Блян по Фауст
Светлана Стойчева. „Боян Магесника. Изследване на литературния мит”. Издателство Изток-Запад, С., 2017
Боян Магесника няма подобен на себе си в историята на българската култура. За него не са измислени предания и не се пеят песни. Нашият фолклор обича юнаците, наперената мъжественост, която поразява въображението на кротките и уседнали селяни със своята другост. Интелигенцията обаче – във всяка епоха – има нужда от митове, които подхранват собственото й (колебливо) чувство за социална значимост. Не е съвсем като да си нямаме исторически фигури на хора, отдадени на знанието в легендарни за своята епоха размери. Петър Берон например – учен, който трябва да бъде наречен откривател в европейски мащаб. Той обаче остава в колективната памет като автор на скромния Рибен буквар тъкмо защото е историческа и реална фигура. А за Боян-Вениамин, син на цар Симеон, не знаем нищо сигурно. Името му се споменава в две-три византийски хроники, но изречението, което зачева интереса към него, принадлежи на лангобардския епископ-хронист Лиутпранд, който чул, че Симеон има двама сина, единият от които, Баян, „дотолкова бил изучил магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр“. И това е всичко. Минават деветстотин години, докато узрее потребността от възкресението на този фантастичен Баян и българските писатели усетят потенциала на ключовата дума „изучил“. Вярно, че подтикът отново идва отвън: Юрий Венелин го подхвърля в средата на 19 век, но бързо след това се подреждат Раковски, преводите на „Райна княгиня“, Добри Войников. Разцветът настъпва след Освобождението, с ентусиазма и проблематизма на модерната национална държава. Историческата празнота на образа проработва като огледало на потребностите, характерни за всички епохи, започвайки с края на XIX век. Боян Мага се оказва последователно виден богомил, върховен шаман, знахар и езически жрец, ученик на дявола, поет, поклонник на знанието, езотерична фигура на окултизма, български Фауст… Различните поколения на нашата интелигенция поглеждат в огледалото на своето митологично въображение и в него виждат, разбира се, себе си: древният Баян е свръхчовек с индивидуалистите до Първата световна война, националист с реваншистите в междувоенното време, прогресивен антимонархист с адептите на социалистическия реализъм, та дори и баща на Свети Иван Рилски.
Светлана Стойчева е минала по целия път на това литературно въображение, надзърнала е в гънките на всяка творба, в която се крие фигурата на Боян Магесника – чак до началото на XXI век. Тя пише изчерпателно за историческите корени на образа, за етническия произход на името, за символиката на магическите преображения, които търпи средновековната фигура. Нейният труд, извършен в продължение на седем години, има енциклопедичен характер. Като литературоведско изследване, той представлява мини история на българската литература – от онзи вид тематични истории, на които се опитва да ни научи световният опит от 70-те години насам, но които все още са почти голо пространство у нас, може би заради огромния труд, който изискват. Всяка нова глава в книгата, макар че има свой конкретен обект, помни казаното преди и наслагва към него още знание: дълга спирала на четиристотин страници, която се извива така, че да съгради отвътре концептуално ядро с културологичен характер. Върху основата на историческото знание, чрез анализа на различни текстове с литературен, историографски, народоведски характер, книгата преследва една обща цел: да покаже как се конструира литературният мит и защо е толкова важен, при това по специфичен начин в различни епохи, за българската интелигенция. Думата мит не бива да ни подвежда. Този шаман, гадател, поет и маг не е само история. Последната вълна на неговата актуализация виждаме в началото на XXI век; въпрос на време е да се появи като вампир или върколак.
Отвъд превратностите на времето Боян Магесника е жива проекция на потребността ни да си представим извънмерните способности на човешкия интелект, облечени в пъстра литературна дреха. Историческата истина тук е бариера, която преодоляваме с всеки пореден сюжет. Както написа Вера Мутафчиева още в началото на 80-те години, „при спор между учени и поети обикновено надделяват поетите“. Стига да става въпрос за колективно въображение.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
