демонстрантите срещу войната във Виетнам, в редиците на засилващото се по това време феминистко движение, на бара с травеститите. Та това са 60-те години на ХХ век! Това е Берлинската стена – 1961 г., Карибската криза – 1962 г., убийството на 35-я президент на САЩ Джон Кенеди – 1963 г.; първият човек в Космоса Юрий Гагарин през 1961 г. и „Аполо” 11 с тримата астронавти на Луната през 1969 г. Това са барикадите в Париж и съветските танкове от Пражката пролет през 1968 г. и София, която с младежки ентусиазъм издига лозунга: „Солидарност, мир и приятелство”. Това е „Бялата стая” на Методи Андонов и „Бийтълс”, които пеят „Revolution” в „Белият албум”. Това е мъжко време, а жена с камера в ръка е по-скоро екзотика, но Мери Елън Марк е там и заявява: "Знаех, че искам да снимам хора и искам да правя документални есета за социални ситуации." През 1969 г. тя получава поръчка от списание “Look” и заминава за Лондон да отразява лечението на наркозависими младежи. Но не само. През 1970 г. е на снимачната площадка на филма „Сатирикон” и прави серия от портрети на актьорите, създава запомнящи се кадри с Федерико Фелини. Отново през 1970 г. Мери Елън Марк е в апартамента на Серж Генсбург, сграбчил в прегръдката си „птичето” Джейн Бъркин, а на вилата, излегнала се на тревата и гледаща право в обектива, е младата кинозвезда Гленда Джаксън. През 2013 година Мери Елън Марк ще каже: „Тогава списанията бяха гладни за фотография, наистина имаха нужда от снимки, от документални фотографи. Тъжното е, че това време свърши.” – и признава, че вече не получава задачи от списания, защото „…в списанията искат много фотошоп, искат илюстрации. Аз не съм илюстратор. Аз съм пурист, който обича реалността, но това не е на мода сега.”
2. Бъди на място! Участвай!
„Ти си толкова част от сцената, колкото и тези, които снимаш. Те никога не забравят, че си там.”
През 1974 г. Мери Елън Марк е поканена от Милош Форман на снимките на филма „Полет над кукувиче гнездо” в Орегонската държавна болница за психично болни. Там се намира и „Ward 81” – женско отделение с висока степен на сигурност, където заключените се считат за опасни както за себе си, така и за околните. Между дублите с Джак Никълсън (МакМърфи), Луиз Флетчер (сестра Ратчед) и големия мълчалив Уил Сампсон, камерата й среща някои от жените в „Ward 81”. През февруари 1976 г., след двегодишно упорство, Мери Елън и писателката и социална изследователка Карън Фолгър Джейкъбс получават разрешение да живеят в отделението. Няколко месеца, преди да бъде окончателно затворено (през ноември 1977 г.), двете ще прекарат тридесет и шест дни там, затворени с другите пациентки. Резултатът е книга, която излиза през 1979 г. с увод от Милош Форман.
„Ward 81” ме научи какво е чувствителността.” – ще сподели Мери Елън Марк. Трудно е да останеш безчувствен, още по-трудно е да гледаш фотографиите, ей така, без неволно да започнеш да се почесваш, да се почесваш, докато раната не прокърви. Защото тези жени, тези жени ужасно приличат на мен, на теб, на нас. Те гледат мълчаливо в обектива – крещят, те имат плът, кожа, кости – нямат тяло; те са в белези и рани – изровено бойно поле. Седмиците споделен ужас в „Ward” 81 бележи и тях, аКарън Фолгър Джейкъбс ще напише, че месеци след това, вече на свобода, те все още изглеждат мърляво и миришат като жените в отделението. Те винаги ще помнят крехкостта и силата на тези жени, а ние, нормалните, ще обърнем глава, защото не искаме, защото не можем да понесем, че „това са жените, които можеше да сме; жените, които можеше един ден да станем.”
