Български  |  English

За постоянството на слънчогледа

 

Цочо Бояджиев. „Обратното на слънчогледа”. София: Издателство за поезия ДА, 2017
довери се на болката довери се на този
сляп водач на незрящите своето собствено минало
опри се на тоягата на копнежа по дните
броими обратно и тръгни
размотавайки бавно кълбото на думите
към страната в която не знаеш защо се завръщаш[1]
 
Ще започна отдалеч. Американският художник реалист Едуард Хопър умира през 1967 г. Платната му днес се гледат с все по-голямо внимание, както се полага на безспорен класик. Кое е особеното около него обаче? То е в една връзка между творчество и биография, която сякаш липсва. Или може би е била там, но погледът на художника е настоял да не я отбелязва. Хопър преживява Първата световна война, Втората световна война, Корейската и Виетнамската. От тях няма нито следа върху платната му. Това се отнася и до творческите търсения на епохата. По времето, когато Хопър е разгръщал своя стил, рисувайки спокойните си междуградски бензиностанции и океански фарове, в Париж тържествува кубизмът. Но той също не го засяга.
Тази странна изолираност спрямо спешните проблеми на деня проявяват и други творци. През 1848 г. например Данте Габриел Росети, Уилям Холман Хънт и Джон Еверет Миле основават Братството на предрафаелитите. Художници, поети и критици се обединяват в желанието си да творят „реалистично”, но да изобразяват духовното, вечното и красивото. Така те създават дълга галерия от рицари и страдащи девици с разпуснати коси. Интересно е, че точно по същото време викторианска Англия с часове променя облика си. Строят се фабрики, растат заводски комини, проправят се релсови пътища. Въздухът почернява от въглищни сажди. Случайно или не, в същата година Маркс и Енгелс пишат Комунистическия манифест. Но предрафаелитите, настоявайки на реализма, отказват да живеят в тази реалност. И просто й обръщат гръб.
В изкуството винаги е имало някаква степен на избор и компенсация. Избор за това какво и как да видиш. И компенсация спрямо дял от външната среда, който ти е до такава степен чужд, че вместо да се бунтуваш творчески срещу него, предпочиташ да го оставиш настрана.
Поезията на Цочо Бояджиев е именно от този вид изкуство, което не подхваща чужди битки. „Обратното на слънчогледа” съдържа стихове, писани от 1970 г. досега. И макар авторът лично да ги е подбрал, тоест, дори да оставим вратата отворена за допускането, че общата им тоналност е регулирана от позицията на една по-нова дата, тонът им впечатлява с единството си, с монохромността си, със своята вярност на себе си. Междувременно, докато тези стихове са били писани, у нас са се случвали преустройства и полуреволюции, социални турбуленции и геополитически преориентации, но подобни външни дразнения не са отразени. Стихотворенията в „Обратното на слънчогледа” не могат да бъдат датирани според съдържанието си, защото политическото изобщо не ги занимава. Социалното присъства единствено като бърз ескиз на лицата наоколо на обществено място. Няма унесени психологизации или ровене из чуждите намерения. Тази поезия дълбае в едно – човешката ситуация – и оттам идва тягата й. Тя е за пътя на живота, за смисъла му, за поносимостта или непоносимостта на неизбежните промени, за силата или безсилието на думите, за света, който носим в паметта си, за смъртта, с която всеки трябва да се научи да живее. Дърво, което „обръща гръб на светлината”, защото „истината за човека е във тъмното”[2]. Очи, които търсят вътрешното слънце.
Впечатляващо е, че поезията, породена от тази философска нагласа, не е философска в изказа си. Тя е образна. Храни се от живота. Дори по някакъв начин го вижда през детски очи. На места е шеговита с волността, която човек си позволява само когато е насаме. И така свободата под схоластичното заглавие „Опит върху свободата” се оказва копнеж по нещо, „което кара / душата да посегне към обувките...”[3] А под административния латинизъм „Curriculum Vitae” откриваме следното указание: „затова СV се пише ето как / роден на (дата) в (място) в семейство на чиновници / а не / когато срещна уличното коте / наведе се и го погали”[4]. Всекидневието е видяно през увеличително стъкло, но то не е, защото е възприето като важно само по себе си, а защото се оказва единствената среда, в която се крият истински важните неща.
