1968: Власт за въображението
Разговор между Даниел Кон-Бендит и Клаус Легеви[1]
Клаус Легеви: На 15 март 1968 г. главният редактор на „Льо Монд“ Пиер Виансон-Понте заключава, че Франция е отегчена. Като диагноза това може да е било истина, но като прогноза е напълно погрешно.
Даниел Кон-Бендит: Виансон-Понте е озадачен от факта, че навсякъде има бунтове – в Германия, в Съединените щати – но не и във Франция. Тук също имаше няколко демонстрации срещу войната във Виетнам, но някак всички мислеха, че това няма да доведе до нищо. Всъщност, само няколко месеца по-рано имаше огромна стачка в Парижкия университет „Нантер“, на която студентите настояваха за административни реформи. По това време следвах социология в „Нантер“ и през ноември 1967 г. интуицията ми подсказа, че това може наистина да се превърне в нещо огромно. (Винаги съм имал склонност да й се доверявам.) На 22 март, само седем дни след погрешната прогноза на „Льо Монд“, моментът настъпи – окупирахме административната сграда на университета. По този начин беше поставено началото – много по-бързо, отколкото се очакваше, и много по-бързо, отколкото можех да си представя.
Легеви: Власт за въображението...
Кон-Бендит: Усещането, което имахме през онези дни, което предопредели целия ми живот, наистина беше, че правим история. Екзалтирано чувство – внезапно станахме действащи лица в световната история. Не е лесно да се осъзнае, когато си само на двадесет и три години.
Легеви: Най-известният образ от Май ’68 г. съдържа всички съставни части на мита за бунта. Показва теб, двадесет и три годишния студент по социология, лице в лице с един неизвестен член на Националната френска полиция пред Сорбоната...
Кон-Бендит: За този ден – 6 май 1968 г. – бяха обявени дисциплинарни действия с цел противодействие на нашата окупация на университета. Защитаваха ни професорите ни – Ален Турен и други. Когато репортерът направи тази снимка, тъкмо щяхме да влезем в университета, а навън демонстрациите бяха в разгара си.
Легеви: На тази снимка присъства всичко важно за Май ’68: горе срещу долу; старият режим срещу младежта; системата срещу движението; героят срещу злодея; силата срещу противодействието; редът срещу анархията.
Кон-Бендит: В известен смисъл, тази снимка е моята докторска дисертация – в края на краищата, след това никога не се върнах в университета като студент. Тя ме превърна в икона на бунта. Аз я наричам „слънцето на 68-ма“, защото толкова много хора свързват положителни неща с нея: асоциират я не с насилието, не с паветата, които бяха хвърляни, а с нашия шеговит начин да провокираме силните на деня. Наскоро Рафаел Глюксман[2] направи проучване за своето списание Nouveau Magazine Littéraire и се учуди от констатациите: повече от 60 процента от французите свързват 68-ма с положителни неща – а не, както твърдят консерваторите, че нашето поколение било унищожило училищата, древните институции на брака, семейството или обществения ред. Около две трети дори одобряват лозунга „Забранено е да се забранява“; те оценяват неговото поетично качество и носеното от него послание за потенциал. Този подтекст остава вкоренен във френското общество.
Легеви: Но има и реваншистка тенденция във френското общество, нещо като реакционно последствие от Май ’68.