А жените от “Falkland Road”? „Те бяха много специални” – пише Мери Елън Марк в предговора на книгата, посветена на бедните проститутки в Бомбай. Още от първото си посещение в Индия през 1968 г., тя е омагьосана от пъстротата, мизерията, красотата на улицата, в която проститутки, мадам, сводници, клиенти, продавачи на кожи, вода и гребени, деца, бездомници и травестити водят своя всекидневен живот. Десет години тя упорито ходи на тази улица – замерват я с боклуци, крадат, удрят, ругаят, гонят, подиграват й се, но тя не се отказва. Мери Елън Марк е твърдоглава. През 1978 г. улицата се предава и приема жената с фотоапарат. Живее три месеца заедно с проститутките; лентата се превърта, апаратът щрака, когато жените се къпят, когато чистят стаите си килии, когато спят, когато пият чай, когато клиент лежи върху тях с изсулени панталони, когато травестит се докарва като английска дама, когато 12- годишната Лата лежи с голи гърди на леглото и гледа нагоре, право в обектива, в нас. Когато книгата “Falkland Road” излиза през 1981 г., Мери Елън се връща в Бомбай, търси и намира Сороя – жената, която първа я приема преди години, и й подарява книгата. След 15 години отново се връща на Falkland Road, но нищо вече не е същото. И никой не си спомня за Сороя.
3. Обичай тези, които снимаш!
„Много често, когато свършат снимките и трябва да си отида, аз усещам, че плача.”
През 1983 г. списание “Life” ангажира журналистката Черил МакКол и фотографката Мери Елън Марк да направят репортаж за избягали деца, живеещи на улицата в Сиатъл, според статистиката тогава „най-богатия град на Америка”. Те обикалят и търсят: „ако тук има такива деца, значи навсякъде из Америка ги има”. Един следобед, около изрисуваната с графити стена на „Pike Street”, те виждат групата. Подозрителни, децата се дърпат, не вярват на двете репортерки, взимат ги за полицайки. Първа е Лулу – 19 годишна тарторка, боецът на улицата, алкохоличката с вечно насинено око. „Понякога тя ми напомняше на тъжна, но борбена стара улична котка” – пише в предговора на книгата Мери Елън. След Лулу се приближават и другите: Shadow, Red Dog, Patti, Munchkin, Dewayne, Rat, Tiny… Tiny (Малката) е Ерин Блекуел – 13-годишна проститутка, избягала от алкохолизираната си майка. Това е слабичко момиче с белег под тънките стиснати устни – звездата от фотографиите на Мери Елън Марк. “Малката” е най-запомнящото се лице от книгата “Streetwise”, излязла през 1988 г.
„Streetwise” промени представата ми коя съм аз.” – признаваМери Елън Марк и ще остане до „Малката” до края на живота си. Заедно с режисьора Мартин Бел, неин съпруг, те ще направят номинирания за „Оскар” документален филм “Streetwise”; заедно с „Малката”, докарана с фрак и папионка, ще бъдат на церемонията. Две години по-късно Мери Елън Марк ще снима раждането на първото й дете, ще бъде с фотоапарат между караниците с впиянчената й майка… Тя ще документира как се раждат и растат през годините и 10-те деца на „Малката”. „Има толкова много вина, която си върви с теб” – казва Мери Елън и добавя – „Но вие сте там да снимате, не да променяте нечий живот, защото не може да поемете бремето на света върху плещите си. Аз знам само, че хората, които снимам, са важни, те са там.”
4. Малкото е повече
"Всичко трябва да стане възможно най-просто, но не и по-лесно. " – повтаря на всяка лекция, на всеки майсторски клас Мери Елън Марк. В ранните си години тя се определя повече като уличен фотограф, но нейните образи от улицата са избрани. Погледът не се лута, а попада върху героя. „Простотата е наистина важна. Линията между изключителната простота и празната рамка е деликатна.” Простотата идва след дългото и бавно приближаване до човека и неговата история, после камерата я следва, но не преследва и не измисля. За снимката от 1975 г., на която Джак Никълсън и Уорън Бийти държат с главата надолу актрисата Стокард Чанинг – кадър между снимките на филма „The Fortune” на режисьора Майк Никълс – Мери Елън ще сподели: „Никога не бих могла да измисля тази поза. Аз не съм концептуален фотограф. Ако ги бях помолила да го направят, нямаше да се получи. Мисля, че щракнах два пъти и това беше всичко. Беше свършило.”
5. Кадрирай сега!
„Мразя, когато фотографите режат кадрите си.” – ще каже Мери Елън Марк и съветва своите студенти: „Трябва да режеш вътре в твоята камера, не след това!”. Признава, че е изключително внимателна при кадрирането, при избора на гледна точка и, разбира се, не винаги всичко е перфектно, но суровият избор дисциплинира, не позволява на фотографа да стане ленив, изисква да се възползва максимално от ситуацията. Не е случайно, че една от любимите теми на Мери Елън Марк е Индия и невероятният феномен на индийския цирк. За да го снима, тя пътува 6 месеца из Индия, следва тайния маршрут на 18 различни циркови трупи, документира убийствените тренировки и затворения свят на цирковото семейство. Хоризонтът е крив, защото всичко в живота на цирковия артист е несигурно, маймуната е тъжна, слонът е забавен, а треньорът му Сингх е жесток.