И тук настава едно много интересно противоборство между философа (какъвто проф. Цочо Бояджиев е по професия и призвание) и фотографа (какъвто Цочо Бояджиев е през останалото време). Философът задава темите, но фотографът му отнема думата. Така се появяват зрителни фокуси на мисълта, като „последната ябълка, ... сгушена между клоните на дървото”[5], „откъртеният ъгъл на перваза”[6], „почти невидимият белег над коляното”[7]. И конкретността надделява над абстракцията, защото винаги изглежда сякаш по-случайна. Което значи по-необяснима.
И все пак, философът не отстъпва. Тази книга започва с „Епилог” и завършва с „Explicit” – заглавията на първото и последното стихотворение. И ако „епилог” означава думи, написани в заключение на по-дълъг текст, то тогава дали този „explicit”, със всичките си значения на „откритост”, „яснота” и „категоричност” на тезата, не означава начало? Най-сетне постигната пълнота на себеизказа, който не крие нищо? Безусловна откровеност? Може би. Но едно старо и излязло от употреба значение на „explicit” е „заключение в края на книга, което оповестява финала й”. Натъкваме се на загадка още в самата структура на сборника. Нещата обикновено имат начало и край. „Обратното на слънчогледа” има два края и ако се вярва на автора, нито едно начало.
Нищо не може да протече между два финала. И така цялата книга се оказва извън времето.
И наистина, поезията в „Обратното на слънчогледа” е прекрачване извън света, встрани от потока му. Не бягство от този свят, а само крачка встрани - там, където споменът продължава да живее вечно в непроменен вид, независимо че нищо наоколо вече не е същото. Там „домът сънува” „подпетени чехли детски смях”[8] и всички прости чудеса на миналото. Там близките са още живи, запазени с жестовете и гласовете си, като в прозрачна кехлибарена отливка. Там все още можеш да се срещнеш с тях, защото поезията се превръща в спечелена територия между живота и смъртта, стаичка за свиждане. Паметта се оказва най-надеждното убежище за всичко, което времето си е взело обратно.
Защото „най-непригоден за обитаване / е празният дом на настоящето”[9].
Тази крачка встрани, тази разлика между нетленното убежище на душата и течащото в потока на живота тяло се проявява и в погледа към себе си, погледа навътре. Понякога дистанцията между наблюдател и наблюдавано е малка, едва загатната като хипотеза: „удивително е / че никога няма да видиш лицето си / каквото го виждат останалите”[10]. Друг път тя е непреодолимо голяма: „някога бях квартална бирария / пълна с приятели дръзки момичета и / обикновени пияници сега съм / клиентът на масата в ъгъла”[11].
Тази дистанция на погледа внася сложно равновесие в чувствата, защото неизменно ги вижда от една по-висока и недосегаема за промените гледна точка. Любовта се оказва откъсната от телесното си начало и остава като скрития фактор, който е променил живота на Аза. Тя е сякаш винаги запазена „за оная / в чиито очи скришом надниквам / (докато сипвам мляко в кафето си) / с надеждата да отгатна защо никога / не успях да се сбогувам истински с нея”[12]. Чашата на дионисиевия екстаз е изпита. Останал е обаче вкусът на драмата.
И накрая, ако има някаква обща тема, която да обединява тези метафизични, често пъти игриви, понякога романтични, а нерядко и скептични стихове, това е загубата. Липсата. Отсъствието. И то не толкова усещането за загуба, колкото смисълът й, възможността той да бъде намерен. Или поне усетен в такава степен, че чувствата да помъдреят, колкото и мисълта. Междувременно паметта се превръща в истинския дом на душата. Но примирението е трудно. Няма завоевания, които могат да обърнат хода на живота. Няма лекарство, което може да притъпи болката. Остава случайно погаленото улично коте. Остава надеждата, че нарочно забравените стихове в хотелската стая ще бъдат намерени от онази, с която животът не е съвпаднал по време и място, а би могъл[13]. Остава погледът, спокойно вгледан в неминуемото. Достойнството на осъзнаващия.

[1] „Nowhereland”. Бояджиев, Цочо. „Обратното на слънчогледа”. Издателство за поезия ДА. София: 2017. С. 107.
[2] „Обратното на слънчогледа”, пак там, с. 36.
[3] „Опит върху свободата”, пак там, с. 29.
[4] „Curriculum Vitae”, пак там, с. 101.
[5] „Така е и с думите”, пак там, с. 119.
[6] „С октомври встъпваме в сезона на отсъствията”, пак там, с. 17.
[7] „Когато и за мене спре каруцата, запрегната”, пак там, с. 25.
[8] „Домът сънува”, пак там, с. 111.
[9] „По гръб в тревата”, пак там, с. 87.
[10] „Per speculum et in aenigmate”, пак там, с. 133.
[11] Из „Някога бях”, пак там, с. 173.
[12] „Тази история”, пак там, с. 186.
[13] Перифраза от „Хотелската стая”, пак там, с. 194.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”