Очарованието на романтичния образ
Гастрол на Дария Хохлова и Артемий Беляков в „Жизел”, Софийска опера, 26 март 2017
Очарован от премиерата на „Жизел” на 28 юни 1841 г. в Парижката „Salle Le Peletier”, френският критик Жул Жанен пише: Какво ли няма в това произведение. И фантастика, и поезия, и музика, и композиции от нови па (стъпки), и прекрасни танцьори, и хармония, изпълнена с живот, и грация, и енергия.(...) Това се нарича балет.
Като че ли от последните два-три сезона вече е традиция да има поне един-два гастрола на чужди балетни изпълнители. Това особено оживява класическия балетен живот, които е силно ограничен от десетилетия и по обективни, и по чисто идейни и мениджърски причини. Идването на партньорите и в живота Дария Хохлова и Артемий Беляков, млади и водещи солисти от четиристепенната солистична система на Болшой, породи и оживление, и любопитство, а и много противоречиви коментари. Дария завършва Московското хореографско училище през 2009 и веднага е приета в трупата на Болшой, където сега работи с небезизвестната прима от близкото минало, гостувала и у нас, Нина Семизорова. Освен в множество солистични роли, през последните сезони дебютира в централни партии, като Мари от „Лешникотрошачката” (2016) и Силфида от едноименния балет (2016). Артемий завършва същото училище година по-късно и е приет в балета, където понастоящем репетира със знаменития Александър Ветров. Беляков се изявява в ролята на Принца от „Лешникотрошачката” още през 2014, а през този сезон и на Солор от „Баядерка”.
И двамата са красиви с безупречни балетни данни, великолепна техника и отлична по качеството си школовка, разпознаваема на мига – перфектни линии, внимание към детайла, безкомпромисен академизъм, психологическа и драматургична мотивировка на образите, скулптурност на позите, отношение към спецификите и характера на стила. И при двамата се открива всичко задължително и необходимо за романтичния образ.
Още в началната си поява Хохлова очертава ясно своята стратегия за постигане на образа – академична коректност и деликатно актьорско извайване. Технически е много стабилна, въпреки че сцената като че ли е малка за мащаба на движението. Нейната Жизел в първо действие е наистина провинциална девойка, надарена с особена душевна чистота и отзивчивост, крехка и неподозираща за коварствата на светското обкръщение, по-скоро скромна, дружелюбна и ведра, отколкото жизнерадостна и дръзка. Вариацията е изпълнена виртуозно и на един дъх с нужната грация, детайлност и изненадваща стремителност и елегантност на отскока. За Хохлова е важно да подчертае лайтмотива на „предчувствието”, като преминава от веселия хоровод на девойките през сцената с маргаритките и се откроява отново малко преди разкриването на истината. Смътното чувство за неизбежност и гибел, което помрачава безоблачния миг на споделената първа любов, трагично ще се превърне в необясним и губителен ужас. В полудяването Хохлова силно вълнува с усещането, че е унищожено не друго, а самата невинност и чистота на обичта. Оттук и различието в интерпретациите – на наша сцена „предчувствието” е малък нюанс, а тук е отчетлив акцент и мощен драматургичен аргумент. Дария, допреди миг приличаща на безгрижно момиченце, в следващия е опустошена, изоставена, преждевременно съзряла девойка. Не толкова въздействаща е във второ действие, където, търсейки максимална образна деликатност и безплътност, се оставя да потъне в ярко оцветената скръбност на партньора си Беляков. А той е елегантен и мащабен изпълнител с вкус към детайла. В първо действие много ясно очертава Алберт като принц, преструващ се на обикновено момче. В сцените с Ханс - Кирил Иванов ( артистично много плътно изграден образ) виждаме другото му високомерно, презрително и егоистично лице. Беляков изработва редица прекрасни детайли, но във второ действие покрусата на неговия Алберт е толкова силна, че чак в буквалния смисъл на думата измества фокуса от Жизел, което някак си накърнява вътрешната логика на творбата. Беляков е изящен танцьор с елегантни пропорции и пробиваща артистичност, но изгубената мяра му изиграва лоша услуга. Недискретното желание за открояване, за ярки контрасти и натрупване на прекомерно много акценти не само отместват вниманието, а създават усещането за липса на партньорски инстинкт. Онова обаче, с което заслужава да запомним неговия Алберт, са красивите дъги, чудесно удържаните в аrrondiе ръце и детайлната разработка на вариациите от голямото адажио.
Финалът също е интригуващ, отличаваш се от битуващите у нас по версията на Юри Григорович от 1987 и тази на Петър Луканов от 2006. Жизел не просто постепенно се стопява в светлината на утрото; тя дарява Алберт с бяло цвете, което го пробужда от унеса и го спасява от магията на вилисите; така той благодарен се връща към живота.
Може би трябва да признаем, че тъкмо на изкуството на Романтизма дължим най-значимите балетни произведения, които всяко следващо поколение артисти е длъжно да осмисля, въплъщава и обяснява.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