6. Редактирай безмилостно!
Това е условието! „Ако искаш да бъдеш фотограф, трябва да се научиш да редактираш, да премахваш всяка една снимка, която работи „почти”, да режеш всеки кадър, който „всъщност не е толкова лош” – казва Мери Елън Марк, защото трябва да се отстраниш, да погледнеш и да се запиташ дали този кадър има собствен живот.” Тя е безпощадна в редактирането, тя е свръх амбициозна: „Аз искам всяка една моя снимка да бъде емблематична (което е невъзможно, разбира се). Аз искам да издигна героя от фотографията ми над дадения момент и над конкретните обстоятелства. За мен фотографията има задачата да създава един образ – велик, несравним.” Тази цел може би не е толкова сложна, когато снимаш майка Тереза в Калкута, Хенри Милър в инвалидна количка, Катрин Деньов, Франсоа Трюфо, Луис Бунюел, Фелини, Джак Никълсън, лолитката Мелани Грифит и момчето Дон Джонсън, полуголи на плажа, и още, още…
7. Не се усмихвай!
„Аз винаги казвам на хората: Не се усмихвай! Не се усмихвай, но гледай в мен, или не гледай в мен, не гледай в камерата!” – обяснява Мери Елън Марк. Особено трудно е с децата и съветва: „Отнасяйте се с тях като с малки възрастни! Кажете им: ако се усмихнеш, няма да те снимам.” Любопитна е камерата, с която в продължение на три години във висши училища в Америка е снимана серията „Абитуриенти” (2006-2008). Това е голямоформатната „Polaroid 20x24 land” – два метра висока и около 100 килограма тежка камера. В света има само 5 такива, като всяка една си има собствен екип от техници, които се грижат за придвижването, за регулирането на фокуса, за необходимите консумативи при работа. Това е специална камера, защото, също като познатите полароиди, прави един и неповторим кадър, но с тази разлика, че неговата стойност е около 200 долара. Мери Елън Марк има опит с камерата от серията си „Близнаци” от 2003 г. Повод за снимките е фестивалът "Дни на близнаците", който се организира всяка година в Туинсбърг, Охайо, и събира няколко хиляди близнаци на едно място. „Първото ми пътуване до Туинсбърг беше през 1998 г. – ще напише в предговора на книгата. - Това беше невероятно визуално изживяване и в същото време много странно и разочароващо. Сякаш виждах двойно и се чувствах изолирана, защото съм без близнак.”
8. Контролирай!
„Не се страхувай да поемеш контрол над ситуацията” – казва тя в интервю за „Ню Йорк Таймс” – Независимо дали снимам деца или президент, те трябва да знаят, че аз снимам, аз казвам къде и как да застанат. Така те ми се доверяват. Ако се съмнявам или съм несигурна, те го усещат и тогава е напълно възможно снимката да не стане.”
9. Не спирай!
„Не се отказвай, не си отивай бързо от мястото, не забравяй тези, които си снимал, винаги бъди с камера в ръка!” Мери Елън Марк казва и това: „Всеки път, когато започвам нов проект или трябва да снимам някого, аз съм ужасена, мислейки, че ще се проваля. Всеки път е като скок в студена вода. Но за мен фотографията е наистина много вълнуваща и след толкова много години аз продължавам да я обичам. Продължавам да се удивлявам на всяка прекрасна снимка, защото не е лесно да се направи добра снимка, но ако стане, е една чудна различна история. И това ме държи, защото си толкова добър, колкото е твоята следваща, все още ненаправена фотография.”
През 2015 година, когато умира от рядък вид заболяване на кръвта, излизат последните й две книги: „Mary Ellen Mark on the Portrait and the Moment” и „Tiny: Streetwise Revisited” от общо 21 издадени, получени 68 награди, около 100 самостоятелни изложби и почти два пъти повече участия в общи, още толкова майсторски класове и лекции по цял свят, участия и работа във филми, и още…
„В края на живота си искам да погледна назад и да кажа: "Това не е било за нищо.”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
