Георги Данаилов (1936 - 2017)
Словесното общуване постепенно загуби нещо скъпоценно. На изчезване е разказвачът на истории. Сладкодумецът замлъква. Няма го вече и народният певец, който реди балади и сказания, Омир е безработен, така пише Георги Данаилов в “Къща отвъд света” - книгата, с която безспорно ще остане в българската литературна и културна история.
Той имаше ухо за гласовете на националната кръчма: фин градски интелигент, потомък на род, изградил нова България, Данаилов отиде в Ковачевица не само, за да намери мир със себе си в живописното планинско уединение, но и да помири индивидуалисткия цинизъм на модерния свят с предмодерната мъдрост на вече изчезващи човешки общности. Докато други говореха за и против българската котловинност, Данаилов намери бохемско убежище за неуморния си труд горе, в планината. Беше космополит и меломан. Беше зевзек. Не търпеше глупостта, а още повече - езиковите моди и небрежности. В най-добрите му творби от всички жанрове имаше някак хаплива носталгия по други времена и по други отношения. Знаеше какво е родина и саможертва за нея - и това вероятно е една от наистина едрите му теми, примерно в “Солунските съзаклятници”, тема в разрез с тогавашната държавна трактовка на историята. Остроумните му и ефектни критики на социалистическия бит сякаш бяха по-скоро социални бележки под линия към големия национален разказ…
Данаилов дописваше сладкодумно класиката - “Господин Балкански” или “До Чикаго и назад сто години по-късно”... Или направо участваше в създаването с Рангел Вълчанов на нова класика - като филмите “За къде пътувате” и “А сега накъде?”... И още. Сигурно се е питал “а сега накъде?” след компромисите, които е правил… Неслучайно мемоарите му се казваха “Доколкото си спомням”. И сега, когато ги прелиствам след смъртта му, се питам какво искаме да си спомняме от себе си, от живота си между дързост и конюнктура… Всяка мисъл се нуждае от думи, за да се облече, а те не са й по мярка. Те я притесняват, стягат, задушават и поради това изменят смисъла. Аз никога не съм могъл да кажа точно това, което искам, понякога дори се чудя дали изобщо знам какво искам да кажа.
Бог да го прости.
М.Б.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