Кон-Бендит: Дори много десни избиратели признават, че харесват това, което се е случило през 68-ма. Единствените, които не мислят така, са католическите традиционалисти, като Франсоа Фийон, и поддръжниците на Никола Саркози. Трябва да разберем психодрамата от май 68-ма. Междувременно станах психоаналитикът на французите, така да се каже. Веднъж, след като експулсирането ми от Франция беше отменено, слязох от нощния влак в Париж и до мен се доближи човек, който може би беше десет години по-възрастен: „Господин Кон-Бендит, искам да ви благодаря.“ Как така? Оказа се, че е член на националната полиция, който искаше да ми каже колко важна е била 1968 г. и за него: „Беше страхотно време, мерси.“
Легеви: Хана Аренд беше предрекла навремето: „Струва ми се, че децата на следващия век ще учат за 1968 г. по начина, по който сме учили за 1848 г.“ Но какво точно е това, което учим? В ретроспекция Юрген Хабермас смята, че това е причинило „фундаментална либерализация“ на германското общество, което е направило възможно дори консерваторите да променят възгледите си. Правата на детето са намерили своето място в конституцията; канабисът е легализиран не само в Калифорния; вече е възможен брак между лица от един и същи пол, жените заемат лидерски позиции. Това ли са основните сюжетни линии на нашето време?
Кон-Бендит: Бунтовете ускориха едно развитие, което вече беше в ход; поради тази причина някои твърдят, че нашите общества биха се модернизирали и либерализирали при всички случаи. Глупости –историята не работи така. Да, имаше тенденция към либерализация и демократизация, но не, ние бяхме тези, които я насочихме в определена посока.
Легеви: А какво да кажем за френската изключителност?
Кон-Бендит: Е, Франция не само се демократизира, както Германия и други западни общества. Подтикната от общата стачка, страната премина и през социална революция. Масовото въстание така и не беше официално обявено – самите работници започнаха да окупират фабриките една след друга. Профсъюзите се чувстваха напълно безсилни. Те просто приеха свършените факти и отстъпиха: добре, да бъде обща стачка тогава.
Легеви: Социалните движения изведнъж се разпространиха като „мастило върху попивателна хартия”.
Кон-Бендит: И в края на краищата – за голямо учудване на поколението от 1968 г. – социалната държава, представлявана тогава от държавния секретар по заетостта Жак Ширак и профсъюзите, водени от комуниста Жорж Сеги, се съгласиха, че бунтът трябва да приключи. Те свикаха кръгла маса, сега известна като „Гренел“, и договориха огромни увеличения на заплатите, укрепване на работническите съвети и много други неща. Но комунистите не разбраха, че ние бяхме проправили пътя за тях. А троцкистите не разбраха, че революцията не може да бъде перманентна.
Легеви: Ален Кривин, който все още е един от троцкистките лидери, наскоро заяви в „Льо Монд“, че няма да остави 1968 г. да свърши, за разлика от този тип Дани Кон-Бендит, който „бива аплодиран от всички десни в Европейския парламент за неговите подмятания за някакъв либерализъм, който няма нищо общо с 68-ма.“
Кон-Бендит: През 1968 г. двама троцкисти написаха книга, „Генералната репетиция“. Това, което имаха предвид, беше следното: 68-ма като прелюдия към истинската революция, нещо като начина, по който военните бунтове в Кронщад от 1905 г. бяха увертюра към Октомврийската революция на болшевиките от 1917 г. И те повтарят това вече петдесет години: един ден ще започнем истинска майска революция, която най-накрая ще има успех, това ще бъде окончателната социалистическа революция.
Легеви: Така че не просто да либерализираме жени, деца и гейове, но най-сетне да се отървем от капитализма.
Кон-Бендит: Трябва да признаем, че капитализмът се е променил изключително много. Днес живеем в друг свят. Не бих искал да пропусна 1968 г. – беше страхотно време – но трябва да гледаме напред.
Легеви: Това, което ни липсва наистина, е социална утопия за днешния ден. Докато догматичното ляво се стреми към възобновяване, повторение на бунта, радикалното дясно има за цел ревизия: културната революция от 68-ма трябва да бъде отменена.
Кон-Бендит: В Германия и Франция, както и в САЩ, десните в момента настояват за „консервативна революция“, която да излекува нашите болни след 1968 г. общества. Всеки път, когато един имигрант се държи зле, това е по вина на Кон-Бендит. Кон-Бендит казал на хората да спрат да се подчиняват и да започнат да разрушават всичко – училищата, семейството, брака, църквата... Това е също толкова абсурдно, колкото целият революционен мит.
