Адът на другия
Давид Гросман. „Един кон влязъл в бар”. Превод от иврит Емилия Юлзари. Колибри, С., 2017
След фарса, наречен дебат за Истанбулската конвенция, страстите спаднаха, настроението се уталожи и се разля във вълна от вицове, изковаха се няколко нови думи като джендърмерия и диридженд. Остана обаче тежкото усещане, че българската интелигенция (пак) беше употребена с политическа цел. Кой подхвърли в публичното пространство този проблем-фантом и защо беше раздухан до абсурдни размери, ще разберем навярно, но след години, когато ситуацията стане история. А дотогава можем поне да се утешаваме с факта, че не сме единственият народ с тъмнина, наслоена в колективната памет. Тъкмо затова съм избрала един тежък, черно комичен роман, написан с изключително майсторство: „Един кон влязъл в бар“ на съвременния израелски писател Давид Гросман. Заглавието наподобява началото на един „глупав“ виц, но в сюжета наистина има бар, има публика, която иска да слуша вицове, и дори кон, натоварен с тежко бреме. Но преди това нека видим кой е Давид Гросман, защото името му навлезе у нас едва наскоро. На 64 години днес, той принадлежи към поколението след Амос Оз, но е не по-малко известен от него. Вече 35 години публикува романи, разкази, публицистика, детски книги; зад гърба си има дълъг списък с награди от 1984 насам. „Един кон…“ (2014) му донася престижната Ман Букър за чуждестранен автор, преведен на английски език. На български до тази книга имахме преведени (макар и през английски) два негови романа: „Ще бягаш ли с мен?“ (2013) и „Червената нишка“ (в оригинал „Една жена бяга от вестта“), 2015. Гросман (както всички големи израелски писатели) подкрепя идеята за мирно уреждане на израелско-палестинския конфликт и дава глас на ляво ориентираната интелигенция, която се опитва да уравновесява крайностите на ционистката политика. През 60-те години, докато пише роман за една израелска майка, която бяга из цялата страна, за да не получи вестта, че синът й е убит на война („Червената нишка“), самият той изгубва първородния си син в поредния израелско-арабски конфликт.
Фабулата в романа, за който говорим, е изключително проста и може да бъде побрана в едно изречение. Актьор излиза пред публиката на провинциален клуб, за да изнесе представление в жанра stand up комедия (моноспектакъл, в който комикът общува директно със зрителите, често импровизирайки според конкретната ситуация). Актьорът в нашия случай е 57-годишният Довале Гринщейн – кльощав и невзрачен на вид човек, а публиката е в малкия град Натания, разположен между Хайфа и Тел Авив. Тя е дошла, за да се забавлява и през цялото време очаква да чуе вицове, които ще я разсмеят така, че да не съжалява за похарчените по 240 шекела. И Дов Гринщейн наистина я разсмива, макар че не й разказва вицове, а историята на своя живот. Хуморът на неговия спектакъл (със своите двеста страници романът може да се възприеме и като огромен монолог, пресечен с повествователни нишки, които вплитат външните обстоятелства) е много специфичен и винаги на границата между смеха и отчаянието, увеселението и плача; в него има нещо тъмно, отчаяно, самоубийствено. Гари Щайнгарт, критикът на New York Times, го определя като типично еврейски хумор и го представя така: „Това е хумор от ръба на гроба. Хумор с дуло, опряно в ребрата. Хумор, който иска само кутийка бензин и кибритена клечка. И, разбира се, желание да се самозапалиш.“
Дов Гринщейн прави тъкмо това – самозапалва се. С мъчително любопитство зрителите следват неговите парадоксални крачки из лабиринта на една болезнена, обременена с последствията на много насилие, обиди и страхове душа. Фигурата на плачещия клоун оживява в най-дълбок психологически план, само че тук клоунът не изчаква да падне завесата, за да поседне „на чаша чай“, а бавно дърпа спусъка пред очите на всички. Неговият глас се сплита с гласовете/присъствието на други двама герои: призраци от далечното минало. Това са пенсионираният съдия Авишай, известен с желанието за справедливи присъди, но извършил непростимо предателство в детска възраст, и малката Азулай, жена-джудже, медиум в селото, където е израснала заедно с Довале. В тясното пространство на препълнения подземен клуб тримата герои се срещат и мъчително разпознават собствените си заблуди и грешки. Комедията се превръща в шокираща драма, която може да бъде наречена Да влезеш в ада на другия. Гросман е блестящ писател, който владее словото до съвършенство и може да го превключва мълниеносно в съвсем различни режими на настроение. По това той прилича на своя герой, гениалния злочест Довале. И дали единият не трябва да се самоубие, буквално на сцената, за да остане жив и да се спаси-в-словото другият, вече без ада в себе си?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
