Странник, който пренарежда времето
Фестивалът „Софийски музикални седмици” постави „на фокус” композитора Георги Арнаудов и направи възможно неговата музика да звучи в няколко концертни събития. Формалният повод за серията, посветена на музиката му, е 60-годишнината на Арнаудов. След премиерата на неговия концерт за две виолончели (вж. „Култура”, бр. 22 от 9 юни), в първо студио на Българското национално радио последва концерт от негови творби. Студиото се напълни с публика и това не е чудно. Защото Арнаудов е известен в различни кръгове на родната интелигенция, името му знаят дори голяма част от българските журналисти, за които открай време се знае, че „не си падат” особено по класическите звуци, камо ли пък по творенията на живи композитори – класически; поп-авторите не страдат от липса на журналистически интерес. Струва ми се, че тази негова по-широка популярност се дължи, освен на характера на музиката му, и на неговата лична социална отзивчивост по отношение на културното случване у нас. В този смисъл, енергията, която се наблюдава в проявата на интересите на неговия ум, е действително изумителна. Изумителен е също и кръгът на познанията, които той има в различните области на културата, философията и, разбира се, на историята, на случилото се в миналото. Миналото е специално място за Арнаудов. То е обект не само на интереса му и колосалните му познания за древните и по-близко живелите до нас. Той се чувства най-добре във и с него и непрекъснато намира начин да ни го „съобщи” по своя си, често игрови начин чрез музиката си и чрез знаците, които кодира в нея – през мотив, заглавие, някаква дума, извадена от текст от древността или по-близка епоха, ръкопис, каквато и да е податка – сякаш проверка на общата култура на слушателя.
Така например, заглавието „Вратите на съня” няма как да не ни отпрати към Милорад Павич, който в отношенията си с героите на предишни времена е събрат на Арнаудов. Трансцедентна, тихо сложена музика на деликатната линия, на трепетно изрисувания звук, поверен на тембрите на струнния квартет и на пианото. Тук трио „Арденца” в състав Галина Койчева-Мирчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело, и Даниела Дикова – пиано, които бяха основните изпълнители в концерта, си партнираха още с цигуларя Филип Филипов и виолистката Стефания Янкова в една пространствена подвижност, която бе пресъздадена с изключителна звукова деликатност, наистина „капка по капка”. Или пък „Каталог на устройства, ветрове и усещания” за клавирно трио, което директно ме препраща, както вече съм писала, към източната игра в диалога на костенурката и Ахил от ГЕБ на Хофстатер. Музиката изглежда съвсем опростена, лесна за изпълнение, но това е поредното измамно впечатление, което композиторът поднася на околните. Музиката му играе с много извън музикални обстоятелства, тя изисква не само инструментално равнище, изисква интелект и култура. Изисква чувствителност към безкрайните възможности за колебанията и съвместните движения в тембрите, така че цветовете да бъдат нанесени съответстващо на изначалната авторска идея по отношение на темпо, интензивност, гъстота и нюансираност.
„Арденца” знаят как това се постига. Концертът припомни и вокалните идеи на Арнаудов – с класическия триптих за сопран, цигулка и пиано „Шепот насаме” по стихове на Яворов и абсолютно опростените мелодически, отдадени на текста Три тихи песни за сопран, виолончело и пиано по текстове на Иля Брен. Изпълни ги младата певица Мила Михова, която с времето ще се приближи още повече и по-същностно към вокалния характер на двата цикъла като звук, вибрато и ансамблова сътембровост.
Партньорството на „Софийски музикални седмици” с обществената медия продуцира и авторски компактдиск на композитора, издание на БНР със заглавие Flow and Stay (Протичане и пребиваване), с продуценти Лили Николова и Марио Ангелов, в който са събрани негови произведения, писани през 90-те години на миналия век и през първите 12 години на сегашния. Независимо че Георги Арнаудов е сред много малкото композитори, които имат поредица от авторски компактдискове, този е съставен с много внимание; създава допълнителна възможност за автентично наблюдение на интересното движение на идеите му в пространството, за неуморното „шетане” във времето като някой странник, който не само си/ни припомня определени локации в определени времеви отрязъци, но също така ги пренарежда, често ги среща, стълкновява, отиграва, изобразява... Божествена, безкрайна игра!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