Легеви: Реалността беше, че властта се разпадна през Май ’68, засягайки Елисейския дворец, правителствения и административния апарат, дори военните и полицията.
Кон-Бендит: Да, както понастоящем е описано в три произведения, посветени на Май’ 68. В „Le tombeur du général“[3] консервативната журналистка Кристин Клерк разказва историята от гледната точка на правителството и е измислила случка с мен. Свидетел, който тя цитира, съобщава как Шарл де Гол се разярил на едно от извънредните заседания: „Защо просто не ги застреляте? Тогава цялата тази врява ще свърши.“ Но министърът на образованието го посъветвал: „Господин президент, трябва да се срещнете с този Кон-Бендит!“ Такава среща, разбира се, не е имало, затова Клерк измисля нощна среща в Елисейския дворец между генерал де Гол и Дани льо Руж[4]. Разговаряме, той се строполява, аз му помагам да стане и му давам да пие вода и т.н. След това има интересна пиеса, която представя леля Ивон (съпругата на де Гол), мен самия и други. Тази пиеса показва епизода от 29 май, когато де Гол избяга във военния щаб на генерал Жак Масу в Баден-Баден.
Легеви: За да подаде оставка? Да подготви преврат?
Кон-Бендит: Де Гол бил казал на всички, че ще отиде в родния си Коломбе-ле-Дьо-Еглиз, но в действителност избягал в Баден-Баден. В пиесата „De Gaulle 68 – La Révérence“[5] се появява Чърчил, смъмряйки генерала: „Вие спечелихте войната и сега сте уплашен от един двайсет и тригодишен червенокоско? Вземете се в ръце!“ Аз разговарям и с него – за комунизма... Третата творба, романът „Les 99 jours de Cohn-Bendit“[6], е разказ-съпоставка за 99-дневната администрация на Кон-Бендит, основан на предположението, че ние сме поели властта през Май ’68.
Легеви: Как би изглеждала тази власт?
Кон-Бендит: О, състояние на тотален хаос, от само себе си се разбира. Аз съм добрият в романа, както винаги: този, който иска да подобри участта на всеки човек. В края на краищата, аз съм свален от леви екстремисти, но и те се борят помежду си, така че в края де Гол е върнат на власт.
Легеви: Звучи като нещо, което Мишел Уелбек би измислил... Говорейки за „добрия герой“, за разлика от образа ти на човек, който силно поляризира, всъщност, обикновено действаш като посредник – позиция, която предпочиташ да наричаш „центристка“. През лятото на 1968 г., в съавторство с по-възрастния си брат Габриел, написахте книга, която перифразира Ленин и е озаглавена „Остарелият комунизъм: Лявата алтернатива“. Замислена е като атака срещу Френската комунистическа партия (ФКП). Брат ти също така те заведе на първата ти демонстрация, когато беше на единадесет години, за да протестирате срещу съветското потушаване на Унгарското въстание – пред централата на ФКП. Имаш ли антикомунистическа жилка?
Кон-Бендит: Ние, левите либертарианци, бяхме антикапиталисти и антикомунисти. В рамките на комунистическия лагер имаше всякакви налудничави фракции: четири различни троцкистки групи, както и някои маоисти, които при критиката на либералната демокрация се позоваваха на Китайската културна революция и изразяваха съчувствието си към страни, като Северна Корея или Албания. Макар и по различни причини, всички тези фракции се бореха срещу ФКП, която беше строго просъветска и се оформи като гарант на реда. Жорж Марше, генералният секретар на ФКП по онова време, публикува редакционна статия във вестника на партията „L'Humanité“, в която критикува „немския анархист Кон-Бендит“, който се опитва да примами френски работници. Той не го пише, разбира се, но всеки разбираше, че става въпрос за „немския евреин“.
