Бялото небе на Латвия
Калоян Праматаров, „Дайни”, редактор Марин Бодаков, художник Веселин Праматаров, ИК „Сонм”, 2016
Дайни е втората стихосбирка на Калоян Праматаров, след първата Асфодел. Това е и първата особеност на автора – неговият интерес към митологичното. Дайни се опира върху латвийската митология. Връзката с Латвия също не е случайна. Стихосбирката е писана благодарение на творчески престой в Международния писателски и преводачески дом във Вентспилс, Латвия.
“Латвийската нишка” безспорно е и едно от основните достойнства на стихосбирката. Северната красота на Прибалтика – пуста, бяла и завладяваща, достига до читателя през стиховете на Праматаров. Северната тишина е добре омесена и със северната лудост, която избликва от дългите нощи, от безкрайните хоризонти и дълбоките гори. Тези природни внушения се допълват от митологичните. Деветте стихотворения отпращат, без да следват буквално, по ритъм, обем и съдържание, към митологични саги. Оттам и особеното заглавие – daina, означава латвийска фолклорна песен. Авторът е избрал да запази латвийската дума в този и още няколко случая, понякога с обяснение под линия: “Сауле” е слънцето, както и божеството-слънце, “рагана” означава вещица, а в стихотворението “Рига” срещаме особения израз “глъхне ливска дайна”. Ливите са едно от племената, живели по латвийските земи; за съжаление няма бележка под линия. Тези езикови особености намирам за излишни в текста, който изговаря латвийското и без това изрично лингвистично подчертаване.
Силата на латвийския цикъл на Калоян Праматаров е в отделните образи, които са силни и специфични. Заимствани или вдъхновени от северната поезия, те успяват в целта си да изградят плътен, достоверен и същевременно митологичен образ у читателя.
конете на морето дишат някъде на запад,/ непонятна сила сред боровете и брезите,/ гората пее песен, смислена без думи,/ смее се и плаче,/сред дните – устремени, бели зайци и нощите – /слетели врани, /слънцето – сърце на пустошта, /луната – пастир на зверове и птици, /повтарят клоните изреченото от човека - /горски хора,/ и кършат се под тежестта на здрача (из „Гора, III”)
Същевременно цикълът остава затворен в себе си. Стиховете имат по-скоро описателен характер. Съвременният ландшафт на Латвия е също така вписан в митологичния й образ и преплетен с етномотиви:
Прибалтика, крайбрежен град,/гасят фабричните комини пламналото слънце,/ и то блести сред облаците им/с невнятна слабост/прозирен камък, необработен кехлибар. (из “Пристанище”)
Тази латвийска разходка е визуална и звучна, отмерена в дългия ритъм на сагата. Често стихът е разделен с цезура, която разполовява по-дълъг стих или вмъква по-кратък. Този характерен за латвийския фолклор похват внася допълнителна песенност в стихотворенията на Калоян Праматаров. Рисунките на Веселин Праматаров допълват митологичния и описателен характер на стиховете. Това, което остава скрито зад тези силни образи (латвийски, северни, митологични, на места индустриални), е собственият глас на автора. Неговата емоция или мисъл остават вплетени в пейзажа, неизразени. Авторовия глас дочуваме най-отчетливо може би в “Кучето на Бог”. Затова и ми харесва да завърша именно с част от него:
сънувах утрото – старица албинос/ с дървени очи и клечки вместо зъби./ Повиваше ме в белезникаво сукно,/ Припявайки латвийски дайни,/ от голото й тяло сипеше се пясък/[…] Вървя аз, кучето на Бога,/ под слънцето на северния град/ сред дряновете в парка – напоени с кръв камшици,/ въздухът е с камъни застлан,/черно е гнездото на съня ми.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
