И тогава грабвам дъждобрана
На 19 април т.г. Факултетът по славянски филологии на Софийския университет, Полският институт в София и списанието „Кирило-Методиеви страници“ на Университета „Мария Склодовска-Кюри“ в Люблин организираха конференция на тема “Християнското светоусещане в полската и в българската поезия”.
На входа на залата в СУ се сблъсках с католически свещеник с францисканско расо с качулка – отец Марчин Грец, свещеник в енория „Св. Йосиф” в София, както се разбра от думите на проф. Калина Бахнева. Той вероятно бе дошъл, за да чуе доклада на доц. Калин Михайлов (СУ), съставител на антологията на българска християнска лирика „Небе за земята”, за която проф. Бахнева каза, че е провокирала конференцията. А темата на изложението бе „Творчеството на отец Ян Твардовски като модел за християнска лирика”. Михайлов цитира част от думите на о. Твардовски (1915-2006) при награждаването му с Doctor Honoris Causa на Люблинския католически университет през 1999 г.: „В Полша имаме голяма религиозно-патриотична поезия, но нямаме богата религиозна лирика. Такава ни е участта – преживели сме тежки изпитания – разделянето на Полша на части и завладяването им, потушените въстания, мрачната немска окупация и, светла му памет, комунизма. У нас постоянно се играе поредната част на „Задушница” от Адам Мицкевич. Спомням си една от поетичните вечери във Варшава по време на военното положение, на която беше рецитирано стихотворението „Божията майка държи в скута си убития работник”. Точно такива религиозно-патриотични стихове бяха разбираеми за всички. Винаги съм уважавал патриотичната поезия, но не умея да пиша в нейния дух.” А поезията, към която се е стремял о. Твардовски, е имала следните характеристики: 1. при нея се говори за Бог на езика на парадоксите с цел преодоляване на абстрактността; 2. тя се вдъхновява от големия реализъм на Евангелието, от което научаваш, че страданието винаги има смисъл, когато е свидетелство на любовта; 3. неин източник на вдъхновение е и природата, защото и тя е въвлечена в грехопадението на човека и страда незаслужено; 4. авторът й трябва да търси начин да оживи езика на поезията си, намирайки нови думи за стари реалии, които не са загубили своята валидност, но са престанали да говорят на съвременния човек, като например „грях”, „избавление”; 5. авторът й трябва да развива чувството си за хумор, защото то учи на смирение и спасява от патос.
Към тези характеристики, приличащи на съвети как да пишем християнска лирика, може да се прибави и още един, извлечен от представянето на проф. Калина Бахнева (СУ), която говори за християнизираната античност в творчеството на Циприан Камил Норвид (1821-1883). Тя спомена една от идеите на Норвид, според която, за да се избегне заникът на прометеизма, предизвикан от чистото подражаване на Гърция, Рим и християнството, човек трябва да ги живее на практика, вярвайки в спасението чрез творчески труд. И в изложението на проф. Панайот Карагьозов (СУ) „Динамика на религиозното самосъзнание на Ян Кохановски“ също стана дума за ключовата роля на изкуството в комбинация с вярата. Говорейки за това как големият полски поет е успял да изживее катарзис и да приеме бащината смърт и ненавременната кончина на дъщеря си Уршулка, Карагьозов цитира стихове на Кохановски (1530-1584), които показват, че той развенчава всички свои ренесансови кумири - с изключение на изкуството - и започва да представя човека като божие творение, което също е творец, но по-ниско от Бог, на Когото трябва да се уповава. И така, с думите „С разума да се спася не мога”, Кохановски затваря вратата на Полския ренесанс и отваря дверите на барока в полската литература”, обясни Карагьозов.
Докладът на проф. Йоланта Шарлей (Университет в Белско-Бяла) „Молитвата на евреите и християни “Шема Израил” – прилики и разлики в тълкуването“ отвори напълно нови хоризонти. „Шема Израил” или „Слушай, Израилю” има три части: 1. Признаване и приемане на Божията власт (Вт. 6: 4-9). 2. Приемане на Божиите заповеди (Вт. 11: 13-21). 3. Памет за спасяването от египетското робство (Чис. 15: 37-41). И големите разлики в тълкуването на молитвата в европейските и семитските езици се дължат на начина, по който се възприема словото.
За семитите не съществува разлика между слово и действие, между израз и действителност, която думата обозначава. Заради това, например, напътствията във Второзаконие в „Слушай, Израилю” в европейската християнска традиция се възприемат метафорично – като призив за готовност Божието слово да се разбира и изпълнява, а в еврейската придобиват най-реална форма чрез „трите символа”: старинна порта – „знак върху дома”, две малки кожени кутийки, съдържащи свитъци пергамент с фрагменти от Светото писание - „знак върху рамото и челото” и ресни – „знак върху облеклото”.
И като стана дума за облекло, дойде време да обърна внимание и на доклада на д-р Камен Рикев (Университет „Мария Склодовска-Кюри“ в Люблин), интерпретирал някои от известните стихотворения на Атанас Далчев, като например „Дъждобранът” (1960).
„То е като че ли пенсионерско по дух и образност: Само аз в алеите засмени/скитам странен, с вид на пенсионер,/и върви подобно сянка с мене/неотлъчно дъждобранът чер.Но какво виждаме в него? Българския фатализъм или българското суеверие, че като изляза с чадър, никога не вали. Защо да не го определим като наивно – то проиграва идеята на една наивна веселост, на възрастния, който, като си вземе дъждобрана, и грейва слънце. Освен това, човекът с дъждобрана се възприема от другите за смешен – изумени ме поглеждат всички/със усмивка, сдържана едва, но същевременно дъждобранът играе и роля на помощник в спасяването на света: И тогава грабвам дъждобрана/Тръгвам. И над моята глава/в миг се пръскат облаците сбрани/грейва безпределна синева.
И заради това Рикев отнася героя от „Дъждобран” към архетипа на отшелника в българската литература, който живее за света, но извън него, и който си представяме с расо и с качулка на главата с първична цел - молитвата за света.
Рикев разгледа и по-късното стихотворение „Към родината” (1965), което уж започва като „образцово социалистическо стихотворение: Не съм те никога избирал на земята/родих се просто в теб на юнски ден във зноя/ аз те обичам не защото си богата, но по-късно включва концепцията за страданието, което обединява: И българин съм не заради твойта слава/и твойте подвизи и твойта бранна сила/ а зарад туй, че съм безсилен да забравя/за ослепелите бойци на Самуила. И тук няма как да не си спомним за апостол Павел (2 Коринтяни 12:9) и за „силата Ми в немощ напълно се проявява”, заради което тъкмо ослепените бойци на Самуил се оказва, че гарантират любовта и връзката към родината.
Накрая Рикев посочи, че винаги съществува риск от свръхинтерпретиране, но за него конкретните християнски концепции, присъстващи в цялото поетическо творчество на Далчев, са последователни. Поетът целенасочено избягва традиционната християнска символика по начин, който отговаря на културното равнище на българския читател по онова време - той вече е преживял теориите на Пенчо Славейков и втората модернистична вълна, наситен е със символизъм и добре познава руската и западноевропейската литература.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