Легеви: Когато беше изгонен от Франция, хиляди скандираха: „Всички сме немски евреи.“
Кон-Бендит: В морално отношение това беше най-голямото събитие през 1968 година: африканци, араби – всички наричаха себе си „нежелани“ немски евреи. Тогава се роди мултикултурализмът.
Легеви: Международната солидарност беше и лозунгът на големия митинг на Берлинския международен конгрес за Виетнам през февруари 1968 г. Ти беше делегат...
Кон-Бендит: Няма начин, няма да бъда „делегат“ – никога.
Легеви: Вярно. Така че ти си отишъл там като „свободен електрон” на френската анархистка група Liaisons des étudiants anarchistes[7]. Какви бяха отношенията между немските и френските студенти? В Германия до май 1968 г. революцията е почти приключила...
Кон-Бендит: Бях много впечатлен от идеята за „Критичен университет“, от визията на германците за нов вид университет: свободна и критична общност от лидери, които не са подвластни на капитал, държава и органи. Но на конгреса за Виетнам бях предпазлив по отношение на безусловната им подкрепа на Виетконг. В края на краищата, Северен Виетнам беше сталинистко дело и за пореден път имах ясно усещане, че не бих искал да живея в подобен свят. Ентусиазмът на германските радикали ме отчужди. В речта на (немския студентски лидер) Руди Дучке, например, имаше много ясна линия, разделяща доброто от злото. Ние бяхме много по-скептично настроени и по отношение на онази фигура, за която всички говореха като че да беше Исус, Че Гевара.
Легеви: Нашата солидарност с националните освободителни движения беше огромна. Ние твърдо подкрепяхме онези, които водеха „народната война” по дефиницията на Мао. Това, което до голяма степен беше пренебрегнато, беше потисничеството от страна на самите освободители, които вече бяха завзели властта. Първият пример за това беше Алжир, който бързо стана държава - фронтова линия срещу Израел.
Кон-Бендит: И авторитарна еднопартийна система. Камю беше прав, Сартр не беше. Камю беше за независимостта на Алжир, но не подкрепи Фронта за национално освобождение. В главата му беше майка му, произхождаща от бедното местно население. Алжирците имаха пълното право да се освободят от Франция, но за съжаление, бавно осъзнахме как новите управници изопачиха инерцията на освобождението. Когато четете днес „Нещастниците на Земята“ на Франц Фанон с предговора от Сартр, усещате, че в тази книга има много насилие, тя дори е кръвожадна. Не е чудно, че се е превърнала в любимата книга на Немската фракция на Червената армия.
Легеви: Май ’68 обаче не започва в Париж или в Берлин, а в Бъркли, на Западното крайбрежие на Америка, около 1965 г. Точно там възникват протестите за Виетнам, както и движението за свободно слово, водено от Марио Савио, протестите, при които стачкуващите окупират сграда и оставят да седят там, и т.н.
Кон-Бендит: Да, бунтът беше много по-американски по произход, отколкото европейците искаха да признаят. Бях в Щатите през 1965–1966 г. и се срещнах с Марк Ръд. Американското студентско демократично общество се характеризираше с почит към американската конституция, която ни беше напълно чужда. Войнствеността на американското ляво нелегално движение „Метеоролозите” и на Черните Пантери дойде по-късно, отчасти като реакция на насилственото им потискане от ФБР. Но в същината си бунтът беше подтикнат от идеята за контракултура, която беше прокарана главно чрез рок музиката. „Уудсток Нация“: това беше митът за една нова Америка и ние всички бяхме за нея.
Легеви: Кои бяха вашите музикални идоли?
Кон-Бендит: Видях Боб Дилън на фолклорния фестивал в Нюпорт през 1965 г. и оттогава насам съм фен на фолка. Бях фен и на Стоунс – макар че слушах и Бийтълс. И, разбира се, харесваха ми големите френски chansonniers: Жорж Брасен, Жак Брел и Юг Офре, които правеха кавъри на Дилън на френски език. През 1968 г. американската фолк певица и обществена активистка Джоан Бейз дойде в Париж за дискусия със студенти. Тя се проведе в театър с над две хиляди присъстващи. Бейз не искаше да пее, искаше да дебатира, но маркс-ленинистите я критикуваха и поучаваха. В един момент търпението ми се изчерпи и извиках: „Вие, хора, не ставате! Поне янките създадоха истинско движение. Френската левица и алжирската война: нищо!“
Легеви: Хана Аренд никога не би одобрила насилствени бунтове, но тя усещаше, че 1968 г. бележи раждането на нещо ново.
Кон-Бендит: Аренд виждаше Май ’68 като освободителното въстание на следващото поколение. Тя ми написва писмо, което е трябвало да ми бъде предадено от американската писателка и активистка Мери Маккарти. Писмото никога не стигна до мен, но по-късно беше открито. В него се казваше: „Вашите родители биха се гордели с вас. Потърсете ме, ако имате нужда от помощ.“
Легеви: Каква беше твоята представа за Европа тогава? Какво мислиш за „Съединените щати на Европа“, кауза, към която по-късно се присъедини като отговорник за партийната дисциплина на Зелените в Европейския парламент?
Кон-Бендит: Не ставаше въпрос за Европа изобщо. Франция и Германия бяха смятани за наследствени врагове до края на 40-те години. Ние просто не се интересувахме от френско-германското помирение, когато настъпи. Радвахме се на новата мобилност, пътувахме напред, назад между двете страни... Но „Европа“ не беше в съзнанието ни - нито като голяма идея, нито като основа за политически институции.
Легеви: Макар че имаше едно изключение през 1973 г. – Мишел Рокар, тогава лидер на малката Единна социалистическа партия, съавтор на един полемичен текст - Le marché commun contre l'Europe[8]. Той се противопоставяше на капитализма на свободния пазар, но беше за „Европа“ – за социалистическа Европа.
Кон-Бендит: И това бе първата стъпка към един от най-важните въпроси днес: преодоляването на традиционната национална държава.
Легеви: Но какво стана с антикапитализма? В началото на 70-те години ти ръководеше група, наречена „Революционна борба“, която проникна в завода на Опел в Рюселсхайм близо до Франкфурт.
Кон-Бендит: Това наистина беше просто практическо проучване на индустриалната социология. Не възнамерявахме да стартираме нова комунистическа партия, а просто да разберем как да изградим нови мрежи и съюзи – за първи път на място и с участието на работници мигранти. И научихме много.
Легеви: Като Йошка Фишер, който щеше да стане министър на външните работи на Германия.
Кон-Бендит: ...това беше важна глава в живота им.
Легеви: Двамата бяхме революционни туристи в Португалия през 1975 г. Аз бях там с моето малко семейство, а ти – това беше моето впечатление – винаги като част от едно разширено семейство, било то, когато играеше волейбол на плажа или когато присъстваше на политически събрания в Лисабон. Да живееш в глутница и да политизираш всичко, което е частно - това ли е същността на Май ’68?
Кон-Бендит: „Глутница“ е правилният термин. Още през пролетта на 1968 г. така прекарвахме дните и нощите си в „Нантер“. Търсехме форми на по-голяма общност и искахме да разрушим всички дребнобуржоазни структури – като вашето семейно ядро.
Легеви: За членовете на поколението от 68-ма имаше три смъртни гряха: гласуване, ядене на стриди и брак. В крайна сметка, ти извърши всичките три гряха.
Кон-Бендит: Когато бях изгонен от Франция и отидох в Германия, един „другар“ ме попита: Какво означава социализмът за вас? Отговорих: „Стриди за всички“, което не се възприе добре от пуританите в Студентското демократично общество. В един момент се оказах романтично обвързан и се ожених – макар и едва петнадесет години по-късно, когато синът ни вече беше седемгодишен. За пръв път гласувах на четиридесет години за Зелената партия. Те също ме представиха като кандидат за избори, първо във Франкфурт, където станах първият (и неплатен) ръководител на Службата по многокултурни въпроси, и след това от 1994 г. до 2014 г. за Европейския парламент. Дотогава бяхме научили, че социалните движения са обект на приливи и отливи: водата се издига, но след това спира и отново се отдръпва – и всеки се чувства наистина депресиран. Изборите и партиите са важни, защото промените трябва да бъдат заложени в закони.
Легеви: Движението за незаконно настаняване в жилищни сгради беше изпълнено с доста насилие през 70-те години. Бунтовете и конфликтите с полицията бяха темата на деня. Колко близо бяхте вие и вашите сподвижници до групите, които създадоха Революционните клетки или Фракция „Червена армия” (RAF) като градски партизански отряди?
Кон-Бендит: Ние сме политически отговорни за случилото се. Някои просто играеха с партизанския мит, но други бяха много сериозни. Когато Руди Дучке извика „Занесете войната вкъщи!“ на конгреса за Виетнам, това можеше да се разбере по два различни начина: като призив или за организиране на много митинги, или за въоръжена борба. Ако поставите нещата толкова двусмислено, не можете много лесно да отхвърлите отговорността за последвалия тероризъм, не и докато продължавате да обвинявате консерваторите за възхода на нацизма. Ние отхвърлихме очарованието от бунтовете и когато се присъединихме към Зелените, това беше признание за важно разбиране: псевдореволюционното насилие не би променило нищо, но мирните реформи биха могли. Някои твърдяха, че Фишер е крайно неприемлив за външен министър, защото някога е хвърлял камъни и е влизал в схватки с полицията. Това е също толкова глупаво, колкото и когато през 1977 г. леви екстремисти обвиняваха индустриалеца Ханс Мартин Шлейер за участие в СС, напълно пренебрегвайки обстоятелството, че след войната той е станал различен човек. Когато Шлейер беше убит, той беше жертвата, а терористите от RAF бяха извършителите, истинските фашисти.
Легеви: Преди много години автобиографията на твоя брат Габриел се появи под заглавието Nous sommes en marche[9]. През 2016 г. Еманюел Макрон стартира движение със същото име. Заради него ли напоследък прекараш повече време във Франция?
Кон-Бендит: Френският президент днес е един от малкото политици, с които са възможни печеливши дебати по определени теми: Европа, глобалните въпроси, легализирането на наркотиците, бежанците, всичко. Що се отнася до мен и Франция, доста ме харесват в Германия, но ме обичат и във Франция. Като въплъщение на 1968 г. съм станал част от френската ДНК. За филма, който направих с моя приятел Ромен Гупил…
Кон-Бендит: ...прекосихме с кола Франция и заснехме около петдесет срещи. Всички бяха приятелски настроени: имамите, селяните, дори двадесет и петте члена на Националния фронт, с които се срещнахме за вечеря. Всички те искаха да говорят и да ми обясняват. Това е, което обичам във Франция. Пътуването из страната, каквато е днес, това е моят начин, по който отдавам почит на Май ’68 г.
Легеви: Един от лозунгите на Май’ 68 беше „Под тротоара - плажът.“ Сега си написал книга, озаглавена „Под шпайковете... плажът“. Предполага се, че това е шега, нали?
Кон-Бендит: Не, това е много лична история за това как съм преживял радостта и фрустрацията от футбола още в детството си. Бях уплашен от петдесетата годишнина на Май ’68. Освен това интервю, няма да коментирам каквото и да било друго и няма да участвам в никакви събирания на ветерани. Още по-малко ще критикувам Май ’68. Нека повторя: беше страхотно време – но сега това е история.
Легеви: Има още една книга за Май ’68, която се фокусира върху трима евреи - лидери на бунта: Пиер Голдман, Андре Глюксман и теб. Смяташ ли, че между вас е имало особена близост?
Кон-Бендит: Удивително е, че евреите, най-вече евреите от средната класа, винаги са участвали в непропорционална степен в леви движения – както в болшевизма, така и в американското студентско демократично движение. Но в конкретния случай се колебая да правя обобщения. Може би е свързано с месианската надежда за друг свят и с идеалистичното желание да подобрим нещата.
Легеви: Един алтернативен разказ за живота ти може да се нарече „Под тротоара – моята еврейска същност“. Това е нещо друго, което ще изненада мнозина. В края на краищата, не си израснал съвсем като евреин – вярвам, че еврейската религия не е играла голяма роля в детството ти?
Кон-Бендит: По-сложно е. Когато майка ми след войната се завърна в Париж, работеше като надзорник в еврейска гимназия. Една от нейните отговорности беше организирането на еврейските празници. Затова още като дете навлязох в еврейската среда доста надълбоко.
Легеви: Но си нямал бар мицва?
Кон-Бендит: Така е. Нямах никакви религиозни чувства. Отново бях повлиян от брат ми, който рано стана комунист. Чувствам, че имам корени в юдаизма, но в културен, а не в религиозен смисъл. В центъра на всичко е историята за бягството на родителите ми - като немски евреи и политически бежанци, те е трябвало да се крият от нацистите и техните сътрудници. Това е нещо, от което не мога да се отърся. Дълго време се опитвах, като се идентифицирах като евреин само по смисъла на Сартр: антисемитът е този, който „прави“ евреина; след като антисемитизмът бъде преодолян, преставам да бъда евреин. Но не, това е част от моята идентичност, още преди да се родя. Винаги съм се питал какво би ми се случило, ако бях по-голям - като брат ми. Той би могъл да бъде онова момче от Варшавското гето, чийто прочут образ се е запечатал в съзнанието ни. Всеки път, когато съм го гледал, съм си мислел: това можеше да съм аз.
Легеви: Смяташ ли се за евреин от диаспората?
Кон-Бендит: Абсолютно. Това създава цялата ми мултикултурна идентичност: мога да бъда евреин в Париж, във Франкфурт, в Лондон, в Монреал.
Легеви: Но не и в Израел!
Кон-Бендит: Точно така. Грубо казано, за мен Израел представлява краят на юдаизма. Това е национална държава и нейните жители са израелци, а не евреи. Което е тяхно право, разбира се.
Легеви: Веднъж написа, че Май ’68 е последната революция, без да се знае за озоновата дупка: това е време, когато хората са все още щастливо невежи по въпросите на климатичната катастрофа. Общото между поколението на Май ’68 и неговите опоненти е, че и двете са вградени в модерното индустриално общество. Оттук и ориентацията към работническата класа и позицията в подкрепа на ядрената енергия.
Кон-Бендит: Според Маркс, капитализмът е надделял над феодализма, като е оковал производителните сили. А задачата на социализма е да ги освободи отново... Утопията на самоуправлението, толкова чуждо на някого като Макрон, напоследък прави сериозно завръщане. Германският съюз на металообработващите предприятия, IG Metall, наскоро договори особена сделка за заплатите, при която работниците могат да изберат дали искат увеличение на заплащането или на свободното време и по този начин им се връща известен суверенитет по отношение на времето. Петдесет години след Май ’68 намирам това просто за феноменално. Мисля, че е много в негов дух, защото тук вече нямаме гъвкавост, диктувана от глобалния капитализъм, а гъвкавост, създадена от самите хора.
The New York Review of Books, 10 май 2018 г.
Превод от английски Кристина Сантана
[1] Клаус Легеви (1950) e професор по политически науки в университета „Юстус Либиг“ в Гисен и директор на Института по културознание в Есен. Познат е на българския читател с книгата си „Глобализацията и нейните противници” на издателство „Агата-А”.
[2] Рафаел Глюксман (1979) e син на прочутия философ Андре Глюксман. Той е режисьор и журналист в Nouveau Magazine Littéraire („Ново литературно списание”).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
